САМО В ПИК! Философът Дина Йорданова със сензационни разкрития: Турция е пред гражданска война!
Битката там е между двама ислямисти и светските хора са ужасени, заявява преподавателят по киноизкуство в университета "Сейнт Андрюс"
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Кризата в Турция и поредният кървав атентат във Франция. Това са двете основни теми, за които говорим с Дина Йорданова – философ, културолог и университетски преподавател по киноизкуство в университета „Сейнт Андрюс” в Шотландия. Търсим я не само като независим коментатор на горещите събития, а като човек, който от години не живее в страната и космополитната му същност дава възможност за един обективен поглед.
Ето коментара на Дина Йорданова, споделен специално за ПИК:
- Нека говорим за събитията, случили се през последната седмица - във Франция и Турция.
- Ние с теб се видяхме преди десетина дни и светът изглеждаше малко по-друг. Сега с всеки ден се случват неща, за които все повече се безпокоим. За съжаление не знам накъде ще се развият нещата. Не знам в момента как да ги интерпретираме - дали с голяма сериозност или да ги пренебрегнем. Обаче то вече става всяка седмица, това са много сериозни събития. Това, което стана във Франция, в друга ситуация, за която пише в учебниците по история, това е нещо като обявяване на война. На националния празник на държавата десетки души да са избити така, без подбор , това е нещо, което не може да се преглъща така. Обаче, разбира се, не може да става дума за обявяване на война, защото нямаме идентифицирана сила, срещу която тази война трябва да се води. За мен един от проблемите е, че Западът се чувства нападнат по принцип, веднага търси да идентифицира врага и да обяви война, както Буш обяви война веднага, когато станаха събитията през 2001 година. Обаче сега много добре виждаме, че тези, на които той обяви война, може би не бяха точно тези, с които трябваше тя да се води. Французите са по-умни в този смисъл и не бързат да обявяват война на някого. Макар че също по тази логика те ще започнат. Ако се върнем към 2001 година, първото сочене с пръст беше към афганистанците, които изобщо не участваха в този атентат срещу Световния търговски център. Обаче трябваше да се прегази Афганистан. Всеки знаеше, че риториката е да има война и в Ирак. И разбира се всичките тези терористични атаки се използваха, за да се оправдае едно нахлуване в Ирак.
Западът не знам колко време си въобразява, че може да продължава по този начин да третира света.
На Софийския филмов фестивал бе представен филмът на Майкъл Мур, който е един от най-добрите политически документалисти в Щатите. Филмът се казва "Кого да нападнем сега?" и това ако не е показателно. И това, което виждаме, е реакция към постамериканския свят. Защото Америка не е вече толкова силна. Но има едни натрупвания през годините и в момента се случват неща, които по един безразборен начин засягат много хора, които нямат нищо общо с тази политика. И Буш, който докара света до ръба на всичко това, си стои в ранчото в Тексас. Аз лично винаги съм мечтала да има един свят, в който да можем да се движим без ограничения. Понеже идвам от комунистическия свят, тогава беше така - можеш да ходиш до Берлинската стена, по-нататък не можеш да ходиш. Знаеш, че има някакъв свят отвън, но ти не можеш да циркулираш в него и тези ограничения бяха потискащи. Беше едно казармено ограничение.
Имаше хора, които сравняваха комунизма с живот в казарма
Свободен си, но само в рамките на казармата. И след това имаше някакво отваряне. През последните години съм ходила къдели не по света. И си мислех, че краят на тези разделения е настъпил. Но сега виждам, че става и по-лошо. Просто географските линии са по-други. След всяка следваща ситуация започвам да избягвам някои места. Тази година бях в Бангладеш например, на филмов фестивал като с голямо удоволствие приех тази покана. Но за мое голямо учудване като отидохме в Бангладеш и се озовахме в хотела, се оказа че във фоайето седят 20 мъже с автомати "Калашников", които постоянно ни охраняват. Понеже организаторите на фестивала се страхуваха от нападения и че може да ни убият. Когато отивах към Бангладеш, не се страхувах, защото съм избрала да не ме е страх. Но хората ти казват, че трябва да те е страх. И аз не мога свободно да се разхождам по улиците и не мога д никого да се запозная, не мога да видя зданието на парламента, построен от архитект Луи Кан, което е едно от най-известните архитектурни забележителности. Не мога да го разгледам, защото трябва да изпратят трима въоръжение охранители с мен... Сега те ме канят да отида пак в Бангладеш, но аз не искам. Защото там вече не можем да се движим свободно.
Та за Франция... Бях в Париж, когато стана първият атентат, през януари 2015 година. И някак си всички го третираха като случайност. Ясно е, че е съзнателен акт, но Париж е голям град, в него не се усещаше напрежение, животът на града продължаваше. Имаше и огромна солидарност - "Je suis Charlie". Но от тогава стават все по-кървави и грозни атентати. Това, което моите приятели французи смятат, особено след Брекзит, е, че това отприщва вратата за много силни десни режими. Сега във Франция има избори следващия април. Те смятат, че няма все още да дойде на власт Марин льо Пен, която е най-големият расист сред политиците, но в никакъв случай левицата няма да спечели. Което ще доведе до други неща - затягане и продължителна конфронтация. Аз лично мисля, че
тези атентати, които стават във Франция, не са случайни
и че французите трябва да си признаят, че със своята политика на отричане на малцинствата, те са довели до най-голямата сегрегация, която съм виждала в Европа. В Париж например хубавите богаташки, шик райони са във вътрешността, а всички малцинства са в периферията. Човек ако пътува по влаковата линия, която обслужва тези райони, ще забележи, че когато влакът навлезе в периферията, се сменя цветът на публиката - вътрешността на Париж е бяла, периферията - черна. Като тъмнокожите биват държани изолирани и тази сегрегация оставя страшни натрупвания. Като човек, който се занимава с кино, виждам, че филмите се занимават много с това, литературата също и се коментира много. Въпреки това Франция продължава в този дух - ето, ние белите, с нашия стил на живот, сме тук, а различните - в периферията... Голяма част от Франция е като Щатите - с местата, където живеят "белите боклуци" и тъмнокожите и местата, където живеят избраните бели.
Мисля, че французите имат някаква гордост - те се гордеят с френската култура, френския начин на живот. Разбира се! Това са прекрасни неща! Луи XIV, Наполеон - това са прекрасни неща. Но до ден днешен продължава тяхното празнуване на "бялата" им култура , на тази френска префиненост, която всички обичаме. Аз защо ходя в Париж - защото ми е приятно, защото го обичам, защото има стил. Последната ми книга е за кината на Париж. С мой колега, един от най-известните френски филмови критици - Жан-Мишел Кордон, който е невероятно космополитен човек, написахме книга за великолепното многообразие на киното в Париж. Няма такъв град! Аз затова ще продължавам да ходя в Париж - защото, ако някъде живее световното кино, то е в кината на Париж. Те имат над сто специализирани салони за различни международни филми. Там е някакво божествено място! Но когато правихме книгата, аз попитах Жан-Мишел може ли да дадем данни как се разпределя по етнически групи интересът към отделните филми, той ми каза: "Не само че не можем да дадем данни, но дори е забранено да се искат такива данни". И това е един аспект, който много хора го игнорират, но според мен той е в дъното на тези проблеми. И не случайно във Франция стават най-лошите неща.
Французите водят една политика, според която съществуването на малцинства не е официално признато
Макар че тя се либерализира, но все още това е много силно. Например в Бретон през 70-те години е било забранено да се говори на бретонски, а само на френски. И това е травматизирало няколко поколения. Забранявано е било да се споменава, че има такова малцинство. В знак на протест там от 70-те години се провежда филмов фестивал, посветен на малцинствата от другите страни... Тук не говорим за новозаселени араби и някакви други, а за изконно френско малцинство. Но това е политиката във Франция - ние не можем да имаме данни, защото там официално не се признава съществуването на малцинства. Щом са във Франция, те са французи. Но ти не можеш да имаш такава политика!
Французите си заравят главата в пясъка
Франция мълчи за една история - колониалното наследство например, как са се разправяли с алжирците. Но французите продължават, не се научават от уроците си. Знам, че в Щатите когато са имали проблеми от такъв характер, им е бил прожектиран филмът "Битката за Алжир", от 64-та година, той е класика и ние винаги го преподаваме. Лентата показва как са принудени алжирците, обикновени хора да станат терористи и защо. Но не знам с какви очи го гледат французите този филм. Трябва да има говорене между хората, да има взаимодействие и признание. Във Франция това ми се струва, че липсва. И като резултат - най-красивият булевард във Франция да се превърне в място на такова кръвопролитие, това е просто шокиращо!
- Най-популярното тълкувание на подобен нечовешки акт е базирано на религиозна основа. Това е най-обяснимо и преводимо на езика на "масите".
- Не знам, повечето бели западни хора са християни. Но християнството в момента не е много силно. И те не са много религиозни. Докато ислямът е в подем и тяхната идентификация като мюсюлмани е много по-силна. Някак си става някакво разминаване - ние не разбираме, че за много от мюсюлманите е много важна религията. Но аз понеже имам много приятели мюсюлмани (аз номинално съм християнка, обаче това не са неща, които особено ме интересуват), моите приятели също не се интересуват от религията си. Не всички мюсюлмани са фанатици. И в България като че ли така се тълкува - щом е мюсюлманин, трябва да е фанатик или потенциално опасен тип. Това е пълна глупост!
В Турция това, което става, е мобилизация на най-опасните
И светските, нерелигиозните хора, са в шок. Идеята на Ататюрк, че религията не трябва да влияе на държавните отношения, в момента е застрашена. Турция досега се гордееше с идеята на Ататюрк, а това, което се случва в момента, е директна атака на идеите на младотурците. Така че те в момента подкопават най-големите си исторически устои. Абсолютно съм убедена, че превратът е инсцениран. Няма какво да го коментираме, има си коментатори за това. Това е за да се разправят с Гюлен. А Гюлен е по-голям ислямист от Ердоган. Така че това е битка между тях двамата. Той не е положителна фигура, но сега ще го изкарат такъв. Всеки, който го познава, знае, че той е много по-дълбок ислямист от Ердоган. Той затова е в изгнание, защото пропагандираше, че ислямът трябва да бъде част от официалната държавна политика. От Америка той е разпространил мрежа по целия свят. Те имат луксозни ислямски училища. Той всъщност е много по-сериозната заплаха. Чрез култура и религиозно образование и възпитание той прокарва пътеката на ислямизма. Например в такива страни като Бангладеш, в юга на Индия, в Индонезия, Малайзия съм виждала негови неща. Те имат абсолютно присъствие в целия свят.
Битката в Турция е между двама ислямисти и светските хора са ужасени
Цяла нощ е имало призиви от мюезините да се вдигат мюсюлманите в подкрепа на режима. Моите приятели, моите хора, не са били на площадите и улиците. Те са ужасени. От няколко години ходя в Турция, имам много приятели там. Обичам Турция! Турция е една прекрасна страна. Хората не са враждебни. Култура, изключително интересна страна! И за съжаление виждам как България, по исторически причини, се изолира от Турция. А ако имахме по-интензивни отношения, вероятно щяхме да се разбираме по-добре. Като срещам наши изселници там, е толкова приятно. Говорим си, разказваме си живота. На тях им е мъчно за България.
Това, което виждам по телевизията, когато ходя там, е че непрекъснато се предават речите на Ердоган. Той говори постоянно на някакви многохилядни митинги. На които идват специални поддръжници. В турското общество има дълбоко разделение. И на мен, ако анализирам това медийно пространство, то изглежда като последните години на комунизма. Точно така - Чаушеску постоянно говореше на някакви многохилядни тълпи. Тодор Живков говореше на многохилядни тълпи. Милошевич говореше на многохилядни тълпи. Това беше един популистки модел - лидерът излиза и говори на неговите хора и те са оторизирани да разпространяват думите му, защото те са "истината".
Всички мои приятели в Турция в момента мислят за миграция
Аз лично съм изпратила на няколко от тях съобщения, че сега е моментът те да станат политически емигранти. Защото са гонени по най-ужасен начин. Академици, които подписаха петицията срещу убийствата на кюрди през януари, всичките са подложени на гонения. Има принцип на академична свобода, а такава академична свобода в момента там няма. Ако един академик има политически възгледи, той не може да бъде преследван заради тях. И в същото време има много примери за арестувани и съдени докторанти, професори, които са преследвани заради възгледите си. Моя студентка бивша докторантка беше принудена да оттегли подписа си под петицията и беше заплашена, че ще си загуби работата. Тя оттегли подписа си и въпреки това е под разследване в университета, трябва да ходи в полицията да дава показания и това. Тук дори в най-зрелия социализъм не си спомням такива неща. Подписвала съм какви ли не петиции и не са ме викали в полицията да давам обяснения.
- Хората се страхуваха и тогава, и сега да кажат свободно мнението си...
- Да, това беше животът при комунизма. И това е животът в Турция сега. Това момиче беше казало свободно мнението си. И сега има последици за нея.
- Може би се страхуват от мислещите хора.
- Когато тази петиция беше организирана, друг мой колега - един от най-видните учени в моята сфера, той е бил конфронтиран в клас от студенти, които са радикализирани. Те са му заявили, че той не може да им преподава, след като има такава позиция - нямало убийства на кюрди, всичките снимки от разрушенията и убийствата на кюрдски семейства са измислица. Когато ставаше дума за великия Саддам, непрекъснато се говореше как той избива своето население и трябва да бъде гонен до миша дупка. Както и го извадиха, за да бъде убит. И с Кадафи беше абсолютно същото. Тук в случая се избиват кюрди публично, макар че Кюрдската партия е в парламента. Защо Западът мълчи? Защото откакто Ердоган спря потокът на бежанците, той може да си прави каквото иска. Нито западните медии дават истината, нито тези в Турция. Журналистите в Турция го знаят прекрасно това, но смее ли някой да го напише.
И целият Запад е така. Моите приятели в Турция правят паралели между Ергодан и Хитлер. И отначало това ми се струваха преувеличени, но сега започвам да ги слушам какво казват и не мога да пренебрегна това. Ако наистина има такъв паралел - такава мегаломания като при Хитлер, за мен
Турция ще влезе в гражданска война.
Или просто ще бъдат прегазени светските сили. Те или ще бъдат потиснати напълно, или ще бъдат изкарани извън страната. Но той ще започне да се разпростира! А България е съседна страна. Мен ме е страх... Ето, ние си седим тука в това прекрасно кафене и си мислим, че това е на милиони километри от нас. Но то изобщо не е на милиони километри. Ще разкажа една история – на една конференция за цигани, на която присъствах, показаха кадри от антиислямската демонстрация в Пазарджик срещу бурките. Аз не можех да повярвам на очите си, че ми показват нещо, което е заснето в България. Все едно виждах Афганистан или Саудитска Арабия. И като си помислиш как България направи такива големи грешки в миналото – с преименуването например. На мен ми се късаше сърцето, когато им сменяха имената. Това създаде едно ненужно отчуждение. Но ето сега аз лично се чувствам застрашена за България. Хората тук наистина трябва да обръщат внимание на това. И най-вече трябва да има информация – да се говори, да се казва истината. Хората се питат – защо е станал Брекзит. Защото всяка държава има маси, които са късогледи и необразовани. И те за съжаление доминират. Сега аз от малкото, което гледам по телевизията, виждам, че хората в Турция подкрепят Ердоган. Което е абсолютно безобразие!
