САМО В ПИК И "РЕТРО": Изповедта на Павел Поппандов: Как „Оркестър без име” спечели публиката
Последвайте ни в Google News Showcase
Знаменитият актьор Павел Поппандов се изповяда за пръв път пред своята публика в книгата „Значи съм живял. Автобиография“ (издателство „Милениум”), която вече е сред най-търсените заглавия на пазара“.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Забележителното четиво припомня славни епизоди от историята на актьора, свързани с "Клуб „НЛО", Трендафил Акациев, от снимките на десетки филмови класики ленти като „Оркестър без име”, „Равновесие”, „Вчера”, „Лавина”, „Мъжки времена”, „Матриархат”, „Щурец в ухото”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и много други. Актьорът разкрива незабравими случки от снимачната площадка, както и любопитни моменти зад кадър.
Книгата е посветена на всички големи личности, с които Поппандов се е срещал в богатата си творческа кариера - актьори, режисьори и сценаристи, драматурзи, сред които Валери Петров, Недялко Йорданов, Людмил Кирков, Методи Андонов, Велко Кънев, Тодор Колев, Кирил Господинов, Георги Калоянчев, Пепа Николова, та дори и световната киноикона Клаудия Кардинале, с която също е снимал...
В изповедалния том Поппандов открехва завесата и на личния си живот, споделя спомени от детството и юношеството си, както и приключенията си като млад студент по актьорско майсторство, превърнал се в едно от знаковите лица от сцената и големия екран за поколения българи.
Премиерната автобиография е илюстрирана с богат снимков материал от личния архив на Поппандов.
- Какво ви мотивира и насърчи да напишете книга, г-н Поппандов?
- Мои приятели настояваха да разкажа всичко това. Изпитвах колебания, защото не считам, че моят живот или това, което ми се е случило, е с нещо по-особено или с нещо би било любопитно на хората, които ще го прочетат.
- И все пак сте събрали смелост, как се получи?
- Това, което надделя и ми даде смелост да направя този опит, са хората, за които разказвам в книгата. Онези стойностни български жени и мъже - актьори, актриси, режисьори и сценаристи, драматурзи, художници, композитори, оператори. Хора, които наистина са били ярки таланти, творци със свой собствен четлив почерк, а сетне лека-полека потъват в забрава.
Много от тях си отидоха неразбрани и унизени, смачкани от тая нова наша псевдодемокрация. И реших, че си струва за тези хора да бъде разказано. Защото всъщност другите и публиката – тези две неща, те правят актьор, правят те Аз. И определят големината на буквите ти.
- За кого разказвате всъщност повече в книгата – за себе си или за хората, с които сте живели и работили?
- Книгата е разказ за моя живот, но животът на всеки човек е свързан с живота на други хора – и в професията, и в личен план. А хората, които са ми помогнали да бъда човек, много от тях вече ги няма. И аз трябва да им бъда благодарен. Говоря за хора, които са определяли посоката на живота ми. Точно това направих – опит да опиша срещата си с такива хора.
- Кой е центърът на повествованието – вие или тези хора, за които говорите?
- Център, естествено, са хората, за които говоря в книгата. Те са значими личности, оформени като характер и професия, свързана с театъра и киното.
- Какъв е жанрът на тази книга, класическа автобиография ли е това?
- Това не е "Автобиография"-та на Бранислав Нушич. Искам да съм като него, но не съм. Разказал съм и комедийни случки - и от живота, и от професията, но по-важно е това, което казвам за плеядата актьори и режисьори, до които съм се докоснал.
- Понеже книгата, поне условно, може да бъде разделена на две части – лично биографичната за семейството, сестрите, баща ви, ученическите години, и друга – за следването и творческата реализация, кой е по-важният момент за личностното ви формиране?
- И двата момента са важни. Неслучайно обаче хората казват, че са важни първите седем години. Разбира се, че е изключително важно в какво семейство растеш, какви са родителите ти. Така е в живота. Те ти трасират пътя, по който да тръгнеш. Останалото, втората част, това са хората, с които се срещаш по пътя си, най-вече в професията.
- Има ли значими и важни имена, моменти, които не бива да бъдат пропуснати при прочита на "Значи съм живял"?
- Най-важното и същественото за тези хора е това, че мнозина от тях ги няма. Дали са ми много. До голяма степен обаче някои от тях си отидоха оскърбени и унизени, а те са със значителен принос в българската култура. Не говоря само за киното. Това са имена като Людмил Кирков, Станислав Стратиев, Едуард Захариев, разбира се, че Велко Кънев, Наум Шопов, Катя Паскалева, Невена Коканова, Гец. Няма да ми стигне страницата да изброя имената им.
- Коя роля смятате за най-важна в богатата си актьорска колекция?
- Ролята на Милко в „Равновесие”. В разказа има много сходни с моята биография моменти. Станислав Стратиев не я е писал за мен, но с това ми допадна и беше много важно всичко да се изиграе верно и точно. На всичко отгоре аз бях на 36 години, а имаше ретроспекции на героя като ученик, войник, трябваше да сваля килограми и да бъда и в добра физическа кондиция, за да изглежда всичко достоверно на екрана. Смятам, че тази роля за мен беше зрелостен изпит.
- Изпитвате голяма почит към режисьора на „Оркестър без име” и „Равновесие” Людмил Кирков - той ли изигра най-важна роля в кариерата ви?
- Той и Георги Стоянов, ако говорим за киното.
- А кой ярък спомен от театъра бихте откроили?
- Спомням си, когато правихме „Опит за летене” в пернишкия театър. По това време тази пиеса се играеше с голям успех в Народния театър, участваха много от популярните актьори (не че в пернишкия бяха по-малко добри), режисьор там беше Младен Киселов. И като допълнение, техническите възможности на Народния даваха простор за художника постановчик. Докато в пернишкия театър такива възможности нямаше и един от най-добрите сценографи Младен Младенов намери едно страхотно решение. В Народния театър спускаха истински балон с кош, качваха се в него, докато при нас имаше една каруца, натоварена със сено, по която се покатерват и хващат въжетата на балона. А самият той не се вижда. Йордан Радичков дойде на една репетиция, гледа и си тръгна явно с известно неодобрение, вероятно е направил сравнение с постановката в Народния. Когато дойде денят на премиерата, след спектакъла Радичков излезе на сцената и каза така: „Уважаема публика, извинявам се, че се обръщам с гръб към вас, но първо ще се поклоня на актьорите”. Поклони се, след това се обърна и каза: „Оказа се, че Джомолунгма може да се изкачи и от северната страна”.
- „Оркестър без име” е определян като комедийната класика на българското кино и любим филм на поколения зрители – къде се крие тайната на този огромен успех?
- Дължи се на една чисто човешка черта – да успееш в живота, да се наложиш. Това е и темата на филма – хора с различни професии искат да пробият по някакъв начин, да се наложат в живота, с тази надежда събират инструменти, правят оркестър... Това докосва зрителя, сто процента съм убеден. Същата тази тема Людмил Кирков и Станислав Стратиев я продължиха в „Равновесие” чрез героя Милко. Който първо иска да бъде боксьор, после иска да е автомобилен състезател... Това е този особен ключ към зрителското възприятие.
- И разбира се, неповторимият тандем Станислав Стратиев-Людмил Кирков.
- Разбира се. За това много съм говорил. Такъв тандем може да се получи само от сродни хора, хора от една „кръвна група”. И двамата бяха с много богата житейска биография. И точно това отличава всички филми на Людмил Кирков от много други.
- Дали книгата ви е и своеобразна илюстрация за сблъсъка на време и пространство, на генерации, на културно случване, илюстрация за модерните времена на политически цинизъм?
- Не, не. В никакъв случай не съм се стремил това да излиза на преден план. Умишлено съм се въздържал и предпазвал да не пиша в тази посока, макар че съм хабил много нерви и много енергия около тези промени. В никакъв случай обаче не искам читателят да остава с това впечатление. Умишлено съм избягвал темата за политиката, както умишлено съм избягвал да споменавам имената на негативни личности. Защото тези хора имат семейства, имат деца, имат родители, които не носят вина за постъпките на мерзавци. Това не бива да тежи върху съвестта на близките им.
- Въпреки това разказвате например каква епична битка сте водили за спасяването на театър "Възраждане", това очевидно е знаков и разтърсил ви момент?
- Неизбежно съм споменал няколко души, които са имали желанието да властват над другите, и то не само в сферата на културата, а и във всички обществени посоки. Тези хора са пренебрегвали факта, че опонентът им има семейство, близки, деца. Още повече че говоря за типове, които са навредили не на един и двама изявени професионалисти. Направил съм го като знак на протест, като сигнална лампа за това да не се примиряваме с явленията, на които те стават проводници. И с идеята, че на това зло трябва да се оказва съпротива с цената на всичко.
- В книгата на няколко места говорите за чужди режисьори и актьори, които обаче явно са оставили траен белег по пътя на собствената ви творческа реализация. Правите ли по някакъв начин паралел между работата на кинаджиите във и извън България?
- Единствената разлика е в това, че тези, които идваха и с които съм снимал - чуждите режисьори, не са имали финансов проблем, не са имали цензурен проблем. Просто са си вършили работата, докато у нас винаги е съществувала, на първо място, цензурата, на второ място, до голяма степен, особено в днешно време, финансирането на филм, на театрална постановка.
- Част от автобиографията ви е посветена на "НЛО", на феномена "Трендафил Акациев"...
- „Трендафил Акациев” е опит да се покаже безсмислието, бутафорията на хора, които са не само в сферата на изкуството. Такива има навсякъде. Това е критика, сарказъм към простака, който се намесва, независимо в каква сфера, и определя дневния ни ред.
- В книгата става дума и за моделите, по които се прави изкуство. Сблъсквате ли модела на дотираното социално изкуство и модерното пазарно производство на културен продукт, коя е по-перспективната формула?
- Няма формула за това. Има само един критерий. И това е зрителят и читателят. Те са определящи. Ето, в днешно време говорим за пазар. Какво и как ще се продава. Кой ще купува. Но смисълът на цялата работа за истинския творец е да не прави пошло и мимолетно творчество, за да получи някакви пари и материални облаги. Въпросът е дали си достатъчно талантлив и със свободен дух да напишеш нещо, да кажеш нещо, с което ще останеш, защото то има смисъл и стойност.
- Едно обобщение и метафора в края на книгата ви е разказът за срещата с Ванга. В този смисъл отговаряте ли на въпроса дали талантът е по някакъв начин предопределен и има ли нещо божествено в реализацията на един творец?
- Вижте, всеки човек, без изключение, се ражда с някакъв талант. Въпросът е в каква среда ще попадне, с какви хора ще се срещне, за да може този талант да се развие. Талантът е като това орехче, което съм посадил в саксия и вече е едно огромно, величествено дърво в двора на храма на Рупите. Ако не се полива, ако не се погрижиш за него през зимата да не измръзва, това растение ще загине. Същото е и с човека. Ако няма отстрани хора, които да му подадат ръка, за да не падне, този човек няма да може да се реализира. Но съм сигурен, че във всеки човек има талант, макар и скрит.
- Така ли стигнахте до заглавието на книгата "Значи съм живял"?
- "Значи съм живял", дали съм живял обаче (смее се), това е не само понятие. Защото всеки човек се ражда, живее и умира. Въпросът е как си живял и дали си оставил нещо, някаква, пък макар и малка, следичка.
- Кой очаквате, че ще посегне към лавицата за тази книга, кой искате да я прочете?
- Този, който смята, че в житейския и творческия си път съм го докоснал. Който смята, че съм му дал макар и искрица позитивна енергия, пък дори и една усмивка.
