Режисьорът-бунтар Александър Морфов разтърсващо откровен: На ден умират десетки хиляди хора, но лошото е че умират и хиляди надежди
Последвайте ни в Google News Showcase
Култовият режисьор-бунтар Александър Морфов бе разтърсващо откровен пред сутрешния блок на БТВ навръх 3 март. Той говори за живота, свободата, хъшовете и открадните мечти на българите и държавата на живите-мъртви.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
„Да живее България продължава да звучи като вик в мен, но онази България, за която мечтая – каза Александър Морфов. - А не тази, на лумпените и бандитите, които превърнаха България в една бедна и страдаща държава. Искам да освободя България от всички, които 30 години лъжат, мамят и нагло управляват и продължават да дирибействат в тази държава без чувство за свян и срам. Мечтата ми е България на Левски, Ботев. възрожденската България. Онази, за окято мечтаят и моите хъшове.
Едва ли съм точният човек, който може да говори на националния празник. Няма да кажа нищо добро за тази държава. От 30 години няма правителство, за което да кажа добро.
Ентусиазмът на българина свършва след третата чашка, а след това гледаме да се приберем на топло и да се молим да не са ни чули. Ние сме народ, създаден от много народности от различни части. Крайната защитна стена, стената която предпазва Запада от нахлуващите от Изток опасности и сме събрали толкова много жлъч и мъка и надежди, че някога ще бъдем свободни.
Мисля, че свободата сме я придобивали между пет и десет минути. Личната свобода обаче никой не може да ти отнеме. Мога да избягам в Балкана, на тавана на кооперацията ми, да се скрия в други страни и да запазя свободата си да не съм слуга на никого. Чувствам се свободен, че не изпълнявам ничии задачи и кроежи.
Може да съм омерзен, но съм свободен. Вероятно е бягство, но малко се изморих. Изморих се от собственото си желание и стремежи. Ние не можем да се обединим. Историята ни е много показателна. Кога сме се обединили – 1990 година хората повярваха и какво стана? Всичо бе разкъсано и разграбено. И до ден днешен управляващи продължават да крадат и грабят. Това е един октопод, който никога няма да се насити.
Какво означава да си хъш? Означава човек да премине през какви ли не изпитания – глад, бедност, мизерия, и да продължава да таи чувството на надеждата, че един ден ще дойде времето да мине Дунава и да освободи държавата. Май вече не съм хъш. Загубих надеждата, че ще мина Дунава и ще освободя държавата от игото на цинизма, алчноста. Не мога да се приспособявам. Избухлив съм и губя чувство за самосъхранение. Може би до последно като хъшовете бих продължил да се надявам, но се изморих да се надявам.
На ден умират десетки хиляди хора, но лошото е че умират и хиляди надежди. Така се превръщаме в държавата на живите-мъртви. Как да живее човек, когато трябва да отиде да работи, да получи едни мизерни пари, с които едва да оцелява семейството му, да се превърне в жертва на хиляди измамници. Как да събере пари да купи подарък на детето си за Коледа, като едва свързва двата края. Какъв е тоя човек – полужив.
Разделих се с всички надежди по отношение на държавата и бъдещето.
Черноглед съм, но това е продиктувано от положението, състоянието, мизерията на хората, които нямат много сили да се грижат за себе си. Да, има толкова много успешни хора. Честни милионери, млади, които просперират и успяват. За тези хора толкова не се замислям. Те са 4 - 6 процента в държавата обаче. Останалите 94 процента са хора, които нямат толкова устойчивост и сили да се борят с арогантността на мафията, която ни упрявлява. Те не са толкова умни и интелигентни да просперират и на Запад. Хора със средни доходи, средното семейство. За тези хора ме боли. Тези 94 процента ме интересуват.
Покрай „Хъшове” в началото бяхме денонощно заедно целият екип, като в последните години се поразкъсахме. Заслугата ми бе, че успях да ги запаля покрай тази идея и те ми се довериха. В най-големите спадове и пропадания те не ме предадоха. В деня на първото представление нямахме финал. И аз обикалях по коридорите и мислих. Бяха докарали на предпремиерното представление студенти и ученици. Не гъкнаха през цялото предстаовление. Когато свърши, имаше една пауза няколо минути, след която гръмнаха аплодисментите. Тези минути никога няма да забравя”.
Александър Морфов се върна в спомените си и за Чочо Попьорданов и участието му в култовия спектакъл.
„Още пет години преди Чочо да си замине, той започна периодично да отсъства и аз го замествах – разказва Александър Морфов. - Отсъствието за „Хъшове” не бе драматично, защото го бяхме отиграли. Бе драматична липсата му, защото той винаги е бил с нас, най-фанатичния поддръжник на представленето. Той обединяваше преди представление трупата. Той ги събираше. Сега Деян Донков, Валери Йорданов обединяват екипа.
За 300-ото представление, което е в средата на март, ще опитам да събера всички деца и дори внуци на хората от екипа. Ще поканя Захари Бахаров. Митко Рачков обеща да дойде. Той има едно кратко включване”.
Алещксандър Морфов говори и за пътяу към върха.
„Човек пушач съм, употребявам алкохол, но съм инат голям – казва той. - В Китай около 3 000 метра съм се качил по Великата пкитайска стена, като видях много други стени надолу. Проблем тогава ми бе връщането. На Шипка съм се качвал като дете. Като пионерче, мисля че там ни слагаха връзките.
Иначе Шипка е един красив символ, който е като короната на нашата нещастна държава”.
