САМО В ПИК И "РЕТРО"! Димитър Манолов, президент на КТ „Подкрепа“: Мислеха, че Мая Манолова ми е съпруга (УНИКАЛНА ГАЛЕРИЯ)
Последвайте ни в Google News Showcase
V Димитър Манолов е президент на КТ „Подкрепа“.
V Роден е на 23 август 1958 г. в София. Завършва средното си образование в 35-а гимназия с преподаване на руски език. Магистър инженер по строителство на сгради и съоръжения.
V Член на КТ "Подкрепа" от ноември 1989 г. Един от основателите на Синдиката на научно-техническите работници и на Синдиката на работещите в строителството. Член и ръководител на делегацията на КТ "Подкрепа" в Националния съвет за тристранно сътрудничество. Член на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт, избиран два пъти за негов председател и пет пъти за заместник-председател.
V Владее писмено и говоримо руски и английски език.
Интервю на Симо Русев
- Г-н Манолов, имате визитка, която изобилства от житейски факти и социални роли, а сте във възраст, в която трябва да сте категорично наясно със себе си. Кой сте вие всъщност – синдикалист, строител, приключенец?
- Приключенец, в смисъла на човек, който преследва и търси приключенията, категорично не съм. Смея да си мисля, че тъкмо напротив – обичам обикновените и предвидими неща.
Друг въпрос е, че нерядко се оказвам във всякакви приключения, невинаги приятни.
- Ако всичко, което му се случва на човек, е заложено в детството, какво беше вашето?
- Аз бях дете в аналоговата епоха. Времето, в което играехме футбол и всичко друго на уличното платно, защото не минаваха автомобили, в дворовете, в църковния двор, времето, в което изпотени пиехме вода директно от чучура на чешмата и дори от градинския маркуч без страх, че ще ни хванат страшни болести, времето, в което учителят беше безспорен авторитет и през ум не ни минаваше да му противоречим, за което се грижеха и родителите ни. Времето, в което да ти плеснат два заслужени шамара вкъщи – баща ти, майка ти, баба ти, не водеше до „фрустрация“, а до трайно научаване на житейски уроци какво бива и какво – не.
- Бяхте ли типичното софиянче – „таралеж без бодли“, имахте ли ожулените си колене, пукната глава?
- Когато си по цял ден на улицата, особено през ваканциите, няма как без тези неща. Малко кислородна вода и риванол - и пак навън. Правехме всички детски дивотии така, както се правеха тогава.
После идваха първите любовни трепети... В градинката с китарата... Купоните с изгасени светлини... И много, много рок и всякаква друга хубава музика.
- Наказваха ли ви родителите ви, как ви възпитаваха, какви бяха те?
- Родителите ми нямаха много време да се занимават с мен, защото такава беше работата им. Майка ми работеше на смени, баща ми доста пътуваше до едно време. Ние живеехме до централната пожарна – на 5 минути пеша от операта, Младежкия театър и три кина.
Баща ми ни водеше на всички постановки там, също и в Народния театър, който беше на цели 10 минути от нас. Тогава се работеше и в събота до обяд и нерядко в неделя майка ми ме пращаше в Младежкия театър на детските представления, за да не ѝ се пречкам у дома, за да ошета.
- Как се живее с баща, който е физически увреден човек?
- Няма как тогава да съм си давал ясна сметка за това – аз съм се родил в тази среда и съм я считал вероятно за нормална. Е, децата, с присъщата за възрастта им жестокост, понякога са ми го натяквали, но... Имахме инвалиден „Трабант“ обаче. Беше си придобивка в онези времена. СИ 0451 беше регистрационният му номер.
- Защо Руската гимназия – различен и по-добър ли беше купонът там. Възпитаници на същото училище, апропо, са Сергей Станишев, Владо Каролев, Йорданка Фандъкова, Сергей Игнатов. Оттам ли ги познавате, бяхте ли приятели?
- Иска ми се да кажа, че попаднах там случайно. Вероятно по-нататък ще ме питате и за други житейски събития, които съм считал за случайни, когато са настъпвали. Влязох в Руската, защото не ми стигна бал за Немската, е формалното обяснение. Подадох документи за кандидатстване в Руската, защото бях чакал два часа на опашка в Немската, после видях същата във Френската и понеже не ми се чакаше – в махалата вече се играеше третият мач, прескочих до Руската за по-бързо. Тогава нямаше драматични семейни съвети по тези теми и шумни дебати, но някак си май станахме хора.
От изброените от вас се засякох само със Сергей Игнатов, два випуска под мен, и с Владо Каролев, който беше „заек“, когато аз бях випускник. Бяха доста по-малки от мен за ученическите стандарти и не сме били близки.
В моя випуск бяха Марио Тагарински, с когото и досега сме чудесни приятели – бяхме в една тайфа и сме вършели заедно всички младежки ученически простотии, също Тодор Батков, Марин Маринов, който беше зам.-министър при Сашо Божков, Бог да го прости, Юлиян Наков, зам.-министър на образованието в правителството на НДСВ, Светльо Панов – дипломат от кариерата, и още бая друг народ, който пропускам.
Във випуска под мен беше Георги Коритаров, който играеше страхотно баскетбол заедно с Росен Барчовски, още един випуск надолу. Катето Генова, доскорошен директор в БНТ... Бая реализирал се народ.
- Случиха ли ви се типичните за онова време казармени извращения, къде служихте?
- Чак извращения не мисля да са ми се случвали. Юркали са ме като новобранец, но това си е в реда на нещата. Тичал съм на физзарядка на минус 20 градуса 3 км за 15 минути и не мисля, че това ми е навредило. Придобих и доста полезни навици, част от които тутакси отново загубих след това. Разбира се, соцказармата беше пълна и с най-различни глупости и тъпотии, но ми се струва, че такава е изначалната природа на казармата. В другите времена е имало и други идиотии.
- Защо избрахте да учите за строителен инженер?
- Второ споменаване на случайността, в някакъв смисъл. По мое време в училище се държаха задължителни матури, от които можеше да се освободиш с отличен и много добър успех по предмета. В 10. клас, меко казано, не се разбрахме с учителката по математика, майката на дипломата Огнян Пишев, и тази матура стана неизбежна за мен. Заинатих се и дори се хванах на бас, че ще я взема с отличие. Скъсах се от работа и го направих с почти пълно отличие, пред очите на Пишева. След толкова положен труд реших, че е най-разумно да надградя постигнатото и да кандидатствам с математика. И така. А истинският „гърч“ дойде при следването, ама кой да ти каже! Когато си завършил гимназия, следване заедно с възпитаници на строителни техникуми, които тогава даваха страхотна подготовка, понякога, особено в началото, ти идва да зарежеш всичко и... Но изкласих де. Със седмата диплома във випуска - 5,75.
- Къде и как ви завариха промените от 10 ноември 1989 г., кой и защо ви покани в политиката и синдикалната дейност – КТ „Подкрепа“, въпреки че винаги подчертавате, че никога не сте членували в партийни структури?
- Тук вече работата със „случайностите“ става страшна! Аз работех в проектантския институт на „Агрокомплект“. На 10 ноември 1989 г. една позната, която работеше в Министерството на земеделието, ми се обади сутринта и със задгробен глас ми каза, че днес ще става нещо много важно. В рамките на деня се бяха разнесли всякакви слухове, но понеже бяхме свикнали, чакахме нещо официално. Вечерта в 6 бях на опашка в месарницата и по радиоточката вървяха новините. Беше толкова тихо, че ако някой изпуснеше карфица, щеше да звънне.
А в „Подкрепа“ никой не ме е канил – сам се набих устремно, така както го направиха много други хора като мен, желаещи бързо да променим нещата към добро. Без да можем да си дадем сметка какво всъщност почва да ни се случва. По онова време знаех само, че има Кодекс на труда и че е в една зелена книжка, бях я мяркал. Та и в „Подкрепа“ попаднах на пръв поглед случайно. После така станах и председател на строителния синдикат, без да ми е било цел и амбиция. После по сходен начин - и вицепрезидент. Президент само станах някак си закономерно. Сигурно защото не исках.
- Учител и наставник или приятел и съратник ви беше знаковият д-р Константин Тренчев, чувате ли се и сега с него, съветвате ли се, доволен ли е той от посоката, в която се развива „Подкрепа“ – чувал съм го да казва, че е омерзен от това, което се е случило в годините на т.нар. преход?
- Докторът е уникална личност. Всъщност той е само 3 години по-голям от мен. Човек с чудовищен и всестранен интелектуален багаж, мисъл – бръснач, и понякога – дяволски търпелив. И ужасно упорит. Както съм се шегувал с него – македонски инат. С него бяхме страхотен тандем – аз имах любопитството, упоритостта и амбицията за синдикалните неща, той владееше безупречно изкуството на работата с политици. Разбира се, че ми липсва, разбира се, че не може да бъде заместен. Следователно – правим нещата по различен начин, няма как другояче.
Иначе – да, чуваме се чат-пат, понякога ходя на гости в ателието му, където се занимава с нещата, които го вълнуват в момента. А недейте да мислите, че и моето омерзение е по-малко. Особено напоследък. Всичко мина пред очите ни, ние също допуснахме немалко грешки. Аз отдавна си мисля, че всички бяхме „сметнати“ и отсъствието на опит беше умело използвано и насочвано. Натрупахме опит, но доста неща пропуснахме през това време или направихме не по най-добрия начин.
- От дистанцията на времето, а и като социално ангажиран човек, можете ли да направите паралел и отграничение на плюсовете и минусите за типовете обществена грижа за хората в неравностойно положение от времето на тоталитаризма и сега?
- Това са различни философии. Коренно различни. Най-големият проблем е, че сегашната философия се реализира с немалко от средствата и методите на предишната. 20 години го обяснявам и няма кой да го разбере, така че да се направи коренна промяна. И само се кърпи старата продрана дреха.
- Личностно или принципно е противопоставянето ви с омбудсмана Мая Манолова, което ескалира около протеста на майките с увредени деца, не е ли редно да имате единомислие в тази посока?
- Охххх...! Личните ми отношения с Мая са възможно най-добрите, каквито този тип общуване предполага. Дори може би и повече. Имах една сътрудничка, която в началото дори, когато Мая е идвала при мен, мислеше, че тя е съпругата ми. Заради съвпадението на фамилиите. Сама по себе си обаче тя е една опасна смесица от огнен темперамент, понякога автентична емоция и политическа амбиция. В предишните ѝ занимания те биваха регулирани в определената политическа рамка, но сега е съвсем друго – над нея е само небето, както тя си представя нещата. В желанието си да трупа политическа популярност, накъдето я тегли природата ѝ, а вероятно и амбициите, понякога нагазва тежко и грубо в опасни територии. Една от тях е тази за хората с увреждания. Онази преиначена реплика, заради която още си мисли, че ме трича кръжецът „бг мама“, беше всъщност към нея. Между другото след това по улиците ме спираха случайни хора, които ме поздравяваха за това, че съм казал неща, които повечето хора си мислят. Нямах намерение, но тя ме изкара от нерви. Защото мачкаше грубо хора с увреждания. И организациите им. Но това с организациите е отделна тема. Като всичко в живота ни, и там нещата не са нито само черни, нито само бели.
- И на КНСБ, а и на вашия синдикат не са спестени обществените твърдения, че отдавна не защитавате хората на наемния труд, а сте се превърнали в коктейлни формации. Каква е истината, можете ли да бъдете действително по-активни, какво пречи в бизнеса да има повече синдикализъм, а и уличният натиск над икономическата и политическата власт да е по-ефективен?
- Оставям тази тъпотия за коктейлите. Самият аз от поне 20 години съм развил непоносимост към такива неща и в 98% от случаите ги пропускам. За последен път съм ходил на държавния прием на президента към края на първия мандат на Първанов, на 24 май. Да видя какво е, че можеше да няма втори. Плевнелиев го пропуснах напълно, не съм ходил досега и на приемите на Радев.
Нашият образ в обществото е умишлено преиначаван и представян в негативна светлина – такива са постулатите на неолиберализма – организираните работници са опасни. От друга страна, отвратителната политизация на хората неизбежно те поставя в позицията все някои да не те харесват. Защото нашата работа е и с политиците. И тогава противниците на текущите политици, които и да са те, веднага ти намират кусури дори заради факта, че водиш диалог с тези, които не харесват. И като сметнем, че през управлението минаха всички политически формации и...
От трета страна, огромната част от работата, която вършим, остава невидима. А и няма как да се види, защото тя е на микро- или на средно ниво. А медиите от такива неща не се интересуват, когато „не се леят кръв и семенна течност“ или няма някаква интрига.
Българският синдикализъм е на подобаващо европейско ниво. Боже, представям си това какъв вой ще предизвика! Но – от поредица години, първо, д-р Тренчев, после и аз, бяхме избирани на най-високи позиции в европейските синдикални структури. Същото се отнася и за колегата Пламен Димитров, който освен това е и във висшия ръководен орган на Международната организация на труда. Тези неща не се случват току-така.
- Какво е вашето семейство – съпруга, деца, техните интереси, предпочитания, занимания?
- Свестни, образовани, работливи интелигентни хора със своите занимания и предпочитания. Обичам ги страхотно.
- Как си почивате – приключенията ви сред дивите котки на Африка, пагодите на Китай?
- При дивите котки бях за половин ден, за огромно мое съжаление. И при слоновете, жирафите, носорозите, биволите, газелите... Еднодневна разходка в резерват. Толкова можах да си позволя. Иначе бях там по работа – световен конгрес, но можах да остана още няколко дни. Това беше почивката ми за 5 години.
Китай е супер интересно място. Няма смисъл да обяснявам защо, но съм любимец на колегите от китайските синдикати. Каниха ме два пъти там като участник на техни световни конференции. Китайците считат, че не е уместно те да членуват в международни организации. Според размера на членската маса намират за по-нормално другите да членуват при тях. Така че тази покана си е признание. Китай е уникална страна, за която тук имаме изключително превратна представа. Изключително! Нека кажем само, че там говорят на над 100 езика и ползват 16 писмености. Европейският съюз говори 23 езика и пише на три азбуки. А Китай е само три пъти по-голям по население.
- Каква е литературата, която четете, музиката, която слушате, опера, театър?
- Любимата ми книга е тази, която сега почвам да чета. Все още съм ужасно любопитен и не спирам. А вече и интернет с всичките му предимства и недостатъци. Музика... Рок, разбира се, на първо място. При това, за разлика от много хора, не съм спирал да слушам всичко ново и вкусът ми не е замрял на нивото на 30-ата годишнина, както най-често се случва. Обичам нерядко да слушам и по-сериозна музика. За съжаление, за театър, опера и оперета не остава много време, но успявам да хвърля по едно око. А киното зарязах напълно. Основно по естетически причини.
- Спортните ви пристрастия и занимания?
- Оххх... Заниманията съм зарязал напълно. Ограничил съм се до пристрастията. Имах дълъг период в живота си, в който спортувах изключително активно. Както беше редно по мое време, тренирал съм какво ли не – спортна гимнастика, футбол, волейбол... Играех също на доста прилично ниво баскетбол и тенис на маса. В последно време съм основно зрител. На футболни мачове вече ходя рядко – не ми понася атмосферата по стадионите. Заради това най-често ходя да гледам добрата стара „Славия“, макар да съм левскар, и мачове на деца и юноши. При тях покварата още не е напреднала и често искрено се радват на играта. Миналата година сбъднах още една голяма своя мечта – гледах на живо „Ел класико“ - „Реал Мадрид“ срещу „Барселона“. В „Подкрепа“ активно подпомагам всички усилия, свързани с развитието на работническия спорт, но ми се иска още много повече.
- Имате ли домашни любимци?
- Нямам време да гледам домашни животни. А ужасно ги обичам. У дома сме гледали колито Лъки, да се свети паметта му, риби, костенурки... И пора Зигмунд. Който също си отиде.
- Изкушен ли сте кулинарно?
- Не съм чревоугодник, което със сигурност ми личи. Но мога да готвя доста прилично. Манджи, които знам от баба си, майка си и тъща си. Малко в повече ми идват маниите по лимец, чия, годжи бери, гурме и разни други такива неща плюс биоманията. Тук съм напълно съгласен с баща си, който казваше, че на черен, царевичен и хляб с трици се е наял през мизерията по време на войната. Както се шегувам – не приемам за най-изискани храни тези, с които дядо ми на село си хранеше животните.
