Проф. Божидар Манов: Копродукциите трябва да са част от стратегията за българското кино
Последвайте ни в Google News Showcase
Къде е киното ни върху филмовата карта на Обединена Европа, в която бетонната стена падна преди 25 години, но територията все още е разделена от невидимата демаркационна линия на виртуалния Шенген? Географският Шенген стана реална геополитическа граница, с която неизбежно се съобразява г-н Ганьо Балкански, който е тръгнал с мускалите до Виена или на гости у бай Иречек. Филмовият Шенген пък е виртуална граница, която обаче по същия начин не отваря особено любезно врати за нашите "аудио-визуални мускали", когато тръгнем да го показваме или продаваме там някъде из Европа. В този случай невидимата черта на Шенген е само словесна парола, която не е толкова съществена и не ни интересува толкова като туристическо препятствие, а като своеобразна митница, през която трябва да преминат филмите ни, за да се впишат реално и действително в европейския кино пейзаж, а не само като далечни роднини, поканени на куртоазно фамилно събитие. Или казано с други думи, трябва да помислим защо в Европа на две скорости, както евфемистично се изразяват някои благо усмихнати политици, нашето кино е на по-бавната от тях, а понякога превключва и на задна. И дали някой нарочно ни пречи или сами си помагаме за това състояние?
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
Безспорно ясно е, че въпреки усилията, въпреки отделни пробиви през годините и някои радващи заглавия и успехи, все още нямаме онази позиция, която да ни изправи равнопоставени с голямото европейско кино. И как по неволя, напоследък все се случва, така че все още нямаме реномето и наложената марка, която поне десетилетия е еднозначно разпознаваема, веднага отваря врата към големите, носи "Златни палма" и "Златни мечка", размества класиранията на Европейската филмова академия. С две думи – всички са признали, коректно потвърдили един национален културен феномен и той вече не подлежи на оспорване. Та нали с румънците сме от една черга! Нали и те са от онези тъмни племена по долния Дунав, за които пише още Волтер. Нали и те са източноправославни християни!
Но не е само киното. Те вече си имат Министерски съвет в затвора, сега попълват парламентарната квота. Бих добавил и друго – след като пробиха закона и наводниха страната с близо 6000 професори за две години, бързо се усетиха и отстраниха това недоразумение, но приливната вълна на юг от Дунав ни залива вече пет години. Тези шеги и закачки обаче са достатъчно болезнени, защото са ни докарали до положението да завиждаме не някакво велико италианско или френско кино, не на големите испански или скандинавски шедьоври, не на британските или руски майстори, а на комшиите от балканската черга. И това не са само румънците, а за турците, дори и да не отваряме приказка. Естествено възникват въпросите: защо стана така, къде сгрешихме, кога се оплетохме в кълчищата, има ли светлина в тунела, кои са разумните стъпки и още много подобни питанки, които си поставяме не за първи път, ала техните отговори не търпят вече отлагане. Мисля, обаче, че в настоящия момент е особено важно да не пропуснем два проблема, които са актуални и съществени в контекста на филмовия Шенген. Имам предвид все по-актуалната и необходима практика на копродукционно сътрудничество, която отваря вратата към европейското кино. На второ място, но не по значение, въпросът за нискобюджетните игрални филми, които стават все по-неотложна необходимост в нашия си национален контекст, защото могат да разкъсат омагьосания кръг, в който безрезултатно гоним опашката на безпаричието и все не можем да я стигнем. Известно е, че в европейските копродукции винаги има една страна-мажоритарен продуцент и други две-три, че и повече миноритарни партньори. Защо обаче не можем да си спомним за истински успешен филм, в който ние да сме мажоритарен копродуцент и с него да триумфираме по европейските фестивали? За "Източни пиеси" и "Урок" ще стане дума по-нататък.
Само на последния Берлински филмов фестивал бяхме копродуценти на два филма в основата на конкурсната програма. На пръв поглед, изглежда доста оптимистично, но реалността е съвсем друга. "Никой не иска нощта" на испанската режисьорка Изабел Койшет и с участието на Жулиет Бинош, макар че откри "Берлинале", се оказа конфузен провал и стана за посмешище сред професионалистите. А и какъв е нашият конкретен интерес да съфинансираме с немалка сума един скучен любовен триъгълник от арктическата експедиция на изследователя Робърт Пири? Малко по-различен е случаят с румънския филм "Аферим" на режисьора Раду Жуде, защото става дума за един безспорно добър филм на талантлив автор. В същото време във филма няма съществено българско творческо участие. Няма сюжетен исторически или драматичен тласък, в който се вписват нашите проблеми и интереси. Дори продуцентът му подчертава, че е посветен на определена историческа епоха, а действието се развива в една определена държава и засяга конкретна малка общност. През 1835 г., във Влашкото княжество, един циганин-роб угажда сексуално на жената на княза и той за отмъщение го скопява. Във филма "шетат" всякакви колоритни етноси – румънци, турци, руснаци, евреи, унгарци. Техните днешни потомци обаче, кой знае защо не участват като копродуценти. В сюжета липсват само българи, но техните наследници възторжено участват като копродуценти. Възниква въпросът: дали този иначе добър филм бе жизнено необходим за нашето кино в настоящия труден етап, при това с твърде сериозно продуцентско участие – 542 000 лв. от Националния филмов център?
За сравнение, в подобни случаи Румъния, като миноритарен копродуцент, участва най-много с 23 000 евро. Нима не можеше осъществяването на този филм да е като услуги, а със спестените пари да се направи един изцяло български филм или дори два нискобюджетни? Защото във всяка конкурсна сесия има подобни много добри проекти, но те са предварително погребани след финансирането на два или три скъпи филма. По подобен начин преди няколко години бяха хвърлени в бунара 330 000 лв. грешни пари за каприза една диалектна бургазлийка с европейско кино – Мишел Бонев, а това са също пари за един нискобюджетен филм. Разбирате, че говоря за този тип копродукции, където нямаме съществен тематичен сюжет и творчески интерес, а изпълняваме само ролята на резервна гума, която седи в багажника. Доста различен е случаят с филма "Защо аз?" на талантливия румънски режисьор Тудор Джурджу. Тук България също е копродуцент, но имаме и по-сериозно творческо участие, много по-важната сюжетната и проблемна острота за един изключително наболял проблем у нас – борбата с корупцията. С документалната си достоверност филмът е силен шамар за нашата правосъдна система и всички висши магистрати би трябвало да го гледат като служебно задължение. Тоест евентуалното копродуцентско участие трябва да бъде не е само въпрос на финансов ангажимент или на отчетна бройка, а част от стратегията за националното кино. Разсъжденията и примерите в тази посока могат да продължат, но по-важното да е си извадим поука и да спрем с безхаберното прахосване на пари, при условие че непрекъснато оплакваме финансовия си недоимък. Не съм евроскептик, а просто български реалист. Мисля, че познавам и добрите и лошите практики в европейското филмопроизводство и финансиране. На фона на всичко това най-важният стожер в българското филмопроизводство – Националният филмов център, е отново без титулярен директор. Колко ще продължи този път ситуацията, никой не знае! Знам, че срещу моите думи ще се изтъкнат сложни и завъртени административни аргументи, позовавайки се на куп европейски документи. Но те само потвърждават моите твърдения. Защото аз имам предвид някои полезни решения по същество, а не заиграване с усукани процедури. И на фона на всичко това идва урокът на филма "Урок". Той продължава вече цяла година по всички континенти. Досега не е показван само в Антарктида. Навярно пингвините там все още вярват на Националната художествена комисия, която отхвърли проекта и не му отпусна нито един лев. Впрочем, формално проектът не бе отхвърлен, а класиран на дванайсето място. Подобно е положението и с друг усърден проект – "Сърце на музикант, ръце на крадец" на Ивайло Марков, който предизвика сериозен интерес на пазара за копродукции в Берлин сред немски и шведски продуценти. Дали и този филм, когато бъде направен, ще е с чуждо, но без българско финансиране като "Източни пиеси" и "Урок"? И да вземем многообещаващия проект "Нанук" на Милко Лазаров, който макар и да няма нищо българско в сюжета си, със своята "умна актуалност", силна енергия и оригинален творчески заряд, ни представя успешно тъкмо в европейския контекст. При това ние сме водеща страна във филма, а други по-богати от нас, ще ни подкрепят финансово. Това е замисълът на модела, наречен европейска копродукция. Не просто формален инструмент за усвояване на някакви пари.
Проф. Божидар Манов е български кинокритик и продуцент, ръководител на катедра "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Текстът е част от неговия доклад "Ние и филмовият Шенген?", изнесен на конференцията "Българското кино – 100 години след началото". /БГНЕС
