Пътничка в автобус разказа разтърсваща история: Дете плачеше за близалка, а майката...
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Трогателна история, която просълзява и говори за българската действителност, разказва пътничка от автобус 409 във Варна. Жената пътувала по линията, когато видяла пред себе си майка с дете...
"Един летен ден. В автобуса препълнен с мъжки груби, остарели лица, с намусени устни и женски лица с бръчки, и изсъхнали очи от големите сълзи пътувахме всички мирно и спокойно, размишлявайки за всичките ни проблеми. Понеже беше много топло и нямаше места за сядане, застанах права по средата на автобуса до една майка с количка и вътре едно пухкаво момиченце, което молеше майка си да и купи шарена близалчица.
Майка й отказваше. Говореше тихо, шушнеше на ухото на момиченцето си, че не може да си позволи това, защото за вечеря трябва да купят хляб и всички да се нахранят добре. От шушненето й разбрах, че я е срам от това, че не може да купи на детенцето това, което то иска... Наведох главата си надолу и понеже имах останало малко шоколадче в черната ми чантичка, реших да го дам на момиченцето. Подадох го и майката докосна ръката ми. Нежно с треперещ глас ми каза: Не е нужно, много ти благодаря!
Въпреки нейните думи, продължих да настоявам да вземе шоколадчето. А момиченцето в количката, както плачеше, спря и очите му заблещукаха. Една силна усмивка до ушите огря детското и личице. Радостно взе сладкото от ръката ми. Но не започна да го яде веднага, понеже майка й каза да го изяде като слязат, а не сега в автобуса. На следващата спирка, те трябваше да слязат. Слязаха и за довиждане ми казаха: "Приятна и спокойна вечер", а аз учтиво отвърнах, след което продължих своя път.
На най-близката седалка до мен седеше една възрастна баба, шарено облечена ,с усмивка на лицето. Усмихнах и се и аз. След което започна да ми разказва за своя си живот. Едни от думите, които ми каза. Бяха: "Господи, Господи дай ми пенсичката и да изкарам и този месец". Изглеждаше живота на непозната странна баба не беше един от най щастливите, както тя искаше да е с усмивката и шарените й дрехи. Изглежда, външният й облик не определяше живота й.
Докато говореше, аз още разбрах, че тя не е доволна от сегашния живот в нашата красива България. Казваше "по Живково време се живееше по добре". Аз само кимах с глава и добре слушах това, което тя ми говореше. Даже бабата каза: "Ако бях президент щях да направя вашето бъдеще на младите много по лесно!
Щях да направя всичко възможно с парите, които притежавам, само за да ви олекотя живота и да не бъде нужно да бягате да работите в другите държави за по-висока заплата. Мило дете вие от сега градите своето бъдеще, но както гледам днешните "големи" хора, дето стоят в онази бяла сграда, на онези кафеви бюра, не могат да направят бъдещето ви добро! Аз казвам на дъщерите си, понеже и те заминаха по чужбина, да се приберат в България за мъничко, да съберат енергия, понеже това е тяхното родно място и отново да заминат към сегашния си дом".
Не можах да изслушам дружелюбната баба напълно, понеже беше мой ред да сляза от автобуса, в който се случиха такива неща, които те накарват да се замислиш дълбоко, дълбоко в себе си. Сбогувах се с бабата и слязах. През мръсния прозорец на стария шумен автобус, все пак успях да видя ръката на бабата, която нежно размахваше, за да ми каже отново чао. Голямото дълго превозно средство продължи по пътя си с чудатите хора и с приятната баба в него. А аз тръгнах надолу по сивия, прашалясал тротоар...
А сега лежейки на леглото си, ви споделям всичко това", пише ни жената за родната действителност в един автобус.
