САМО В ПИК! Проф. Антоанета Христова: Тактиката на правителството намали енергията на протеста
Последвайте ни в Google News Showcase
Политическият психолог проф. Антоанета Христова анализира пред ПИК причините за крайната агресия и изстъпленията от протестите в страната от последните дни и часове. Трябва ли да се носи отговорност, извън личната, от страна на организаторите на проявите и съзнателно ли за обекти на нападения се избират журналисти, майки с деца, учени и разпознаваеми граждани обяснява проф. Христова, като отделя специално внимание за посивната роля на полицията.
- Проф. Христова, има ли обяснение, изучава ли политическата психология екстремизма и крайните изстъпления от проявите на протести срещу управленските модели и системи, това което виждаме от последните дни и часове - нападения над майки с деца, трошене на автомобили?
- В сферата на политическата психология има много изследвания за екстремизма и по-конкретно за формиране на терористично поведение. Само че, когато говорим за хората на улицата, не трябва да обобщаваме. Коментираме само тези, които трошат, хвърлят, обиждат, агресивни са вербално и невербално. Тези, които си позволяват да минават всякаква социална мяра, норма, която би трябвало да бъде основата на елементарното възпитание в 21-ви век в европейска държава.
- Защо все пак има такива хора и какво се е случило с тях, за да стигнат до това състояние?
- Подобно поведение е напълно неприемливо. Тези хора винаги могат да реинтерпретират и да намерят своето оправдание, независимо от това доколко то е част от ценностите на съвременното общество. Но, въпросът не е в това. Въпросът е защо има такива хора, които плашат и си разрешават подобни крайности? Има няколко причини. Има група хора, които са платени, но те не трябва да водят класацията. Плетените си личат. Те се разпознават. Младежи в черни фланелки, които са излезли, крещят и не допускат другия да говори. Те имат своята мотивация и нямат никаква друга ценност освен парите. Но другите? Там виждаме лица, които поне по визия не би трябвало да попадат в тази група. Сред тях има различни хора - едни, на които животът им не се е стекъл добре. Животът им не ги е довел до усещането, че им се случват добрите, правилните неща, справедливите неща. Част от тях са заминали в чужбина. 90 процента от хората в чужбина, виждате и колко малко са протестите там, не желаят да се бъркат в това какво става в България. Просто защото смятат, че са напуснали страната и в правото на останалите тук българи е да определят правилата на живота си и да се справят с проблемите си. Има и едни 10 процента, които са недоволни, които се чувстват загубили и тук, загубили и там. Тези хора са подвластни на тежка манипулация. Тези хора в своята безперспективност са натрупали много агресия, много негативизъм. Искат промяна „тук и сега“, независимо каква ще бъде тя, за да имат усещането за отваряне на лична перспектива. До тях всички послания, които са свързани с организирането на протестите, са достигнали и те са тук, за да изразят натрупаната си неудовлетвореност и агресия. Другите, българите, които са си тук и които не са платени, те също са много недоволни. Те виждат проблемие в управлението. Има проблеми. И проблемите са свързани с липсата на ясни критерии за успех и традиции в това отношение. Хората имат нужда от път, от правила, в рамките на които да се адаптират и да живеят относително спокойно. Да знаят колко и какво да учи, като завърши, при какви условия ще се реализира, къде ще работи, най-общо какви са перспекивите. Т.е. по-развитите европейски държави имат тази рамка, в която всеки има относително стабилна представа за себе си и мястото си в обществото. У нас този стандарт не беше развит. У нас всичко все още звучи хаотично. Ние си произведохме такива хора. И това е страшна „обратна връзка“ в момента. Надявам се тя да бъде разбрана от управляващите и от всички, които искат да управляват занапред. Говоря особено за стабилните, големите партии. Защото малките са драматично опасни за едно общество, което е нестабилно, тъй като те правят политическата система още по-несигурна и неустойчива. А последното ни прави слаби.
- За някакъв вид тероризъм ли говорим?
- Тероризмът е изключително широко изследван в политическата психология. Тероризмът се натрупва в семейството. Там, ако ти си виждал насилие, ако си срещнал и споделяш принципа "око за око, зъб за зъб", ако си живял примерно в Чечня от дете с пушката и с идеята за несправедливостта, ако си учен от родителите, че трябва да се бориш срещу окупатора и в същото време си загуби брат или сестра, ти си готов да стреляш, ти си готов да убиваш от малък. Но България не се намира в тази ситуация.
- Извън личната отговорност, която безспорно трябва да бъде водеща, трябва ли да се понася отговорност и от страна на тези, които организират протестите и как?
- Отговорност задължително трябва да се понася, защото има закон. Този закон казва точно кога и как трябва да организираш протест. Има си наредба, има си правила, което е свързано с това да има контрол, за да не се случи агресия. Полицията съответно е предупредена - да е на линия, да помага. Т.е. има закон и тези хора, които нарушават, според нарадбата могат да бъдат подведени под отговорност.
Обаче в тази битка на интерпретации, която имаме в момента, тези хора много лесно ще се превърнат в герои, ако се изпълни волята на закона. Те биха били в ролята на жертви, затова е много трудно, много е чувствително как да намериш мярата за това да не превърнеш в изкуствени „герои“ тези хора, от една страна, и от друга страна, да запазиш действието на закона. Защото при всяко положение се прави грешка в едната или другата посока.
- Мислите ли, че има съвсем съзнателен подбор на обектите и лицата, които да бъдат атакувани, за да се получи по-голям ефект - нападенията и над журналисти, нападенията над майки с деца, над учени - доц. Стойчев, нападенията над разпознаваеми граждани. Случайно ли е това?
- Според мен то е до такава степен случайно, защото всички хора, които имат различно мнение са мразени. Агресивните на улицата не допускат хипотезата, че голяма част от българското общество не споделя тяхната емоция и техните тези. Особено с напредването на времето виждат, че представата им, за бързо постигане на резултат, не се реализира. Че постепенно тактиката на правителството е такава, щото минимизира енергията на протеста. Това не може да не ги тревожи. Колкото повече усещат безсилие, толкова повече ще се „вкопават“ в позициите си. Аз се страхувам за психичното състояние на някои от харата, които са заложили всичко в момента - достойнството си в собствените им очи, кариерата си. Усилието им е свързано с постоянен стрес и преодоляване на съпротиви от страна на различни групи и хора. При такава ситуация, обикновено, от психологична гледна точка човек може да попадне в много тежко психично състояние.
- Каква е ролята на полицията и защо тя изглежда по-пасивна, отколкото може би се очаква от нея и от едната, и от другата страна?
- За мен отговорът е, че търсят баланса между това да не предизвикат повече агресивна реакция, да не създадат псевдогерои в очите на по-голямата част от обществото и изчакват. Не са взели решение все още в кой момент да се намесят. Много е труден този баланс.
Политическият психолог проф. Антоанета Христова анализира пред ПИК причините за крайната агресия и изстъпленията от протестите в страната от последните дни и часове. Трябва ли да се носи отговорност, извън личната, от страна на организаторите на проявите и съзнателно ли за обекти на нападения се избират журналисти, майки с деца, учени и разпознаваеми граждани обяснява проф. Христова, като отделя специално внимание за посивната роля на полицията.
- Проф. Христова, има ли обяснение, изучава ли политическата психология екстремизма и крайните изстъпления от проявите на протести срещу управленските модели и системи, това което виждаме от последните дни и часове - нападения над майки с деца, трошене на автомобили?
- В сферата на политическата психология има много изследвания за екстремизма и по-конкретно за формиране на терористично поведение. Само че, когато говорим за хората на улицата, не трябва да обобщаваме. Коментираме само тези, които трошат, хвърлят, обиждат, агресивни са вербално и невербално. Тези, които си позволяват да минават всякаква социална мяра, норма, която би трябвало да бъде основата на елементарното възпитание в 21-ви век в европейска държава.
- Защо все пак има такива хора и какво се е случило с тях, за да стигнат до това състояние?
- Подобно поведение е напълно неприемливо. Тези хора винаги могат да реинтерпретират и да намерят своето оправдание, независимо от това доколко то е част от ценностите на съвременното общество. Но, въпросът не е в това. Въпросът е защо има такива хора, които плашат и си разрешават подобни крайности? Има няколко причини. Има група хора, които са платени, но те не трябва да водят класацията. Плетените си личат. Те се разпознават. Младежи в черни фланелки, които са излезли, крещят и не допускат другия да говори. Те имат своята мотивация и нямат никаква друга ценност освен парите. Но другите? Там виждаме лица, които поне по визия не би трябвало да попадат в тази група. Сред тях има различни хора - едни, на които животът им не се е стекъл добре. Животът им не ги е довел до усещането, че им се случват добрите, правилните неща, справедливите неща. Част от тях са заминали в чужбина. 90 процента от хората в чужбина, виждате и колко малко са протестите там, не желаят да се бъркат в това какво става в България. Просто защото смятат, че са напуснали страната и в правото на останалите тук българи е да определят правилата на живота си и да се справят с проблемите си. Има и едни 10 процента, които са недоволни, които се чувстват загубили и тук, загубили и там. Тези хора са подвластни на тежка манипулация. Тези хора в своята безперспективност са натрупали много агресия, много негативизъм. Искат промяна „тук и сега“, независимо каква ще бъде тя, за да имат усещането за отваряне на лична перспектива. До тях всички послания, които са свързани с организирането на протестите, са достигнали и те са тук, за да изразят натрупаната си неудовлетвореност и агресия. Другите, българите, които са си тук и които не са платени, те също са много недоволни. Те виждат проблемие в управлението. Има проблеми. И проблемите са свързани с липсата на ясни критерии за успех и традиции в това отношение. Хората имат нужда от път, от правила, в рамките на които да се адаптират и да живеят относително спокойно. Да знаят колко и какво да учи, като завърши, при какви условия ще се реализира, къде ще работи, най-общо какви са перспекивите. Т.е. по-развитите европейски държави имат тази рамка, в която всеки има относително стабилна представа за себе си и мястото си в обществото. У нас този стандарт не беше развит. У нас всичко все още звучи хаотично. Ние си произведохме такива хора. И това е страшна „обратна връзка“ в момента. Надявам се тя да бъде разбрана от управляващите и от всички, които искат да управляват занапред. Говоря особено за стабилните, големите партии. Защото малките са драматично опасни за едно общество, което е нестабилно, тъй като те правят политическата система още по-несигурна и неустойчива. А последното ни прави слаби.
- За някакъв вид тероризъм ли говорим?
- Тероризмът е изключително широко изследван в политическата психология. Тероризмът се натрупва в семейството. Там, ако ти си виждал насилие, ако си срещнал и споделяш принципа "око за око, зъб за зъб", ако си живял примерно в Чечня от дете с пушката и с идеята за несправедливостта, ако си учен от родителите, че трябва да се бориш срещу окупатора и в същото време си загуби брат или сестра, ти си готов да стреляш, ти си готов да убиваш от малък. Но България не се намира в тази ситуация.
- Извън личната отговорност, която безспорно трябва да бъде водеща, трябва ли да се понася отговорност и от страна на тези, които организират протестите и как?
- Отговорност задължително трябва да се понася, защото има закон. Този закон казва точно кога и как трябва да организираш протест. Има си наредба, има си правила, което е свързано с това да има контрол, за да не се случи агресия. Полицията съответно е предупредена - да е на линия, да помага. Т.е. има закон и тези хора, които нарушават, според нарадбата могат да бъдат подведени под отговорност.
Обаче в тази битка на интерпретации, която имаме в момента, тези хора много лесно ще се превърнат в герои, ако се изпълни волята на закона. Те биха били в ролята на жертви, затова е много трудно, много е чувствително как да намериш мярата за това да не превърнеш в изкуствени „герои“ тези хора, от една страна, и от друга страна, да запазиш действието на закона. Защото при всяко положение се прави грешка в едната или другата посока.
- Мислите ли, че има съвсем съзнателен подбор на обектите и лицата, които да бъдат атакувани, за да се получи по-голям ефект - нападенията и над журналисти, нападенията над майки с деца, над учени - доц. Стойчев, нападенията над разпознаваеми граждани. Случайно ли е това?
- Според мен то е до такава степен случайно, защото всички хора, които имат различно мнение са мразени. Агресивните на улицата не допускат хипотезата, че голяма част от българското общество не споделя тяхната емоция и техните тези. Особено с напредването на времето виждат, че представата им, за бързо постигане на резултат, не се реализира. Че постепенно тактиката на правителството е такава, щото минимизира енергията на протеста. Това не може да не ги тревожи. Колкото повече усещат безсилие, толкова повече ще се „вкопават“ в позициите си. Аз се страхувам за психичното състояние на някои от харата, които са заложили всичко в момента - достойнството си в собствените им очи, кариерата си. Усилието им е свързано с постоянен стрес и преодоляване на съпротиви от страна на различни групи и хора. При такава ситуация, обикновено, от психологична гледна точка човек може да попадне в много тежко психично състояние.
- Каква е ролята на полицията и защо тя изглежда по-пасивна, отколкото може би се очаква от нея и от едната, и от другата страна?
- За мен отговорът е, че търсят баланса между това да не предизвикат повече агресивна реакция, да не създадат псевдогерои в очите на по-голямата част от обществото и изчакват. Не са взели решение все още в кой момент да се намесят. Много е труден този баланс.
