Последвайте ни в Google News Showcase
Миграционният процес трябва да се разбира двустранно - като влизане и като излизане от страната. Въпросът обаче е какви са имигрантите у нас? Намалението на населението на България от началото на прехода през 1989 г. до сега е с 1.3 млн. души.
То, обаче, не идва само от факта, че много българи напускат държавата, но и заради ниската раждаемост. Една трета от загубата на население се дължи на миграционния процес, а другата е заради проблемите на естествения прираст. Не бива да се заблуждаваме, както казват много пъти в медиите, че 1.5 млн. българи са излезли от България и това е загубата.
Практически само 500-600 хил. души са емигрирали. Загубата, обаче, не е само в това, има и последствия. Тези българи, които са отишли в чужбина са част от фертилния контингент - едновременно работят, имат деца, които живеят с тях, родени в България, но и раждат още. Това също е наша загуба. Във всички направени оценки, все още не се знае полза ли имаме от тази емиграция или не. Ползата от една страна е, че ако безработицата у нас расте, то тези хора освобождават работни места.
Полза е също, че носят доход и възвръщаемост, т.е. пращат пари на роднините си тук. Вреда, обаче, има дори и когато калкулираме полза. Защото доходът, който емигрантите носят е потребителски. Защото нямаме разгърната система, в която да се капитализират тези пари, да прераснат поне в малък бизнес и т.н. От друга страна, имаме и имиграция. Когато говорим за миграционно салдо - това е разликата между излезли и влезли в България. Но салдото ни заблуждава, защото излезлите, например, са 90 хил. души годишно, а са влезлите - над 70 хил. души, но това не са заместващи единици - нито по квалификация, нито по заетост, нито по манталитет.
Добре е да се знае, че тези хора, които влизат в страната, имат два профила. Единият е на хора, които идват от страни от третия свят, а не от развитите държави. Другите мигранти са българи, които се връщат от други, близки на нашата страни или които имат български произход, за които България дава специални привилегии. Проблемът е, че всеки прави фрагментарни изследвания - един говори за пазар на труда и имигрантите, друг - за вътрешната миграция, която е много важна, защото поне 500 хил. българи се преместват от собствения си дом заради работа.
Става дума за прииждане към големите градове и столицата. Така се получава едно съвсем неравновесно развитие между районите и градовете, което става причина в тези места да има емиграция към чужбина. Икономическият растеж у нас показва стагнация, а едновременно с това, когато е нисък икономическият растеж, би трябвало да излизат емигранти, а у нас става обратното. Би трябвало, когато изучаваме миграцията, било то вътрешна или външна, да я виждаме в системата на цялостното развитие.
Ако в икономиката нямаме производство, а се развиват само сферите на търговията и услугите, то няма как да има баланс и икономически ръст, нито да възпроизвеждаме нашето население, нито да приемаме емигранти. Необходимо е да бъдат направени интегрирани изследвания - икономика при какъв темп можем да развиваме, кои отрасли, ще има ли достатъчно работни места или не? И чак тогава да приемаме имигранти, за да знаем дали те са по възможностите ни. А сега, ако трябва да се помогне на имигрантите, от кого ще се вземе - от държавния бюджет, т.е. от всички българи, от активно работещото население, или от фондовете за социална защита? / ------------ Проф. д. ик. н. Пенка Найденова от Института за развитие на населението и човека към БАН. Тя е сред основателите на Института по демография, където работи от 1990 до 2002 г., експерт по демография и по програми към Фонда за населението на ООН.
