САМО В ПИК И "РЕТРО"! Александър Симов с ексклузивен коментар: Даде ли Юнкер зареден пистолет в ръцете на Ердоган
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
"Тази вечер не постигнахме решения и компромиси." Това обезсърчително изречение успя да изстиска журналистка от Ройтерс от председателя на Европейския съвет Доналд Туск след срещата на високо ниво между ЕС и Турция, която бе проведена в дъждовна Варна. Знаем това, защото в свое лирично отстъпление шефът на ЕК Жан-Клод Юнкер описа как е съзерцавал Черно море, сипещия се дъжд и небето, докато са текли разговорите с Ердоган. Горчивият опит учи едно - когато започнат да ти тикат пейзажни подробности в лицето, това винаги е начин за отклоняване на политическото внимание. Най-накрая лиричното сърце на Юнкер не издържа и той също направи признанието: "Срещата във Варна оставя смесени чувства".
Вероятно щях да възприема това почти като позитивна оценка, ако не знаех един брадат и циничен виц за това какво е определението за смесени чувства.
Срещата във Варна мина при огромен медиен интерес и нагнетено напрежение, но животът много рядко прилича на холивудски филм. Кулминация нямаше, спецефекти отсъстваха, дежурните реплики на пресконференцията показаха, че особена промяна няма. Единствената тема на явен консенсус беше продължаването на споразумението за бежанците. Но това се знаеше предварително. В него обаче е заложен доста голям политически проблем, за който цяла Европа предпочита да си затваря очите. С това споразумение ЕС на практика поставя въпроса за своята сигурност в чужди ръце. Това е като да дадеш единствения пистолет в стаята на друг човек с разклатена психика, а после да го поиш с алкохол с надеждата, че докато има пиячка, той няма да стреля. И само да уточня - метафората за пиенето по никакъв начин не е вдъхновена от Жан-Клод Юнкер, хейтъри долни! ЕС е поставил в ръцете на Ердоган ключов въпрос за своята сигурност и разчита на даването на пари да укротява неговите амбиции. Това е изключително тънък лед за ходене и рано или късно ще се продъни с трясък. Към момента обаче Европа, а и България, е на плюс от подобен договор и това беше ясен знак, че той ще бъде продължен. Всички останали спорни въпроси обаче не са били придвижени с нито сантиметър напред. Това си пролича по есето, което изчете Ердоган, или по опитите на Юнкер поетично да намери добра страна на срещата, която да постави пред публиката. Не се справи с тази задача. Очевидно разговорите с Турция ще продължават да носят взривоопасен заряд и ще се превръщат в основен външнополитически проблем на ЕС.
Това, което не можем да не отчетем, е, че Ердоган се появи много подготвен, а и няколко дни преди разговорите във Варна извади нов коз от ръкава си - темата за присъединяването на Турция към Евросъюза. Подозирам, че много хора, като са го чули, в началото са помислили, че имат слухови халюцинации. Този въпрос отдавна беше покрит с пепел, прах и много недоволство. И сега веднъж като взрив в лаборатория...
Не е случайно това, че Ердоган вади темата за членството на Турция в ЕС в този момент. Очевидно това е дългосрочна стратегия, която сега бе подплатена с исторически реминисценции - как страната кандидатствала за член още през 1987 г., а още била в чакалнята. "Не можем повече да търпим двойните стандарти", изсъска Ердоган, но това е по-скоро театрален жест, отколкото реално желание. Защото във Варна Турция постигна поне една от своите цели - получи уверение, че Европа ще продължи да финансира споразумението с бежанците с нови 3 милиарда евро. И Борисов, и Туск, и Юнкер бяха категорични, че споразумението работи. Темата за еврочленството на Турция обаче се поставя на масата като допълнителен инструмент за получаването на пари. Защото Ердоган е съвсем наясно, че присъединяване на страната му към ЕС е практически невъзможно и политически неосъществимо. Раздуването на темата обаче е ефектен начин за допълнително изтръскване на пари от Евросъюза и това ще се види буквално до няколко месеца. Тактиката на Турция не е по ориенталски коварна, тя е свръхочевидна, защото във Варна Ердоган дойде да говори от по-добри позиции. Военните действия на Турция в Сирия се развиват добре, Африн беше изцяло турцизиран, а Анкара има и резервен вариант за действия, като отчетем добрите ѝ отношения с Москва. Заради това ръцете на турския президент бяха абсолютно отвързани и на пресконференцията видяхме, че той изчете абсолютно същите искания, които поставя от няколко години насам. Хубаво е, че имаме анализаторки, които се възторгват от общата семейна снимка накрая, но се опасявам, че тя е свидетелство по-скоро за застоя в отношенията, отколкото за някакъв качествен пробив. Проблемът на срещата във Варна е, че Ердоган много добре знае какво иска да постигне, а Европа почти няма идея какво и как да прави в този случай.
И нека да бъда разбран правилно - описваме и критикуваме процес, който далеч не се намира единствено в български ръце. Ако се постараем да гледаме на процеса обективно - страната ни изтегли много лош жребий, че по време на нейното председателство се падна тази среща, предварително обречена на провал. Въпреки това обаче България може да извлече максимална полза от нея, защото ролята на посредник в такъв голям процес е трудна и неблагодарна, но добре изпълнена, ще донесе ползи. Бойко Борисов обяви, че е поставил и пред Ердоган всички въпроси, които опозицията и президентът Румен Радев са поискали, което също трябва да бъде отбелязано като позитив. Външната политика трябва да е поле на максимален консенсус и тя не е може да бъде монопол на нито една отделна партия. Въпросът е - доколко Ердоган е чул и разбрал какво иска България от него. Поставянето на тези въпроси не може да бъде инцидентен акт, а последователна линия. Ердоган трябва да се научи, че когато иска, а той иска с пълни шепи и алчни очи, трябва и да дава. Защото когато получи отпор, Турция поне за малко си сяда на мястото. Нека да припомним, че в началото на миналата година служебното правителство на Огнян Герджиков изгони няколко турски граждани за явна намеса в изборния процес и това не влоши отношенията ни с Анкара. Просто там може би разбраха, че има граници, които не могат да преминават.
Единственото, което не стана ясно, е дали въпросът за "душевните граници" на турския президент е бил поставен достатъчно остро на срещата. Това по никакъв начин не е емоционално изстъпление или някаква импровизация. Настойчивостта, с която Ердоган, първо, постави въпроса за ревизия на Лозанския договор, а след това обяви, че в душевните му граници влизат целите Балкани, е тест за това докъде ще стигне търпението на ЕС. Той опипва за пукнатини, изпитва търпението, за да знае докъде се простират възможностите му за действие. И България трябваше да реагира първа независимо от гласовете, че страната ни не трябвало да се забърква в гневни реакции. Това, че Кърджали влезе в душевните граници на Ердоган, е заплаха не защото на следващите избори може да загубим националното богатство Цвета Караянчева и да я пратим за депутат в Меджлиса, а защото е явна провокация към самите граждани на Кърджали. Ердоган по никакъв начин не влиза в техните душевни граници и това го знае всеки, който е обикалял из този край и се е дивил на неговите прелести. Заради това България трябва да отстоява техния интерес, а той е в пълно противоречие с амбициите на Ердоган.
Ако трябва да обобщим, ще видим, че резултатът наистина е въплъщение на "смесени чувства". Европа успешно се е смалила до геополитическо джудже, защото не може да окаже влияние дори на съседна Турция да приеме нейните условия. А бяха съвсем различни времена. Днес Турция има необуздани геополитически амбиции, играе своята собствена неприлична и цинична игра, а ЕС се е заплел в бюрократични процедури и вече не е в състояние дори да изисква спазване на върховни ценности на демокрацията. Трябваше репортерката от Ройтерс да пита дали на Ердоган му е поставен въпросът за арестуваните турски журналисти. Изобщо видяхме сблъсък на два свята, които са обречени да не се разберат. И заради това не мога да схвана оптимистичните гласове - срещата разкрива драматични разриви. Да, те не са повод за конфликт, но никога няма да се превърнат в автентично приятелство.
И в целия този бял шум може би все пак ролята на България беше адекватна, разбира се, ако неглижираме шума на екстатичните медийни любовни въздишки. България по-ясно от костюмарите в ЕС вижда проблема и заради това даде зор срещата да бъде проведена. В този смисъл можем да я запишем като плюс в рамката на външната ни политика. Ние трябва да се научим да бъдем посредник в сложни отношения, но за да бъдем успешни в тази роля, трябва да имаме желязно формулиран национален интерес, а не общи пожелания за мир и хуманизъм в света. Иначе сме обречени трайно на смесени чувства.
