Разтърсващата история на един наръфан от плъхове софийски бездомник...(СНИМКИ)
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Разтърсваща история за наръфан от плъхове починал в софийски подлез бездомник разказа на страницата си във Фейсбук Милена Дойчева, съпруга на отец Владимир Дойчев, който служи в храмовете „Св. Наум Охридски“ и „Въведение Богородично“ в жк „Дружба 1” в София.
Ето какво разказва Милена, която придружава потресаващия разказ със снимки и даде изричното си съгласие текстът да бъде публикуван:
МАРИЯН ОТ СТРАШНИЯ СЪД
Мариян Асенов Манчев, роден на 16 февруари 1979 година в Оряхово. Запомнете го. В този текст ще споменавам само неговото име. Останалите персонажи в моя разказ ще оставя анонимни. Малко трудно ми върви тоя път писането. Толкова много искам да споделя с вас срещите си с този слабичък и постоянно ухилен до уши човек, а така да съм се задавила с думите, че едва ги преглъщам.
Не знам цялата му история. И като за всички хора, които не са ми близки, не съм се интересувала от нея. Разполагам само с една шепа шарени камъчета от личните ми кратки срещи с него в един сравнително малък отрязък от време. С тях ще се опитам да нарисувам миниатюрно ъгълче от голямата мозайка на живота му.
За мой срам нямам никакъв спомен кога и при какви обстоятелства бе първата ни среща. Убедена съм, че съм го виждала много дълго време и като всички интересуващи се само от себе си съм го подминавала безразлично. Допускам, че съм извръщала глава. Че съм забързвала крачката, за да не ме заговори. Познавайки себе си, знам, че съм си мислела и лоши неща за него. Но това не е разказ за мен.
По време на ковида преди 5 години Йорданка – на Мариян жена му (той я наричаше така, макар да не са имали брак) се разболява. Взема я линейка и я откарва в болница. Мариян не разбира къде е отведена. Никой не му казва. Тя не си вдига телефона и той започва да се притеснява, че е починала. Но тъй като формално не са семейство, няма как да разбере. Християнин е. Тя също. И иска да я погребе като всеки нормален човек, ако се е случило най-лошото. С моя приятелка (не съм разпитвала кога и как се е запознал с нея), започват да обикалят моргите на всички болници наред и да питат има ли при тях починала жена Йорданка. Не я намерили в никое здравно заведение. След дни обиколки разбрали, че жената е починала. Тъй като била от Първомай, трупът й бил извозен и служебно погребан там. И Мариян рухва. С пълна сила се стоварва на плещите на моята приятелка. Тук някъде започва и личното ми запознанство с него.
Тя ме помоли да говоря с мъжа ми да опее Йорданка задочно. Дойдоха двамата с Мариян в храма в Дружба. Той носеше огромна питка, жито, вино. Взе свещи и цялото опело изкара на колене. Не бях виждала в живота си човек, който да плаче така горко. А съм се нагледала на десетки опечалени, повярвайте ми. Ама така скимтеше като премръзнало изоставено коте, такива реки от сълзи изплака, че чак аз, коравосърдечната, се разстроих. И знаете ли какво направи в края? Изпълзя до отеца и целуна обувките му. А той само дето не припадна. За пръв път видях мъжа си леко паникьосан. Така се притесни, че вдигна Мариян, прегърна го и му каза: “Никога повече не го прави! На никого не целувай обувките. Чуваш ли! На никого!” Мариян излезе навън, изпуши една цигара и отпи няколко глътки от водката, която носеше в джоба си.
След това, макар и да обитаваше квартала, където ние живеем, почти в центъра на София, идваше на 3 месеца, на 6 месеца, на година, на всички Задушници, на големи празници в Дружба с по две огромни питки. Дебели, топли, ухаещи, вземаше свещи и молеше за панихиди за Йорданка. Понякога идваше в храма ей така, в неделя, и носеше салам, вино. На един Никулден ни изненада с няколко порции със скумрия и картофки за отците в храма. Много често ни виждаше как двамата с отеца чакаме на спирката на 604, махваше ни с ръка отдалече, а после още със следващия автобус идваше в църквата, палеше по две свещи и стоеше по малко на литургията. На колене. Не изкарваше цялата служба, излизаше да пуши навън на пейката.
Имаше един такъв случай – стана му мъчно за Йорданка. Беше се напил. Дойде на литургията. Аз го извадих пред храма на пейката и му казах да не стои вътре пиян и да не смущава молитвата на хората. А той ми заяви, че иска при Йорданка и ще сложи край на живота си. Няма да описвам колко време го разубеждавах да не го прави. Пък после го заболя сърце, виках линейка, лекарите дойдоха с полиция. Въобще – нелепа ситуация, в която полицаите му казваха да се самоубива на по-скришно място, че тука е парк и има майки с деца, аз се карах с тях да не му говорят по този начин, докато медиците от Спешна помощ му биеха някакви инжекции. Театър на абсурда отвън, докато вътре в храма тече литургия.
Мариян купуваше хартиени иконки и ги подаряваше на тези, които познава в квартала – в магазина, в баничарницата, в кафето, в аптеката… Обичаше Божията Майка. Имаше си Нейна икона и Тя му беше упованието. Опитваше се да запомни наизуст Отче наш. Купуваше храна на бедни. Даваше от дрехите си на бездомни.
Ако някой е имал нерви да дочете тази наглед дотук тривиална история, която е част от случващото се в живота на мнозина българи, неизменно ще си зададе въпроса, защо му разказвам за някакъв си Мариян. Е, а сега си представете, че Мариян е бездомен. Всъщност, не си го представяйте. Това е факт. Мариян е бездомен. Мръсен. Наакан. Некъпан. Въшлясал. Наяден от хлебарки и дървеници. Спящ в подлеза на булевардите “България” и “Гешов”. Всички от квартала го знаят. Не е буен. Не е агресивен. В повечето време е пиян. Но без алкохол в студовете просто човек е обречен. Който е минал с кола през нашето кръстовище, няма начин Мариян да не се е залепил на предното му стъкло да го мие. Така си събираше пари.
Случвало се е и да проси. Но много го беше срам от това. Искаше да работи нещо. Но кой би наел на работа пиян бездомник? Когато имаше, раздаваше иконки и на всички шофьори, които му пускаха в шепата няколко стотинки. Всички питки за панихидите на Йорданка купуваше сам. Караше да му ги увият добре в найлонови торбички и винаги като ги донесеше в храма казваше, че не ги е пипал с ръце, за да не ни е гнус да ядем после от тях. От нямането си вземаше свещи. Кръстеше се малко нескопосано, но винаги плачейки.
В ковидовия период като разбра, че моята приятелка е болна и под карантина, й занесе един чувал с картофи и хляб до вратата. Той, бездомният, безпаричният, беше й донесъл храна и умираше от страх да не си отиде и тя като Йорданка. Да, имаше и други хора в квартала, които му даваха дрехи, малко пари, храна, но моята позната, която натичаше “лельо”, му беше станала най-близкия човек. Защото “леля” го водеше в храма, където тя се черкуваше, и го къпеше в банята, за да облече той после чисти дрехи, осигурени от нея. Помня една история, която ми е разказвала, как трябвало да го закара на лекар, а той милия се наакал. Та го качила в колата и директно във въпросната църковна баня. Забравила обаче да вземе шампоан и го мила с веро и гъба за чинии, а отецът там му дал хавлии, останали от кръщенета. Та така чист го завела в болницата. А той след това засади домати и няколко дръвчета зад блока й. И ги поливаше постоянно, влачейки огромни бутилки с вода отнякъде.
Имам негова снимка как е гушнал розово плюшено мече. Беше щастлив, че си го намерил в един контейнер. На миналата Пасха се засякохме пред храма в нашия квартал. “Леля” му дала яйца. Подаде ми едно да ги сборим и да си кажем “Христос Воскресе”. Той ме победи!
Мариян го познаваха и лекарите от Спешна помощ, знаеха го и в повечето болници, защото им беше от постоянния контингент. Ту кола ще го блъсне на кръстовището и ще избяга, а той ще остане да лежи на шосето с изпочупени крака и ръце, ту ще получи инсулт и ще се парализира половината му тяло, ту ще припадне от глад или студ. Ако успее да се обади на “леля”, тя долита, качва го на колата и го води по болници. По време на ковида беше пак припаднал. Прибрали го в най-близкото лечебно заведение, като се освестил му връчили и сертификат, че е ваксиниран.
Такива истории за отрязъка от около пет години, в които го познавах, мога да разказвам десетки. И за това как с още една бездомна Стиляна намерили някаква изоставена барака и се скрили в един студ, а през нощта някой “добър” човек ги подпалил. Стиляна не оцеля. Почина в Пирогов от изгарянията. Мариян също беше с изгорен нос, ухо и ръце. Обаче жално обикаляше и около Пирогов, след като го превързаха и пуснаха, за да разбере жива ли е Стиляна. Колко пъти бездомни и други хора са го били… Не виждам смисъл да разказвам всички истории. И тези са предостатъчни.
Ще кажа само няколко думи и за моята приятелка с кодовото име “леля”. Нарочно не искам да назовавам името й, за да си получи небесната награда един ден. Защото тя е “леля” не само за Мариян. За десетки бездомни, за които се грижи. Които води по болници, пък след операциите ги прибира в дома си да се закрепят и тогава ги оставя да се скитат по белия свят на бездомничеството, ако те пожелаят така. Или им урежда хосписи, моли се на по-заможни хора да помагат, за да се плащат таксите. Храни и облича хора в нужда. Погребва ги. Да, погребва, защото в повечето случаи тези несретници или нямат близки, или роднините им не искат да чуят за тях. Какъвто е случая и с Мариян. Той ми е казвал, че има дъщеря. Лекар. Дали е така, не знам. Знам само, че по лична карта от времето, в което не е бил на улицата, е живял в Лозенец. Софиянци са наясно, че това не е беден квартал.
Та, Мариян почина. Не се бе е обаждал на “леля” повече от месец. Тя се тревожеше за него, разпитваше някой виждал ли го е. Аз самата го видях около Рождество. Беше седнал на стълбите на метрото. Там му било по-топло. Иначе в подлеза, където се завираше и спеше в една ниша, често съм го виждала да лежи, завит през глава с едно олекотено юрганче, което съм му давала. Обаче и на мене християнството ми стига дотам, че никога не съм отивала до него да погледна жив ли е.
Е, Мариян си умрял там. В нашия подлез. Вероятно още преди месец. Предполагам от студ. Чак когато миризмата от разлагането станала непоносима, някой извикал полиция. През това време съм минавала десетки пъти покрай него и не съм се спряла. През това време са минавали покрай него и стотици други хора. И не са се спрели. Полицаите го занесли в моргата за аутопсия в тежък стадий на разлагане. Изяден от плъхове. Някакъв друг бездомник им дал телефона на моята приятелка. Казал на органите на реда, че тя може да го разпознае, защото не открили негови роднини. Полицаите й предложили да види само снимки. Отказала им. Събрала цялото си мъжество и отишла в моргата. Няма да разказвам ужаса от видяното. Но бил Мариян.
Днес, когато се чества Неделята на Страшния Съд, “леля” с още 3-4 човека и отеца, в чийто храм го е водела на баня, му направили задочно опело. Погрижила се да има и некролог. Разлепила го и в нашия квартал. За да знаят хората, които са го познавали, че Мариян повече няма да си взема кифличка или кафе и цигари от магазинчетата им. А утре, когато той трябваше да отпразнува своя 47-ми рожден ден, в нашия храм в Дружба ще му направим и панихида.
Сега пак да кажа, за да го запомните. “Невидимият” за всички ни човек (с изключение на “леля”, която го виждаше и на още една шепа добри хора, които му помагаха) се казваше Мариян Асенов Манчев. Той не беше гуру, за да му дават милиони и къщи. “Милосърдието” на държавата не го догони. Благотворителният отдел на църквата не се занимава с такива като него. Отказваше да влезе в някакво специализирано заведение, защото искаше да бъде свободен. И вярвам, че вече е.
Отиде при Този, Който казва: “Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте… Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едно го от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25:35-36, 40). Тези думи се прочетоха във всички църкви в деня на опелото на Мариян. Това пише и на некролога му. А също и: “За света той беше обикновен бездомник, но много често Господ чрез такива хора изпитва съвестите на мнозина дали в такъв човек ще познаят Самия Бог!”
Сега, когато се припомня Деня на Страшния Съд, ви казвам, че аз се провалих. Че всички ние се провалихме. Личностно, като общество, като държава и като църковници.
Мариян беше гладен и не му дадохме да яде, жаден беше и не го напоихме, странник беше и не го прибрахме, гол беше и не го облякохме, болен беше и не го посетихме… Оставихме го да се вмирише в подлеза на “Гешов” и “България”. Ние, които ухаем така добре и се прибираме всяка вечер на топло. Помислете за това през идващия пост. И дано след него милосърдието ни възкръсне. Защото в момента и то е мъртво като Мариян. И са го изяли мишките…
