С шпаги, господа, не с топлийки

Ах, хубаво е да седнеш край голямата паница на популярността

Имало един град – Тараскон. В него живеел Тартарен Тарасконски. Тартарен живеел свой измислен живот. Посадил си е една ряпа, но я е нарекъл баобаб. И повярвал, че това е именно баобаб. Започнал да го полива всяка сутрин и да чака с нетърпение да порасте. Всъщност целият град Тараскон живеел в свой измислен, въображаем свят. В цялата околност отдавна нямало никакъв дивеч, ако не се брои един хитър, обигран заек, наричан Бързоногия, но това никак не пречело на ловната дружинка. Всяка неделя, след сериозни приготовления, сред лай на кучета и глъчка, ловците, а всички тарасконци са ловци, се събират на площада, за да стрелят по… каскети. Така си живее Тараскон. Тараскон от романа на Алфонс Доде “Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски”. В Тараскон е много трудно да се разбере къде свършва истината и къде започва илюзията. И за всичко е виновно южното слънце. То преувеличава всичко, до което се докосва. Именно то е превърнало един интендантски капитан от запаса като Бравида в храбрия командир Бравида, една ряпа – в баобаб и един човек, който едва не отишъл в Шанхай, в човек, който вече е бил там…. Но това не е лъжа. Лъжата е друго. Лъжата е когато сам не си вярваш. А Тартарен си вярва и Тараскон му вярва. Това се нарича тарасконада. Сложна смес от измислици и полуистини. И така си живее Тараскон от тарасконада на тарасконада. Чета и препрочитам историята на този измислен град, някъде в Южна Франция, и всеки път мислите ми бягат към родните ширини. Доде твърди, че във всеки французин дреме един тарасконец. А защо не и във всеки българин? Нали ние винаги сме имали един Тартарен?! И сме живели в един Тараскон, където истината и лъжата сложно се преплитат. Пленуми, когреси, манифестации… Петилетката за четири години… Всичко в името на човека, всичко за благото на човека. Тясна специализация на теория и широка идиотизация на практика, високи технологии и нисък стандарт… Но истинските тарасконади дойдоха после. И истинските герои… Помните ли онзи Тартарен с китара, който едва не стана президент? Всъщност, те един и двама ли бяха, че да ги запомни човек. А и защо? Под топлите лъчи на юнското слънце на 2001-а разиграхме тарасконада, на която всеки тарасконец би завидял. Завърна се един тарасконец, който последните петдесетина години беше вършил подвизи почти навсякъде по света. И се завърна точно в момент, когато Тараскон беше останал без герои… Кой беше той? Какъв беше? Той каза, че знае как се убиват лъвове. Трябвало му само малко време да се подготви, 800 дни… И това се оказа достатъчно. Мълвата жужеше и лъвовете ставаха десет, двадесет… Тарасконци викаха “Ура!” за героя и стреляха по каскетите си… Когато Тартарен го няма, например е отишъл някъде по своите си героически работи, Тараскон прекарва времето си в чакане. Гражданите на Тараскон имат висока култура на чакане. И затова винаги дочакват. И изобщо времето в Тараскон така си течеше – наполовина в чакане, наполовина във викане на ура… Южното слънце лукаво се усмихва… На сцената отново излиза Тартарен, преобразен и мъжествен, роден за подвизи и Тараскон не може да му ги откаже. Това е, това е истинският Тартарен, той е роден за велики геройства, той ще спаси тарасконската чест и ще убие лъва. Много лъвове, хиляди лъвове, всеки ден по един лъв поне… „Тарасконски вести”, „Тараскон днес” и изобщо цялата преса се надпреварва да взема интервюта от Тартарен за неговите бъдещи планове да убие лъва. Всяка вечер Тараскон притихва във времето на телевизионните новини, когато съобщават поредните успехи на Тартарен в стрелбата по каскети… Понеже предполагам, че вече сте се досетили към каква аналогия съм ви повел, та ще си позволя първо да ви дам някои формални доказателства, че не пресилвам приликите. Ето как изглеждаше Тартарен при първата ни среща на страниците на романа на Доде: „Четиредесет-четиридесет и пет годишен човек, с късо подстригана гъста брада и искрящи очи… четеше разказ за ловци на скалпове… Тартарен нямаше равен на себе си в лова на каскети. Ето защо всички тарасконци го признаваха за свой вожд… Този удивителен човек беше успял да покори всички. Армията в Тараскон беше за него… Съдебното съсловие също беше за Тартарен.  И накрая народът също беше за Тартарен. Осанката му, походката му, напетата му външност, славата му на герой, дошло неизвестно от къде… бяха направили от него любимец на тарасконските пазари… носачите по кейовете на Рона се кланяха с уважение, смигаха си, сочейки огромните му бицепси и си шепнеха: Има двойни мускули.”… До 45 години храбрият тарасконец не беше спал нито веднъж извън родния си град. Не беше направил дори прословутото пътешествие до Марсилия, което всеки добър провансалец си позволява, когато навърши пълнолетие… В нашия герой живееха две съвършено различни личности: Тартарен-Кихот и Тартарен-Санчо. Тартарен-Кихот, разпален от разказите на Гюстав Емар и Фенимор Купър възклицава: „Заминавам!”. Тартарен-Санчо мисли само за ревматизма си: „Оставам!”… И все пак веднъж Тартарен едва не замина, и то на дълго пътешествие… До Шанхай. Цялата тази история го издигна в очите на хората. За Тараскон е все едно дали си се канил да отидеш в Шанхай, или вече си бил там… Но каква е вината на Тартарен? Тарасконците сами са измислили шанхайската история, те искат да я слушат всяка вечер. Тартарен просто прави това, което те очакват от него. Е, да, накрая и той почва да вярва, че е ходил в Шанхай, но то е естествено… Но разказите за Шанхай омръзват, Тараскон иска нови подвизи. Още по-големи. И тогава в града пристига менажерия, с огромен атласки лъв. На следващия ден плъзва мълва за близкото заминаване на Тартарен в Алжир на лов за лъвове. Най-удивен от всички е Тартарен. Та той никога не е казвал, че ще ходи в Африка... Но славата задължава… Обърнете внимание, не Тартарен решава да извърши този подвиг – да отиде на лов за атласки лъвове, а Тараскон му го вменява… „Ах, хубаво е да седнеш край голямата паница на популярността, но как ще се опариш, ако я разлееш!...” Дните си минават, а подвизите не идват. Тартарен полива ряпата… Тараскон деликатно напомня на Тартарен, че е обещал да убие лъв, а Тартарен се опитва да обясни, че не е имал точно това пред вид… И понеже май малко го е страх от лъвове, та все отлага… Подлеците, защото навсякъде има подлеци, пускат слухове, че Тартарен се е уплашил, че Тартарен не може да убие лъва… На подлите подмятания Тартарен отговаря с фраза, с която ще остане в историята: „С шпаги, господа, с шпаги… Не с топлийки!” Любовта на тарасконците линее… Те започват да си спомнят, че Тартарен май не е извършил никакви подвизи… И онова пътуване до Шанхай май никога не се е състояло. И Тартарен тръгва на лов за лъвове в Алжир. Убива първо едно престаряло магаре в една зеленчукова леха, а после един стар, опитомен и сляп лъв. И Тараскон го посреща с възгласи: “Да живее Тартарен! Да живее изтребителят на лъвовете!” От уста на уста лъвовете са станали десет, двадесет, безброй... Единственото доказателство е кожата на проскубания сляп лъв, единственият свидетел е камилата Тараска, но това е без значение. Защото Тараскон си иска героите, иска си подвизите. И Тартарен трябва да ги извърши. Всъщност не толкова да ги извърши, колкото да се направи, че ги е извършил. А може би просто да разкаже увлекателно как ги е извършил. Тарасконците са най-добрите слушатели в света. И за всичко е виновно това южно слънце… Стрелбата по каскети продължава. Индустрията с каскети процъфтява. И няма никакво значение дали нашият неназован герой е Тартарен. Важното е, че ние сме Тараскон. И винаги можем да си го измислим. И да му припишем подвизи, които той не е извършил, не иска да извърши и не може да извърши. Докато има и един тарасконец, ще има и Тартарен.   * „Из делниците на един луд”: „Трима медийни и един тенис партньор на Бойко Борисов, барабар с още няколко, неизвестно мен какви партньори на генерала, предложили на Софиянски и Антоан да удостоят Бат’ Борисов със звание “Почетен гражданин на София”. Тошо Тошев, Венелина Гочева, Радосвет Радев, политологът проф. Карасимеонов, един поп, един историк и др. лица. Щото Борисов бил всеотдаен в работата си. * “Из делниците на един луд”: „Бойко беше издигнат за кмет от инициативен комитет (ИК) от 27 души, под председателството на Иван Саздов… В ИК влизат още Стоян Александров, Христо Стоичков, Иван Ласкин, Мартин Захариев, Греди Асса, проф. Валери Стефанов, Мария Илиева и др… „Ние, неговите приятели, не можем да позволим човек с толкова възможности да остане настрани…” * Из делниците на един луд”: „Вчера в Петрич една шивачка примряла: “Признавам трима мъже – съпруга, шефа и тебе!” И ако първите двама са споменати тъй да се каже служебно, Бат’ Бойко си е по любов! Почвам да се замислям. Какво значение има, че аз го намирам въздух под налягане, след като народът, и особено женския, го обича в такива мащаби?!”