Последвайте ни в Google News Showcase
Покрай войните в бивша Югославия, водени от сръбските комунисти, начело с Милошевич, излезе лафът, че последното убежище на комунизма е национализмът.
Това превъплъщение е исторически парадокс, защото най-големият враг на националната свяст, чест и достойнство беше пролетарският интернационализъм, изповядван и до днес, макар и под друга форма, от властниците в бившата Съветска Рус, както и от техните марионетни съюзници в Европа и в Азия.
В онези години преди да бъдеш осъзнат партиот, трябваше да бъдеш класово осъзнат интернационалист. Което ознавачаше, да бъдеш верен не първо на България, а най-вече на вечната и святата българо-съветска дружба. Дори един псевдо поет, в желанието си да се подмаже, написа, че имал две родини, две майки мили...
Но веднага сле падането на Берлинската стена, за нула време, бившите комунисти у нас се прекръстиха на настоящи националисти. И понеже умиращият кон рита най-лошо, така и сръбските комунисти набързо нахлузиха военната униформа на велики патриоти.
Иди после, обяснявай, че няма нищо общо между духовния, просветителския национализъм и противния, отречен от човечеството шовинизъм, който в Сърбия изби в откровен нацизъм. Цивилизованият свят отдавна не се интересува каква е разликата между френско-испанския тип идеен привърженик на комунизма, от една страна, и българо-руския партиец, с лакти, оцапани с кръв. Комунист ли е, дори полски, унгарски или чешки, за образованите хора вече няма никакво значение.
Но има значение дали си социалдемократ по дух и възпитание, или си вълк в овча кожа, самоопределил се за агънце. Защото млечните зъбки на хищника не го правят млекопитаещо или млекодайно същество.
Сръбският национакомунизъм се провали, издъхна пред очите ни, днес дори клечи като бездомен пес пред портата на ЕС и лае от радостно предчувствие, че ще му бъде отворено и ще бъде допуснат в омразния за сръбските русофили ЕС.
Друг е въпросът дали от кучето може да стане човек. Който от вас е чел „Кучешко сърце“ от гениалния руснак Булгаков, ще каже, че не може. Както от каскета не става бомбе, както от човек със слугинско мислене, не може да стане свободен гражданин.
Но въпреки поражението си псевдонационалистите в бивша Югославия постигнаха своето – чрез свирепите си кланета и нечовешките си жестокости те оскверниха, може би, за винаги съвременното значение на доктрината, наречена „Национализъм“. За нея ще кажа две думи по-после.
Днес последното убежище на комунизма е агресивният, примитивен, креслив псевдонационализъм. А у нас той има специфичен клонинг - последното скривалище на нашенския неосталинизъм е русофилията. И тя като имперската, идваща от Москва, също е агресивна, груба и безпардонна с по-слабите. Защото живее по законите на природата, в която няма цивилни, а не по законите на цивилизацията, в която военните не командват гражданското общество. Или държавата, както сега е в Кремъл.
Русия е най-голямата православна държава в света, но има разлика между християнството на руския мужик и божията вяра на руската жена. Тази разлика е на път за бъде заличена, щом рейтингът на Путин вече е ударил в тавана, ако се вярва на путинската пропаганда. Страшно е, когато една велика нация се превръща в тълпа, подобно на германската през ХХ век, страшно е, когато мнозинството от народа се обезличава и осъществява в профила на своя фюрер.
И още, когато обикновените руснаци клеймят своята световно призната интелигенция, неприемаща по никакъв начин възраждането на нов култ към личността.
Руският националкомунизъм вечно е страдал и страда от комплекс за малоценност пред Запада. Това не е комплексът на роденият в Азия човечец, с дръпнати очи, пред родените на Стария континент белогушковци. Днес японците и днешните китайци от градовете нямат подобен проблем. Да си азиатец вече е географска подробност, пример за дисциплина, за работохолизъм, за обществена жертвоготовност, за скромност, на развито чувство да общност.
Но не ако си тип съветски възпитаник, който вместо да цени собственото си Аз, предпочита да храни у себеси Аз и Я. Азия.
И понеже това минало е все ще много близко, то все още живее по законите на природните инстинкти, а не по законите на ума, духа и разума.За това православието на Путин не е християнско, не е Новозаветно. Разликата – пак разликата! – между неговото верую и това, на учението на Христос, е колкото историческото разстояние между съветския тип социализъм и шведския социален капитализъм.
След събитията в Украйна да те е срам да се наречеш русофил, да те е срам, че обожаваш руската култура, в частност руската литература, театър, балет, музика, живопис. Защото днешният масов български русофил, в повечето случаи е полуграмотен комплексар, но убеден интер-националист. И той, както масофия русофоб, не изпитва никакво преклонение пред високата духовност на Русия. Русофилът обаче предпочита нефторублите, антизападната сатроруска ненавист, не осъзнава кремълските пан- православни и пан-славянски амбиции.
Не че Западът като цяло е цвете за мирисане, но западният начи на живот по света има различни посоки – на север Дания, Норвегия, Финландия, в центъра – Германия, Белгия, Холандия, на юг – Италия, Испания, Франция, оттатък океаните – Австралия, САЩ, Канада, Нова Зеландия, Япония, Корея, Тайван... Избирай модел, и ако можеш, си го пригоди у дома. Другият модел е олигархична Русия, тоталитарна Белорус, бедстваща, но въоръжена Северна Корея, казармената Куба, социалистическа Венецуела, която е пред гражданска война...
За съжаление носталгията на по-възрастните българи по по-сигурния /вече умрял/ живот в цивилната казарма, наречена развито социалистическо общество, е жива и дори много здрава, за разлика от самите тях. Младите, които не искат да учат, да се усъвършенстват, да се преборят със световната конкуренция и да заслужат своето достойно място в обществото ни или в рамките на ЕС, предпочитат да ходят на глутници по футболни мачове, да трепят цигани и сирийци, да зеят срещу всичко турско и небългарско. Благодарение на такива русофили, за повечето нормални български граждани понятието националист е мръсна дума.
За тях това е агресивно обществено поведение, омраза към чужденците, към хората с различие в цвета на кожата, към другите вероизповедания.
Нека се знае, че не всеки, който крещи, че е националист, разбира философията му. Нека се знае, че веднага след Втората световна война се оформят две алтернативни доктрини на национализма. Доктрина на агресивния национализъм е тази, която изповядваха и прилагаха Хитлер, Мусолини и Сталин. Другата е на модерния европейски, конструктивен национализъм. Агресивният национализъм признава авторитаризма на вождовете и налага идеите си чрез тероризъм.
Нека се знае, че модерният европейски национализъм няма нищо общо с отречените от човечеството идеологии като фашизма, хитлеризма и сталинизма. В доктрината му влизат патриотизмът, родолюбието, националното самосъзнание, държавността и националната демокрация.
Нека се знае. Защото незнаещият ходи сляпо подир овчарите си,
и цял живот се оплаква от съдбата си на овца, която хем дава мляко, хем я стрижат, хем накрая и тургат ножа за чужд курбан.
Идват изборите за нов европарламент – ако сме овчедушно общество, ще изберем онези, които искат да ни върнат в обятията на Русия, а не да продължим своя праведен път към по-високите върхове на битието.
Боя се, че добре замаскираните проруски партии у нас, заради собствената ни незрялост, отново ще вкарат депутати в Брюксел. Троянските коне на Москва ще станат с неколцина повече. И след това пак ще се оплакваме, че няма кой да защити националните ни интереси. Че за пореден път мнозинството от третокачествени избиратели са избрали депутати трето качество.
Така българските рубладжии, когато бродят из парижките супер хотели и ресторанти, пак ще плащат с омразното им евро. Защото рублите не вървят никъде, ни в Берлин, ни в Рим, ни в Токио. И в Киев дори.
