РАЗБИВАЩ КОМЕНТАР за идеята на Асен Василев: Докато се надявахме доносничеството да не бъде повече българската черта, то стана евроатлантическа ценност
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
На финансовия министър най-сетне му хрумна как да подобри благосъстоянието на народа. Идеята му е фирмите и гражданите, които подават информация за неплатени данъци или осигуровки, да получават 10 % от укритата сума. Чрез финансово стимулираното подаване на сигнали се очаква да се повишат приходите в бюджета.
Проблемът, разбира се, е не само реален, но и тежък. Помня как част от радио-телевизионните оператори не плащаха сумите по наказателните постановления, които в СЕМ издавахме. Още по-ниска беше събираемостта на глобите от „Пътна полиция“. А укриването на данъци и осигуровки сигурно надминава и най-дръзките представи. Приходната администрация и сега е претрупана с работа, пък какво остава да й се стоварят за проверка и многобройните сигнали, които ще постъпват след законовите промени. А и каква е гаранцията, че по доносите няма да се реагира избирателно, независимо дали по политически причини или по корупционни изкушения? Свидетели сме как компетентните органи приеха за фалшиви кадрите с пачките и кюлчетата, макар героят от фотосесията да си каза, че знае кой го е снимал. Същевременно за десетки и дори стотици пъти по-малка сума при един от провинциалните кметове чак Кьовеши се активизира.
Вместо да повиши приходите в бюджета с по-високи данъчни ставки за богатите, с възстановяване на пропорционалното подоходно облагане, финансовият министър предпочита да плаща на онези, чиито сигнали излязат точни и които са за укрити задължения от три хиляди лева нагоре. При ширещата се злоба и завист е възможно сериозно развихряне на стимулираното от държавата доносничество. За мнозина то ще се превърне в доходен бизнес, особено за онези, които по силата на служебните си задължения имат достъп до подобна информация, както и за проникващите с лекота в чужди профили и акаунти хакери.
Колко наивен бях – и не само аз – в началото на прехода, че доносничеството, макар и да е пронизвало векове наред българската душевност, макар дори за Левски да сме донесли, при новите условия ще остане в миналото. Може би затова на 29 януари 1992 г. се изказах доста емоционално от парламентарната трибуна срещу възстановяването на недоносителството като престъпление. На финансовия министър бе дадено правото да превърне в доносник всеки български гражданин. Достатъчно бе да поиска писмена декларация дали ти е известно, че някое трето лице притежава подлежащо на конфискация имущество. И ако откажеш да я подадеш или попълниш грешни данни – от три до осем години затвор.
Този текст не само стои и до днес в Наказателния кодекс като член 313а, но и през годините доносителството получи по-нататъшно насърчаване от законодателството. В началото на тази година например бе приет Закон за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения. Предлаганите от министър Асен Василев промени в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс са поредната стъпка. Докато си въобразявахме, че е дошло времето доносничеството повече да не бъде българска черта, то се превърна в евроатлантическа ценност. Неслучайно в мотивите си финансовият министър се позовава най-вече на законовата уредба във Великобритания и САЩ.
Но и това не е всичко. Доносничеството вече е глобална практика. Дори гигантска световна мрежа като Фейсбук се опира на доклади от потребителите дали се спазват стандартите на общността. Служителите на Марк Зукърбърг със сигурност могат да намерят друг, по-обективен, начин да следят съблюдаването на правилата, но може би целта им е друга. Виждаме как се организират цели групи за докладване на някой профил, и то не за реални нарушения, а като част от политическата борба или по други линии на противопоставяне в обществото. И профилът бива блокиран или направо изтрит. Нерядко доносите са плод на дребнава отмъстителност, на амбицията да навредиш на някого, който ти вдига шум през нощта или пък паркира колата си на твоето място. И всичко това се толерира от Фейсбук.
Няма защо тогава да се чудим, че в „черния“ списък на сайта „Миротворец“ попадат и хора, които не отговарят на нито един от десетте признака за включване в раздел „Чистилище“ като „врагове“ на Украйна. Нито са участвали във въоръжени действия, нито са политици, взимали опасни решения, нито са посещавали Крим след анексирането. Просто са седели пред компютъра и са писали в социалните мрежи. Тяхното мнение не се е харесало на някого, той го е докладвал и включването в сайта като опасен за украинската национална сигурност става факт. При неотдавнашната визита у нас на шефа на украинското военно разузнаване бе потвърдено, че „Миротворец“ разширява списъка „Чистилище“ и по читателски сигнали. И нали доносничеството не от вчера е насърчавано от държавата, българи докладват българи и броят на нашите сънародници, набедени за врагове на Украйна, нараства.
Абсурдът може да стигне дотам, цяло поколение да бъдем включени в „Миротворец“. Поколението на онези, които имаме територията на Крим за своя. Не на полуострова, а на едноименната британската група. Музикалната територия на Ерик Клептън, Джак Брус и Джинджър Бейкър. Любимите парчета, които в края на 60-те години на миналия век култивираха у нас още като тийнейджъри любов към рока. И няма значение, че става дума за бандата, а не за полуострова, важното е да бъдем докладвани.
Желаещи да го сторят ще се намерят.
