ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Актьорът Руслан Мъйнов разкрива непознати тайни от своето минало в откровено интервю пред "24 часа".
Той казва, че още от дете в детската градина се е изявявал на сцена.
"В първото ми представление бях петел", спомня си актьорът. "Кукуригу, кукуригу, хвърчах из сцената. И основният ми спомен беше, че все исках да видя дали майка ми е в залата. Много исках тя да е там. И тя не пропускаше. Не че толкова държеше да гледа всеки път едно и също. Знаеше, че аз много държа. Иначе какво толкова - деца подскачат по сцената. За това зарязваше всичко, отпуски си вземаше. И помня как всеки път ми махаше да се прибирам, защото аз все надничах от сцената още преди да е започнало представлението дали е дошла", казва той.
После като по-голям играл в друг състав - самодеен театрален колектив. По времето на социализма самодейността е била много застъпена, за да бъдат хората ангажирани, а не да ходят да се напиват, да се друсат. Затова във всеки град и всяко село в България има читалища с големи зали, с въртящи се сцени. Това е било много важно.
"А колко е хубаво - да отиде човек след работа, да изпее няколко песни, да общува, празненства... Една прекрасна изгубена традиция.", категотичен е актьорът.
"В този самодеен колектив играех в представлението "Златното пиленце" - имаше един огромен пън и едно огромно яйце и аз се излюпвах от него. Толкова ефектно беше за онова време. Чудо беше. Това оставя следа - там съм научил много неща още преди да дойда във ВИТИЗ. Даже успях да навляза в някакви клишета, в рамки, които във ВИТИЗ трябваше да бъдат разчупвани, за което проф. Сейкова много съдейства. Даже като мина втори курс, прави анализ в края на годината и ми каза: ето, ти си постигнал такива и такива резултати, виж се сега, а когато те приехте, ти беше един лош самодеец! Звучи гадно, но това е реално оценка на труда ти. Тя ми помогна много. Много съм й благодарен до ден днешен", категоричен е той.
Руслан Мъйнов дошъл в България с ясния стремеж да стане артист и да остане да живее тук.
"Знаех, че никой не ме чака с питка със сол. Толкова позитивно бях настроен, че дори и подигравките не забелязвах. Чак след време съм разбирал какво са имали предвид някои хора. Това ме радва - аз дойдох толкова чист, израснал в творческа и спокойна атмосфера. Тогава го нямаше този зор, върл, краен и жесток капитализъм, не всичко е било пари, светът е бил друг. Говоря за България и Съветския съюз. Казвам Съветския съюз, защото той е моята родина, а не Украйна. Аз като се махнах, тя още се водеше донякъде Съветски съюз, Украйна се разви впоследствие."
Да научи езика ни най-много му помогнал Мариан Вълев: "Мариан имаше търпението да ме поправя непрекъснато. На всяка дума. Аз не съм се обиждал нито за секунда, жадувах някой да ме поправя. Затова за 2 г. българският ми стана на космическо ниво в сравнение с този, който говорех в началото."
Руслан Мъйнов разказва, че в родната му Украйна има официално над 200 000 души, които се самоопределят като българи. А има и такива, които въз основа на съвместни бракове имат и българска кръв.
Спомня си, че той самият израснал с песните на баба си, дядо си, баща си, които били български. По селата хората говорели само на български.
За живота си на звезда, той спокойно разказва: "Аз не съм смешник в живота, но в никакъв случай не съм и тъжен клоун. Това, че те познават и харесват, трябва само да те радва. Ако не искаш хората да ти досаждат, си стоиш вкъщи или отиваш на Шабла" , шегува се актьорът.
"Аз съм такъв, какъвто съм - сега ми е тъжно, после ми е весело, нервно, защо трябва да се правиш на по-различен от този, който си. Случвало ми се е да дойда отнякъде - натоварен, изнервен, влизам в някакъв магазин и те: Ооо, ма ти си много сериозен! Какво да направя, няма как да променя себе си, не е нужно", откровеничи Руслан.
Той разказва, че през първата година, когато станал малко по-популярен, едно момче искало да се подпише на паспорта му.
Имало и един човек, който искал да се подпише на микробуса му с отвертка. "Като иска човекът... Ние сме артисти. Не може да творим сами за себе си, трябва да го правим за публиката. Когато публиката те харесва, значи е разбрала какво искаш да и кажеш, успял си да и дадеш част от себе си. Затова, когато хората те спират, това трябва да те радва, а не да ти тежи. Това е част от моята работа. Когато изляза сега навън, аз вече съм на работа - хората ме виждат, махаме си, кимаме си, свирим си с колите по кръстовищата, тече взаимен процес".
