САМО В ПИК И "РЕТРО"! Вицепремиерът Красимир Каракачанов в ексклузивна изповед: Живея си добре с жена и тъща прокурори! (УНИКАЛНИ СНИМКИ)

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Красимир Каракачанов е вицепремиер и министър на отбраната. Съпредседател е на ключовата за съставянето на кабинета „Борисов 3“ политическа формация „Обединени патриоти“. Беше зам.-председател на 43-тото Народно събрание и кандидат за държавен глава от коалицията между ВМРО, „Атака“ и НФСБ.
Завършва СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „История“. Доктор е по международни отношения и право. Бил е директор на седмичния вестник „Македония“. Има специализации в Берн, в Москва и в Страсбург. Член е на Македонския научен институт в София.
Председател е на ВМРО БНД от 1997 г. Народен представител е в 38-ото, 40-ото и 43-тото Народно събрание. Бил е председател на Комисията по национална сигурност. 

- Кой сте вие, г-н Каракачанов, политик, историк, ченге от ДС, вицепремиер и министър на отбраната, какво не знаем за вас?

- Едва ли има нещо, което да не се знае от това, което изброявате.

- Как стигнахте от Русе до София, какви бяха родителите ви, как ви възпитаваха?

- Роден съм в Русе на 29 март 1965 г. Родителите ми - майка ми София и баща ми Дончо, слава на бога, още са живи и здрави. Радват се на внуци. В Русе съм учил до 7. клас включително. След това семейството ни се премести в София. В столицата завърших гимназия. После, в желанието си да бъда самостоятелен след казармата, отидох да живея във Велико Търново. Там бях две години студент. Довърших образованието си в София.

- Откъде е интересът ви към темата "Македония"?

- Този ми интерес е още от ученическите години. Една зима, докато имаше някаква междинна ваканция, може би беше в 10. клас, родителите ми бяха на работа. Баща ми имаше един шкаф в библиотеката, който се заключваше. И аз, като нямаше какво да правя, започнах да ровичкам там. Намерих три-четири стари книги - издания отпреди 9 септември. Едната беше "Истината за Македония". Още я имам тази книга. Другата беше на Христо Силянов "Освободителните борби в Македония". Имаше и други книжки още от времето на дядо ми. Така започнах да чета някои неща. В този тайник намерих и един от томовете със спомени на Иван Михайлов, които са издадени през 1967 г. в Брюскел. Това ме запали?

- Защо е бил таен този шкаф, това страх от какво е?

- Защото има книги, които децата не трябва да виждат. Бяха на стария правопис и очевидно не отговаряха на тогавашната политическа линия. И за да е сигурен, баща ми ги е прибрал да не се мяркат пред очите на гости. Така започнах да чета. И завършвайки 11. клас, вече бях решил, че ще уча история - точно с идеята, че ще науча повече за българите, останали под чужда власт в Македония. Защото в тогавашните учебници по история, както и в сегашните - няма голяма разлика, почти нищо не се пишеше какво се е случило с тези българи след Балканската война. Нищо не пишеше за техните съдби. Нищо не пишеше какво се е случило с тях след 1944 г. От някаква политическа коректност. Апропо, между тогавашния интернационализъм и сегашния глобален космополитизъм няма голяма разлика. Всичко, което е национално или националистическо, се прикрива, защото не отговаря на политическата мода.

- Как приеха родителите ви този избор?

- Е, разбира се, тяхното желание беше да уча или икономика, или право, за да имам по-добра житейска перспектива - да си намеря по-добра работа.

- Всъщност какво дете бяхте, на какво играехте - наказвали ли са ви?

- Честно казано, бях много див. Още докато живеехме в Русе, комшийка на баба ми ми даваше за пример едно друго момченце, което от къщи ходеше право в училище, а от училище - право вкъщи. Е, точно това не бях. Ние ритахме футбол, играехме на фунийки, на стражари и апаши. Русе е много благодатен за хубаво детство град, защото, освен игрите по улицата, Дунав предлага и приключения. Имаше едни блата от преливанията. В тези блата сме си правили цели морски войни. Измъквахме масивни стиропори от разни обекти и с голямата лъжица, с която баба ми бъркаше лютеницата, си правех кораб. Гребях и битките започваха. Бяхме 10-12 хлапета. И всеки мъкнеше нещо подобно. Образуваха се малки флотилийки. Ходили сме за риба, плували сме. Имало е и битки по улиците. Целехме се с прашки извън града - в местността Левента. Там по хълмовете навремето са били турските войскови позиции.

- Пукнати глави имаше ли?

- Задължително. Още имам един белег на челото - тогава съм бил втори-трети клас, който може би още личи. Имаше и ожулени колена.

- Нямахте ли организирани спортни занимания?

- Да, бях активен спортист още от първи клас. Като всяко хлапе, исках да тренирам футбол, защото това показваха от малкия екран - тъкмо се бяха появили телевизорите. Всички бяха запалянковци, а дядо ми Кънчо ме водеше и на стадиона да гледам мачовете на "Дунав" (Русе). Само че бях висок и като минаха треньорите да си правят кастинги, мен ме избраха не за футболист, а за волейболист. Така от първи до четвърти клас тренирах волейбол. Чак след това се реализира мечтата ми да играя организирано футбол. Вече в София, като ученик в 8. клас, се записах да ритам в "Локо" (Сф), тъй като живеехме край гарата в "Надежда".

- В армията ли се култивира усетът ви за патриотичното?

- В патриотизъм ме възпитаваше дядо ми, който е сирак от войните - баща му и дядо му са убити в Балканската война. Този човек, въпреки че е останал сирак, беше се изучил. Имаше много високо образование за онова време - 1908 г. е раждан. Бил е миньор. След това с брат му правят малка работилница за дървопреработване, прераства в цех и в малка фабричка. Разбира се, след 9 септември му я вземат и е изпратен на превъзпитание по разни лагери, защото минава за враг на народа с частната си собственост. Та този човек по време на Втората световна война -1943-1944 г., е фелдфебел в Кавала, Ксанти и Гюмюрджина. Но е в армията като доброволец. Завършил е в Казанлък школата за подофицери картечари. Питал съм го: "Добре, бе, защо отиде на тези години?". Бил е на 35. А той ми отговори: "Отидох доброволно, защото имах дълг - баща ми и дядо ми загинаха за България". В този дух ме е възпитавал. Затова съм му много благодарен, защото в по-късните времена такива понятия като „дълг“, „чест“, „достойнство“ девалвираха.

- Вие в какъв род войски служихте?

- Служих в ракетни войски, в противовъздушната отбрана. Имахме установки, каквито имаше само в СССР, в ГДР - като западен фланг на НАТО, и ние - като южен.

- Като военен министър сега не съжалявате ли за някогашната висока технологичност на армията, за това, че трябваше да режем ракети?

- Точно тези зенитни ракети не са нарязани, но за съжаление, те са в България от 1983 г. Оттогава ние нямаме модерни зенитно-ракетни комплекси, като изключим С-300, които са доставени 1988 г. Точно тези ракети ги видях на последните стрелби в Шабла. Те ни пазят и сега.

- Каква е пряката реализация на множеството научни степени, които сте покрили?

- Имам няколко издадени и две неиздадени книги по темата "Балканска политика" и "История на освободителните борби на българите в Македония". По принцип съм специализирал балканска политика.

- Тясната специализация по направлението "Македония" ли ви направи оперативен работник към ДС?

- Не съм бил оперативен работник по простата причина, че тогава съм завършвал университета. Но още от 1987-1988 г. в Софийския университет имаше една група от десетина-дванайсет души, които завършвахме и се интересувахме от македонския въпрос. В същото време вече бях ходил в тогавашна Македония, поддържах връзки с мои познати там. И това при оня режим нямаше как да остане извън полезрението на службите за сигурност, докато сега в България чужди шпиони щъкат и правят каквото си искат. А ние от някаква криворазбрана политическа коректност, за да не си развалим дипломатическите отношения, не правим нищо, за да ги парираме. Тогавашните служби за сигурност са преценили, че такива като мен, които имат познати в някогашна Югославия и поддържат връзки с тях, ходят им на гости, могат да бъдат полезни.

И това, което се случи преди 10 ноември, е от края на май 1989 г. Поискаха от мен да направя рецензия за една конфискувана историческа книга, която реабилитираше смятаните дотогава за фашисти и великобългарски националисти Иван Михайлов и Тодор Александров. Искаха от мен аргументи каква е научната стойност на този труд и дали е полезен. В Комисията по досиетата може да се види какво съм написал. В рецензията си казвам, че подобни като тази книга трябва да се издават повече, тъй като е крайно време България да преосмисли политиката си по македонския въпрос и че не може повече да мълчи по тези теми. Може би съм бил твърде млад и наивен, но съм написал това, което мисля. След което имам един анализ по македонския въпрос и югославската пропаганда в България, в който казвам, че докато България се стеснява да говори по македонския въпрос, тогавашна Югославия хвърля огромни пари за институти, за пропаганда, за радиопредавания, за литература, които заливат България.

Там предупреждавам, че ще дойде време, когато вместо ние да говорим за правата на българите в Югославия, те ще говорят за правата на македонско малцинство у нас. За съжаление, една година след промените се случи точно така. Тайните югославски служби създадоха ОМО - "Илинден", което предяви претенции за Пиринска Македония, за македонско малцинство, за изучаване на македонски език.

- Точно ОМО - "Илинден" ви произнесоха смъртна присъда, колко сериозна е тази заплаха?

- Много пъти са ми отправяли смъртни заплахи, ама благодарение на ВМРО, което имах честта да ръководя по това време, ОМО - "Илинден" не съществува като организация. Защото активно развихме дейност в районите, в които те правеха пропаганда. Днес ОМО - "Илинден" е една маргинална групичка от десетина-петнайсет души, които освен да пиянстват по кръчмите, нищо друго не правят.

- Изпържи ли ви бившият вътрешен министър Румен Петков, осветлявайки ви като агент Иван?

- От това нямаше никакъв друг смисъл, освен да се търси вътрешнополитически ефект. Просто съмненията на македонските институции, че аз работя за българската държава, се потвърдиха. Кой спечели от това? Аз ли спечелих, държавата ли спечели, кой? Така че, когато ми говорят за Държавна сигурност, ми е омръзнало разни синчета на борци против фашизма, комсомолски секретарчета да ми се правят на големи евроатлантици. 27 години след като комунистическият режим не съществува, за съжаление, темата Държавна сигурност се превърна в параван за негодници, които нищо друго не могат да направят, освен да плюят и да отричат. Истината е, че няма държава, която да няма служби за сигурност.

- Как влязохте в политиката, във ВМРО сте от 15 декември 1990 г.?

- Аз съм от учредителите на ВМРО, макар и млад. Тогава бяхме направили студентската организация. Бях първият й председател. След това станах председател на младежката организация. После бях организационен секретар и съм председател от 1997 г. Извървял съм всичко по стълбичката, по йерархията на една партийна структура, докато много хора влизат в политиката тази вечер, а утре сутрин се събуждат депутати или министри. Аз съм бил депутат, печелил съм, губил съм избори. Но ако човек има сериозни амбиции в една или друга сфера, той трябва да бъде постоянен.

- Изключително диалогичен сте. На това ли да отдадем през годините политическите ви връзки с различни по характер формации - ОДС, земеделците на Мозер, ССД на Софиянски, дори Бареков?

- Винаги съм бил привърженик на това да се търси консолидация, а не разделение. И сега продължавам да призовавам за това политическите партии, без значение дали са в управлението, или в опозиция - да се намира диалог по национално важните въпроси. Защото когато става въпрос за теми като Национална сигурност, когато става въпрос за доходите на гражданите, за сигурността на държавата, за външната политика - е, не може да има леви и десни, не може да има опозиция и управляващи. Така е по целия нормален свят. Само в България, когато една партия е в опозиция, отрича абсолютно всичко, а като вземе властта, прави същото. Видяхте договора с Македония. За него са полагали усилия няколко правителства - като се започне от Иван Костов, който направи споразумението от 1999 г., минем след това през правителството на Сакскобургготски, след това кабинетът на Станишев, на Борисов. И в момента, в който договорът трябваше да се подпише, БСП и Корнелия Нинова скочиха и започнаха да говорят против. Е, това е една много глупава българска политическа черта, която само пречи и вреди. Ние сме две държави, в които живее един и същи народ. Всеки втори български граждани има произход или роднини в Македония. Същото се отнася и за Македония. Това отричане, тази простащина в българската политика ни доведе до това, че ние сме на последно място по доходи в Европа, но на първо по смъртност.

- Това, че сте упорит и амбициозен, дължи ли се на рогатата ви зодия Овен?

- Не вярвам нито на зодии, нито в предсказания. Не съм суеверен, но е истина това, че съм възпитаван да бъда последователен.

- Как се живее с тъща прокурор и с жена адвокат, на китайски ли си говорите вкъщи?

- А, не си говорим на китайски, макар че когато се запознахме с жена ми Росица, тя учеше китайски и възнамеряваше да продължи образованието си там. Случи се, че се ожени за мен през 1990 г. и реши, че вместо да продължи с китайски, може да учи второ висше - право. Сега е прокурор в Градската прокуратура. Тъща ми също е прокурор, макар че е пенсионер вече от 15 години.

- Имате ли диалог с нея, или ви преследва точно като обвинител?

- Имам чудесен диалог с нея и мога да кажа, че още от първите месеци след брака ми с дъщеря й се разбираме перфектно. Примерно, жена ми не обича да готви сладкиши, не обича да готви шкембе чорба, а аз обичам и шкембе чорба, и торти. И тук веднага се включва любимата ми тъща Мила - в прекрасни отношения сме.

- Сама ли направи избора си да учи в България дъщеря ви Деница, защо не я пратихте зад граница?

- Завърши право в България. Аз съм я възпитавал така, както са ме възпитавали мен. Нейно беше решението какво да учи и къде да учи. Тя така избра и средното си образование - в Испанската гимназия. После първо учи история в Софийския университет, но още след първата година паралелно с това записа и право. Нито съм ходил на родителски срещи, нито съм й казвал какво и къде да учи.

- Съвсем наскоро я омъжихте. Какви са сватовете, колко е вярно, че сте се сродили със Сашка Васева?

- Вярно е само, че майката на момчето е от Дупница. Не съм много сигурен дали са първи, или втори братовчедки със Сашка Васева. Иначе бащата на момчето е от Кърджали. Нормални хора, с нормално възпитание и поведение. Връзката между Деница и Никола е от 6-7 години. Естествено беше да прерасне в брачно съжителство.

- Какво подарихте на младото семейство?

- Още преди самата сватба им подарих една картина. Не съм им правил някакъв специален подарък. Младите сега имат различни вкусове.

- Как си почивате?

- Когато съм на работа през седмицата, вечер чета книги. Обичам историческата литература. Пиша и някои неща, които смятам да издам. Събота и неделя, ако не съм много уморен, ходя по планините. Обичам много Люлин, защото е близо до София, а и през цялата година е лесна за преходи. Ако имам повече време, отскачам до Стара планина - много е красиво. Поне от 10 години не съм катерил Пирин, защото е доста по-стръмна. Но правя преходи по 6-7 часа. Човек, като отиде в планината и като остане сам с природата, си дава сметка, че човешкият живот е една суета и вижда, че колкото и да се напъваш, не си по-велик от природата.

- Как от беемвето се качихте на дачия?

- Беемвето беше служебно, на ВМРО беше - втора ръка кола на 80 000 км. Карах го 10 години. Дойде му времето да се сменя. Аз карам "Дачия Дъстър" - джипче 4х4. Първо, е на атрактивна цена, върши ми прекрасна работа. А и когато съм в отпуск, освобождавам служебната кола и си шофирам моята.