ПЪРВО В ПИК! "КЪРВАВО" ПИСМО НА НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ ЗА СКАНДАЛА СЪС СТЕФАН ЦАНЕВ: Защо са гадостите по адрес на моя приятел...

Той е издържал на толкова много изпитания, ще издържи и сега, въпреки своите 80 години

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Не мислех да вземам участие в „дискусията“, която се разрази в медиите и особено в интернет за отказа на Стефан Цанев да приеме ордена „Златен век“, чийто носител е и бившият шеф на шесто управление на ДС Димитър Иванов.

Не знаех за Димитър Иванов в онова време, пък и едва ли някой го познаваше. Не го познавам лично и сега, зная всъщност за дейността му след 10 ноември 1989 година като издател и бизнесмен, мисля, че се държи почтено и негузно и затова изчаках той самият да се откаже при създалата се ситуация от този орден, който наистина ни в клин ни в ръка му е присъден. 

Но не това е поводът за моята сегашна намеса в уж дискусията, а всъщност в гадостите, които прочетох по адрес на моя приятел и свидетел на целия ми живот, както и аз на неговия – Стефан Цанев.

Да е жив и здрав, той е издържал на толкова много изпитания, ще издържи и на това въпреки своите 80 години.

80 години! Някога това ни изглеждаше невъзможна, космическа възраст, но ето че той я дочака, а на мене ми остават до нея още само 3.

Пиша това не за да го защитавам, а защото живея живота му точно 50 години – от 1967, когато станахме братя по съдба и убеждения и заедно посрещахме ударите на времето, в което живяхме. Както и малките, но сладки победи, когато успявахме. И двамата имахме близки хора – жертви на тоталитаризма – убити в първите години след 9 септември 1944 година. Аз моят 34-годишен баща, той – своята 20 годишна леля.

И на двамата живота ни премина само и единствено в театъра. Драматурзи. 

Той - в няколко театъра, от които го местеха, уволняваха и пак назначаваха, аз – единствено в Бургаския театър, от който ме уволниха и пак назначиха. 

Той беше свидетел на любовта ми с Ивана от самото й начало, а ние с нея бяхме свидетели на любовта им с Доротея и в прекия, и в преносния смисъл, защото ги оженихме през 1980 г. в Поморие.

Смея да твърдя, че и двамата в онези години мислехме еднакво за комунизма като нещо мъгляво в своята далечност, някакъв смътен, но привлекатален идеал, наследил християнството – време, в което ще има единно човечество на земното кълбо, без граници, държави, расово делене, без грижа за насъщния, време, в което всеки ще получава според нуждите си и ще дава според способностите си, време на свобода, братство и равенство между хората. Време, близко до фантастичните днешни филми за междузвездните войни, в които наистина единното човечество се бори за своето оцеляване.

Жестокото разминаване между идеала и действителноста – това беше една от основните теми в творчеството на Стефан. А и в творчеството на Радой, на Валери, на Иван Радоев, на Коцето Павлов – най-близките ни приятели, от които жив е още само Христо Ганев.

Комунизъм – това беше светла дума, жестоко омърсена днес, когато тенденциозно се втълпява на младото поколение, че „България при комунизма е била страна на лагери, убийства и мизерия“. 

Какъв комунизъм в България!? Никога и в никоя държава на света няма и не е имало комунизъм и едва ли някога ще има, защото човекът е сложно същество, омесено от кал и слънце и не е възможно такова идеално общество, в което

„Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя“ /Вапцаров/.

Комунизмът беше веруюто на поетите, които загинаха.

„Вярвам в единий светъл комунизъм, изправител недъзите на обществото“ /Ботев/

„С въжета и лостове
ще смъкнем блажения рай
тук на Земята. “ /Гео Милев/

Простено е на поета да вярва в невъзможното, в илюзията. Тогава защо се изля такава помия срещу Стефан Цанев, че е възхвалявал комунизма? Тогава защо не прощават на поета, че е написал:

„Да говориш скучно за комунизма,
значи да говориш против комунизма“

Това е откъс от поемата му „Аз питам“ за Лайпцигския процес срещу Георги Димитров, връщана десетки пъти за поправки, защото беше пълна с алюзии за съвременната дествителност. Защо съзнателно забравят писаното от него преди 50 години:

„В първия ден на комунизма
ще настъпят масови самоубийства“.

или

...Хей, червеи във вратовръзки -
напред!
Вий прогресивно затлъстявате.
Вратите, през които влизате,
са тесни
за излизане.
Няма връщане!
Затуй - напред!
И викайте за всеки случай:
- Да живее комунизма!
Напреееед...

Искате ли да стана
ваш
антипоет?...

Сред гадориите, които прочетох за Стефан и които ме предизвикаха да напиша тези редове, е непрекъснатото цитиране на стихотворението му за Дзерджински и чекистите. Един вид – той ли ще се отказва от ордена заради едно ченге, когато е възхвалявал чекистите.

Да.. Така е... Това е още времето, в което Ленин и Дзерджински бяха малкото останали идеализирани исторически личности. Доста по-късно се заговори за жестоката истина през първите години след революцията, от която изминаха 100 години и която разтърси света.

Стихотворението на Стефан беше косвено изобличаване на ДС, на съвременните ченгета, които съпоставени с Дзерджински нямат:

„горещо сърце да бди непрестанно над свободата света“,

нито

„Чисти ръце - непревземаеми коти, 
върху които не тежи
нито мечтата за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи.“

Стефан нито веднъж не се защити от това непрекъснато цитиране на стихотворението му по медиите и в мрежата. Правя го аз – свидетел на написването му преди толкова много години, в онова време, когато Държавна сигурност нечистоплътно се ровеше в живота ни.

Да се откаже от ордена е негов личен избор. Не е поза, не е желание да привлече вниманието върху себе си. Той е непрекъснато в общественото внимание, един абсолютен феномен в това отношение.

Не завиждам на Вежди – негов близък приятел доскоро, и за мен също достоен човек. Попаднал е в деликатна и конфузна ситуация, но няма как – като си станал министър, ще си носиш кръста сам.

Написах това тази сутрин от внезапен вътрешен импулс и няма да поправям нищо в него. Стефан нищо не подозира и нищо чудно да ми се разсърди, но все пак ме познава и ще ми прости.