Светлин Русев: Станишев няма достойнство

Няма да вея вятър на едно самозабравило се, разглезено момче

Светлин Русев е завършил живопис при проф. Дечко Узунов в НХА, в която преподава от 1975 г. Председател на СБХ 1973-1985 г. Бил е зам.-председател на Комитета за култура/1982-1984/ г. Директор на Националната художествена галерия 1985-1988 г. Един от инициаторите на Клуба за защита на град Русе. Депутат в VII велико народно събрание (1990). Академик от 2001 г. По-важни отличия: Голямата награда на СБХ (1986), “Владимир Димитров-Майстора” (1987), “Габриел Оливие”, държавната награда “Паисий Хилендарски” (1981), “Рене Бежа” на фондация “Тайлър” (2007), орден “Стара планина” I степен (2008). -  Г-н Русев, да се радваме, или да съжаляваме, че не ни застигна краят на света? Или може би Апокалипсисът у нас вече е факт? -   Не знам дали някога ще дойде краят на света, по-точно на нашите представи на света, а те в повечето случаи започват и свършват с представата за нас и нашето място в някакъв свят, част от вселената, която едва ли много се вълнува какво ние мислим за нейната безкрайност. Едно време на мода бяха лозунги като „Човекът, победител на природата!“. А само едно леко кихване на Земята е достатъчно, за да разберем и усетим колко безпомощни сме пред вселенското сътворение и неговите непредвидими капризи. Едно обикновено природно бедствие и цялото ни земно самочувствие изчезва заедно с всичко, което е имало някакъв смисъл и значение. Малката радост е, че смисълът в предсказанието на маите съвсем не е за края на света, а за края на определен цикъл. А голямата тревога е, че цялото човечество полага неимоверни усилия да поддържа едно апокалиптично състояние на малката ни планета, и ние да не останем по-назад, подхвърляме съчки в пожара на световното безумие. Разбира се зависи от гледната точка – за едни агресията и невинните жертви е „Цивилизационен избор“, а за нормалния човек – цялата икономическа, духовна и морална мизерия, в която живеем, е истински апокалипсис. -  Бедност, насилие, мизерия, отчаяни хора, мрачни сюжети – този съвременен пейзаж може ли да вдъхнови един творец? -  Това е едната страна на България, която за съжаление самите ние си я изграждаме, с немалката заслуга на политици и държавници, на институции, които самозадоволяват съществуването си, на властимащи и инфантилна опозиция, и не по-малко на един манталитет, който наблюдава как гори къщата на съседа, без да си дава сметка, че утре и неговата ще пламне. Навремето, много отдавна, по повод на едно убийство, пред погледа на безучастни пътници в един трамвай, беше убито едно момче, писах, че „Равнодушието ражда страха, страхът ражда подлостта, а от нея всичко може да се очаква!“. И днес за съжаление живеем като по правило, под знака – основно на равнодушието. А що се касае до творческото вдъхновение -вдъхновение може да бъде и вълнението от човешката и житейска драма, от човешките страсти и пристрастия, и според характера на изкуството и неговите форми, творецът може да стигне до сериозно и силно изкуство. Вдъхновението не е розова усмивка, от окято се ражда някакво изкуство... Творец, който не е в състояние да живее с драмата и вълнението на своето време, малко или много остава извън него. Но България има и друга страна! Тези дни ни напусна изключителният Георги Калоянчев, който при всички исторически, обществени и житейски превратности, носеше надежда и радост за хората. България на духовното съзидание! И докато цялото ни общество не осъзнае неговото значение и необходимост, независимо дали става въпрос за образование, наука или изкуство – ще живеем и ще си отглеждаме родния Апокалипсис, за който стана дума. И заради тази друга България истинският творец може да извлече от мизерията и мръсотията духовна чистота... - Ако трябва да изобразите България на платно, как ще изглежда тя – страдалческа, апокалиптична, тъжна, пародийна...? -  Задавате ми въпрос, който няма еднозначен отговор. Много от нашите художници, особено след Балканската и Първата световна война, изобразяваха майка България като покрусена жена, която оплаква своите деца. Един символ на страданието, близък повече до християнската иконография на страдащата Мадона. Днес нещата са много по-сложни и не по-малко драматични и неподатливи на изобразяване, поне в духа и стилистиката, в които аз работя. Външната изобразителна страна е едно и тя отговаря до голяма степен на това, което споменавате във въпроса. Но има нещо много по-съществено, нещо дълбоко сбъркано и объркано в душата на съвременния българин, който оцелява по един странен начин – без национални идеали, без духовна и историческа памет, без съзнание за житейска мисия, с някаква мимикрия на европейска ценностна система, която не знам колко е ценностна и с амбицията за прагматична реализация на всяка цена. И какво му остава на излъгания и гладен работник, който от шест месеца не си е получавал заплатата?! Опасявам се, че както вървят 22 години нещата, конкретната и осезаема страна на България, независимо дали става дума за мъка и страдание, или за спасение, ще изчезнат като извор на вдъхновение. По-точно – представата за България като нация, със свой път, история и национални идеали, все повече и повече ще избледнява и ще се псевдоевропеизира! - Очаквате ли да се сбъднат прогнозите за Виденова зима? - Като изключим настрана политизирането, не знам кой е правил прогнозите, а според автора им зимата може да бъде сурова и тежка, а може да бъде и слънчева, и красива! Но независимо от прогнозите, зимата и сиромашията, изработените и неполучени заплати и една политическа корида, в която никой на никого не прощава, естествено оформят един доста суров климат. Дали ще е Луканова, Виденова или Герберска, не знам, но няма да е лека! - Защо хората на изкуството се отдръпнаха и затвориха в себе си, не трябва ли да бъдат съпричастни към страданието на народа си? -  Еуфорията на началото отдавна мина, илюзиите, че творецът във властта или на барикадата може да помогне, бяха погребани в политическите пристрастия и тайни завери между привидно различни каузи, в грубо обслужващи икономически и финансови интереси, във властово монополизиране на програми и институции...! Не беше трудно да се разбере, че гласът на хората на изкуството е необходим дотолкова, доколкото могат да пригласят като предизборни песнопойки. При това гаменско политическо надвикване няма място за култура на поведение за мъдрост и дълбочина. Политическите и властови интереси са толкова груби и безпардонни, че дори и един обръгнал на политически битки творец, ще им тегли майната. И ако има нещо добро в цялата история, то е, че сериозните творци малко или много осъзнаха мисията, мястото и силата си, че не е на предизборния митинг, в партийната листа и в подскачането пред храма „Св. Ал. Невски“, а в творчески съзидателното действие. Смея да кажа, че във всички изкуства се създадоха човешки съпричастни произведения, но за този глас трябва култура и вкус, чувствителност и духовна мярка... Ако сериозно надникнем в най-доброто, което се създава, ще видим с колко болка и тъга е изпълнено. И то в един дом, в който чалга културата е привилегированата куртизанка. Позволявам си и лично да не се съглася. Не знам с какво бих бил по-полезен – да вея вятър на едно самозабравило се и генетично разглезено момче, или с това, което правя като художник – а там са и „Старческият дом“, и „Приюта“, и „Катин“, и „Пиетата“, и акцията за Кюстендилската галерия, и „кофите за боклук“ и т. н., и т. н. И сега повече от всякога съм убеден, че няма политическа барикада, в името на която си заслужава да жертваш това, което можеш да правиш като творец. Ако се въздържам от конкретни имена и партии, то е само – да не обидя някой, когото ще пропусна, без да искам, а те не са малко! - Може би някои не изразяват позицията си от страх, да не разсърдят докачливата власт? - Голяма част са доказали, че са достойни хора и са защитавали каузата си във време, когато имаше от какво да се страхуваш. Кой от тях днес е застанал до опозицията или до властта?!В случая нямам предвид традиционно докачливата власт, но и традиционно безпаметната опозиция. Утре може да си разменят местата на „докачливост“ и „безпаметие“, но това не променя нещата. Страх има, но той не е в тези, които имат кауза и позиция, а в тези, които при всички случаи ще се стремят да бъдат на хребета на вълната, независимо дали е царска, генералска, синя или червена... - Казвате, че сега е времето на силовите, а не на силните личности. Как нещата могат да дойдат на местата си? - Иронично казано – когато силните личности станат силови. Но във власта, и с пари, не знам дали няма да забравят откъде са тръгнали и за какво! Навремето НДСВ започна в парламента с приказка за стълбата. И какво стана – колкото повече се изкачваха, толкова повече задните им части лъсваха. Много благородни намерения и каузи си останаха с благородството само там, откъдето тръгнаха. - В какво да вярват хората след срива на авторитетите у нас - връщаме ли се към политическата картина от творбите на Алеко Константинов? - Мисля, че ние не сме я напускали! Едва ли Алеко е очаквал такъв дълъг живот на нравите, обществото и героите му! - Държавата се тресе от скандали – за Белене, за газа, за Синода, за КС, за избора на главен прокурор... Какво още да чакаме от управляващите до изборите? -     Ако трябва да бъдем коректни към управляващите и да не ги оставяме самотни, трябва да добавим и целия тъй наречен политически елит – от шарената опозиция, раздираща се от „единство“, до независимото безличие на независимите. Лесно бих развил една апокалиптична картина на хаос и безредици на гладни и недоволни, с една опозиция, която яхва протестите предизборно. И все пак, при един по-сериозен анализ, бих се въздържал точно сега от апокалиптични пророчества. Мисля, че и управляващите, и опозицията имат по-отговорни задължения от битката за собственото си оцеляване. И който го осъзнае не на думи, а като действие, ще спечели и може би ще овладее националното недоверие. - Изборите очевидно ще бъдат трудни за всички партии, възможно е никой да не може да управлява самостоятелно. Дошло ли е времето за правителства на националното съгласие? -     В продължение на това, което казах в предишния отговор – дошло е време не само за осъзнаване, но за реално отговорно и професионално поведение, не само на национално съгласие – нещо повече – на национално спасение. И тук няма наши и ваши, защото България не е на тези с по-малкото или с повечето изборни проценти. Вероятно политиците и тези, които се смятат за политически и държавни лидери, са далече от подобни идеи. Правителство на националното съгласие означава и правителство на професионално отговорно действие, което автоматически ще изхвърли цялата политическа самодейност, която повече от двадесет години се самоосъществява от едни зловещи традиции, на основата на класово-партийни критерии. Разбирам цялата наивност на подобна илюзия, но докато не осъзнаем, че в моя отбор има място и за по-добрите от вашия, няма да стигнем до никъде. Уви! Блян непостижим! - Сегашното правителство се хвали със строежи на магистрали, метро, спортни зали, но загърби социалната политика и здравеопазването. Вие какво мислите – здраве или асфалт? - Не знам коя политическа сила във властта не беше загърбила не само социалната политика и здравеопазването, но и духовната. Абстрактно казано, на въпроса ви – здраве или асфалт, бих казал – здраве, асфалт и култура. Ако трябва да говорим за йерархия на държавно и политическо действие, най-общо казано – магистралите на духа, на здравеопазването, науката и културата, на социалната стабилност минават през класическите пътни магистрали. Играта на приоритети, по-точно на предимство – на български казано, е опасна и вредна, и е оправдание за тези, които не могат да видят проблемите в тяхната цялост. Още по-опасни и комични са външно-политическите „приоритети“, при които дори президентът губи памет на 3 март, че и Русия май има принос за този ден! - Следите ли процесите в левицата и какво мислите за тлеещия конфликт Станишев-Първанов? - Следя ги с неприятното усещане, че след загубата на изборите изтърваха влака за някаква по-сериозна промяна. Безпаметие за това, което правеха във властта и липса на достойнство на играещия ролята на лидер да си подаде оставката, върнаха партията във времето на родителите. - След срива през 2009 г. и загубата на президентските избори левицата отново се домогва до властта. Готова ли е БСП за ново управление? - Не знам партия в нашия политически живот, дори и най-незначителната, която се домогва до власт, да не смята, че не е готова да управлява! Като слушам критиките й на сегашната власт, готова е! Като слушам и виждам липсата на елементарен анализ на собственото поведение, е извън възможността да управлява! На пленум, по чехли в къщи, могат да се навиват и да бъдат много аргументирани в критиките си, но реалностите в страната и като отношение към тях , са съвсем различни. Цялото интервю четете във в. "Ретро"

Следвайте ПИК в Телеграм и Туитър