ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Стратегическото поражение често е резултат от серия тактически провали. Повтарящите се поражения подкопават способностите на противника, както бе в случаят с наполеонова Франция, или неговата воля, както в случая с Великобритания по време на Американската война за независимост. В такива случаи военното ръководство носи частична отговорност за стратегическото поражение, тъй като в повечето държави командването отговаря за подготовката, снабдяването и командването на въоръжените сили. Всичко това е необходимо за постигането на тактическа победа. Докато военната стратегия, обратно, се намира в ръцете на гражданското ръководство. В случая със САЩ това е конституционно правомощие на цивилния главнокомандващ.
Когато страната редовно постига тактически военни успехи, както е в случая със САЩ, отговорността за стратегическия успех напълно ляга върху онези, които са разработвали стратегията.
Американските военни можеха да бъдат обвинявани в стратегическите провали от последните години, ако имаха влияние върху разработването на стратегията. Всъщност обаче влиянието на военните върху администрацията на Буш бе ограничено, а администрацията на Обама пренебрегна техните стратегически съвети.
Проучването на американските неуспехи от 2001 година разкри 7 големи грешки, които доведоха дотам, че Вашингтон не бе в състояние да превърне тактическите победи в стратегически успех. Тези грешки са представени по-долу. При всеки отделен случай това беше пряк резултат от решение на президента на политическото или стратегическото поле. Армията може са бъде обвинявана в отделни грешки, например пренебрегването на бунтовническите действия в първите години от войната в Ирак, или в провеждането на контравъстаническата доктрина, ориентирана към населението на Афганистан в средата на войната там. Но като цяло армията поправяше своите тактически грешки и нито една от тези грешки не е била причина за стратегически неуспех.
Некомпетентността, лошите изводи и оценки и дезорганизацията изиграха голяма роля в приемането на погрешни решения от администрациите на Буш и Обама. Опората върху идеологията и некомпетентността бе болест и за двете администрации. Теорията за демократизацията накара администрацията на Буш да повярва в успеха на военната намеса в някои държави. Президентът Обама пък до такава степен се увлече от доктрината на Макгъвърн, че изпитваше прекалено отвращение от прилагането на американска военна сила. Допълнително, отделяйки основно внимание върху вътрешните проблеми и увлечен от популярността си, Обама взе няколко погрешни решения в стратегически план.
1. Прекомерна вяра в демократизацията
Президентът Джордж Буш-младши и съветниците му вярваха, че враждебните режими в Афганистан и Ирак могат да бъдат сменени с демократични управления, които ще могат да поддържат вътрешния ред и самостоятелно да се борят с екстремистите. По тази причина те не изпратиха в тези държави достатъчно количество американски войски, за да разбият съпротивата след смяната на режимите и не смятаха да оставят войски в тези страни за по-дълъг период от формирането на новото правителство. Това решение бе свързано с неразбиране на силите, действащи в тези държави, и недооценката на трудностите при създаването на либерална демокрация в държави с авторитарни традиции. Краткосрочният стратегически успех от смяната на режимите, осигурен от военни тактически победи, бе сведен до нула, защото новите демократични правителства се оказаха неспособни да предприемат военни и политическите мерки за стабилизирането на страната.
Обама организира свалянето на Муамар Кадафи в Либия, ръководен от същата прекомерна вяра в демократизацията. За разлика от Буш, той постигна смяна на режима без вкарването на наземни сили, защото твърдеше, че присъствието на американски войници ще попречи на стабилността и политическото развитие на Либия. Либийският демократичен експеримент доведе до още по-лоши резултати. Антидемократичните сили унищожиха демократичното правителство, което доведе до хаос и насилие.
2. Неудачен избор на местните съюзници
Буш и Обама постоянно избираха неправилно съюзниците в посочените държави, които трябваше да оглавят наново създадените демократични общества. Ако САЩ бяха избрали други съюзници, резултат можеше да бъде много по-добър. Примерите с Ботсвана, Чили и Косово показват, че изборът на нови лидери е крайно важен за жизнеспособността на зараждащата се демокрация.
В Ирак администрацията на Буш изключи от новото правителство баасистите и военните, като ги замени с имигрантите, изгнаници и шиитски политици, които се оказваха далеч по-малко добродетелни, отколкото се очакваше. На новото правителство не му стигаха губернатори, полицейски и военни началници за противопоставяне срещу метежниците, много от които бяха бивши баасисти или военни. Неефективността на правителството наложи намесата на американската армия.
Последвалото решение да бъдат върнати баасистите и военните в правителството съдейства за стабилизирането на Ирак през 2007 и 2008 години. Премиерът Нури ал-Малики, привърженик на шиитската общност, когото администрацията на Обама държеше на власт след противоречивите избори от 2010 година, сложи край на това, изгонвайки сунитите от правителството след изтеглянето на американските войски. Той отслаби силите за сигурност и провокира враждебност на сунитите към централното правителство, което доведе и до възникване на „Ислямска държава“.
В Афганистан администрацията на Буш реши да сложи начело на страната Хамид Карзай, надценявайки неговите лидерски качества. Раздавайки ключови постове на племена и хора, които харесваше, Карзай им даде свобода на действия, което доведе до огромни злоупотреби и тласна афганистанците в обятията на метежниците. Когато напусна президентския пост, Карзай бе признат за некомпетентен и корумпиран.
В Либия администрацията на Обама подкрепи бунтовниците, за които нищо не знаеше и които бяха твърде слаби, за да контролират цялата държава.
Абед Раббо Мансур Хади, когото администрацията на Обама постави на президентския пост в Йемен, не можеше да спре бунта на хуситите. Сирийските бунтовници, с които се свърза администрацията на Обама, доказаха своята неефективност, а някои минаха на страната на екстремистите.
3. Необмислена борба с метежниците
От края на 2003 до края на 2006 г. администрацията на Джордж Буш бързаше да потуши съпротивата, защото смяташе, че твърде дългото пребиваване на американските войски в Ирак ще провокира омраза у местното население и ще подкопае подкрепата на американското общество за войната. За да изкара САЩ по-бързо от войната, Буш поиска да бъде увеличена бързо числеността на иракските сили. Но те търпяха поражения едно след друго заради лошо ръководство, което пък бе последица от съкращаване на подготовката и политизацията на назначенията. САЩ можеха да решат този проблем, принуждавайки иракското правителство да вземе на служба военни от стария режим и да назначи командири в съответствие с техните способности и таланти.
В Афганистан пък обратно, нямаше такова количество военни, за да помогнат на правителството в хода на влошаващата се обстановка. Разрушен от граждански войни, Афганистан загуби талантливи и самоотвержени военни лидери. След падането на правителството в средата на 90-те години (тогава на власт идва талибанското движение – ред.) цяло поколение израсна без военни и полицейски командири. Създаването на нов професионален офицерски корпус изискваше десетилетна подготовка. Администрацията на Буш се постара да подготви армейски командири. Но обучението на полицията бе поверено на Германия, а тя подготви малък брой офицери. Развитието на полицията в Афганистан вървеше вяло до 2008 г., когато САЩ поеха по-голямата част от задачата. Но създаването на ефективна полиция ще продължи най-малко до 2018 година.
В началото на своят мандат Обама реши да активизира борбата с бунтовниците в Афганистан, за да може краткосрочните успехи да позволят изтеглянето на американските войски. Той желаеше това заради големите разходи на военната кампания и непопулярността на тази война сред неговите политически привърженици. За да осигурят бързото увеличаване на състава на афганистанските сили за сигурност, САЩ увеличиха финансирането и броя на американските инструктори. Те също понижиха изискванията към желаещите да постъпят в армията и полицията и сроковете на обучение. В резултат многобройната афганистанска армия се оказала недисциплинирана и некомпетентна, както често се случва със силовите структури при лошо ръководство.
През 2011 г. Обама съкрати американското участие в борбата с бунтовниците, прекратявайки операцията по прочистването на източните области на Афганистан. Непоследователността на кампанията позволи на бунтовниците да мобилизират нови бойци източните райони. Към тях се присъединиха бившите терористи и те се превърнаха в заплаха за съществуването на афганистанското правителство.
4. Прекомерното увлечение по точковите удари
От 2002 до 2008 г. неголемият американски контингент в Афганистан провеждаше нападения и организираше засади, за да отслаби талибаните и техните съюзници от „Ал Каида“. Макар американците да им нанасяха големи загуби, те все пак не може да спрат засилването на бунтовниците. Намаляването на нивото на насилие в Ирак през 2008 г. позволи усилията да бъдат съсредоточени върху Афганистан. Военните, включително пионерът на точковите операции ген. Стенли Маккристъл, предложиха тази стратегия да бъде сменена с операции с участието на много повече войски. През 2009 г. Обама прие тази стратегия и разреши да се изпратят допълнително войска.
През 2011 година стопанинът на Белия дом отмени операциите срещу бунтовниците в източен Афганистан и това наложи да се прибегне отново до точковите удари. Макар безпилотниците и нападенията да причиниха тежки загуби на противника, сами по себе си те не бяха достатъчни да удържат бунтовниците само в източните части на Афганистан. След изтеглянето на американските войски положението толкова се влоши, че през 2014 г. ЦРУ трябваше да закрие базите си и да и разпусне секретната армия на афганистанските контратерористични сили, които бяха най-важния елемент от изпълнението на точковите операции.
През 2008 г. администрацията на Буш започна да нанася удари с безпилотници срещу „Ал Кайда“ и други екстремисти в Пакистан, а Обама разшири тези операции. Но по това време „Ал Кайда“ намери ефикасни контрамерки, като прехвърли своите лидери в градските райони, където действията на дроновете бяха забранени. Обама съумя в такива операции да ликвидира много командири от ниските звена на пакистанските талибани, които със своя екстремизъм са по-голяма заплаха за Пакистан, отколкото за САЩ. Успехът от използването на безпилотниците до голяма степен зависеше от сътрудничеството с пакистанската разузнавателна служба ISI, която често не можеше или не желаеше да споделя данните си със САЩ. Наджибула Зази, който планираше атентат в метрото, и Файсал Шахзад, докарал колата бомба на площада „Таймс Скуеър“, преминаха подготовка в Пакистан в разгара на операциите на безпилотниците.
Несъгласието на пакистанското правителство за провеждането на американски сухопътни операции на негова територия доведе дотам, че от 2005 по 2011 г. американските военни проведоха изключително малко операции в Пакистан. Последната такава операция по ликвидирането на Усама бин Ладен, предизвика такава буря в Пакистан, че местните власти изгониха американските спецчасти, затвориха базата за безпилотници и започнаха да пречат на дейността на ЦРУ. От тогава САЩ не се провеждали нови операции в тази страна, а използването на безпилотници бе значително ограничено. Благодарение на това „Ал Кайда“ и другите екстремисти си възвръщат загубените позиции в Лахор, Карачи и други градове.
В Йемен американските военни казваха, че трябва да се помогне на правителствените сили да гарантират безопасността на селските райони чрез провеждане на операции срещу тамошните бунтовници. Но администрацията на Обама предпочете точковите операции срещу “Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Макар дроновете да ликвидираха редица ключови фигури на „Ал Кйида“, тази групировка и хуситите засилиха позициите си. Вражеският контрол над населението ограничи достъпа на САЩ към информацията, която бе необходима за успешните удари на безпилотниците, в резултат от време на време се поразяваха погрешни цели, което доведе до гибелта на жени и деца. Използвайки тези грешки за свои цели, „Ал Кайда“ вербува привърженици и скоро нейният личен състав от 300 души нарасна до хиляди - и това на фона на продължаващите удари на безпилотниците. Операциите на Обама, които изключваха мащабни военни действия срещу бунтовниците, завърши с пълен провал в началото на 2015 г., когато разбунтувалото се племе хусити завзе столицата, прогони йеменските силоваци и изгони ЦРУ.
Американските представители твърдят, че точковите удари са унищожили хиляди бойци на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак. Но ИД не стана по-слаба в сравнение с началото на въздушната кампания. Тя взе ефикасни мерки за защита на ръководството и вербува хиляди нови бойци в контролираните територии и привлече радикално настроени хора от чужбина. Ударите от въздуха не им попречиха да завземат голямата „плячка“ – иракският град Рамади.
5. Нежелание за изпращане на войска
През 2011 г., помагайки на бунтовниците да свалят Кадафи, САЩ и техните европейски съюзници използваха неговата смърт като доказателство за постигането на целите само с удари по въздуха. Но макар отсъствието на американски войски в Либия да помогна за избягването на загуби, то стана причина за невъзможността да се осигуриха продължителен стратегически успех. В Либия американските войски не защитаваха стратегически обекти, както го правеха в Ирак през 2003 година. Затворите на Кадафи бяха отворени и неизвестен брой екстремисти излязоха на свобода. Злосторници разграбиха складовете на либийската армия и получиха тежки въоръжения и ракети „земя-въздух“. Когато бунтовниците отказаха да се подчиняват на новото правителство, никой не можеше да ни накара да върнат оръжията, както стана в Ирак и Афганистан.
В Сирия Обама категорично отказва да изпрати наземни сили в помощ на бунтовници, макар американските военни експерти да му казват, че без помощта на САЩ бунтовниците няма да постигнат успех. Обама очевидно се е надявал, че поддържаните от американците въстаници ще станат достатъчно силни, за да постигнат желаното разрешение на конфликта на масата за преговори. Но в Сирия тези бунтовници бяха отвличани, убивани или вербувани.
6. Нежелание да се оставят войски
В Ирак тактическите победи през 2007-2008 години помогнаха да се установи стабилност за няколко години. Иракчаните престанаха да воюват с правителството и все по-активно участваха в демократичните процеси. През 2010 г. вицепрезидентът Джо Байден каза: „Вие ще видите едно стабилно правителство в Ирак, което ще става представително“. Според Байдън политическият прогрес на Ирак „ще стане едно от главните постижения на тази администрация“.
В края на 2011 г. Обама изтегли войската от Ирак, смятайки, че мащабното американско цивилно присъствие ще засили стабилността. Но гражданското присъствие не можеше да потуши конфликтите на религиозна и междуобщностна основа в такава степен, в каквато го бе постигнала американската армия. Веднага щом американската армия напусна, ал-Малики изгони сунитските политици от правителството и прочисти армията от сунитските офицери. Той също сложи край на американската разузнавателна дейност, който подкопа борбата срещу тероризма. Това всъщност разчисти пътя за възхода на „Ислямска държава“ през 2014 година.
Изпращайки през 2014 г. войски в Ирак, Обама рязко ограничи ефективността им, защото съхрани тяхната малобройност и ги затвори в базите. Американските военни не са в състояния до постигнат влиянието, какво имат иранския персонал и 100-те хиляди иракски шиитски опълченци, обучени от Иран. В крайна сметка САЩ не могат да възстановят иракските национални сили за сигурност и да върнат доверието на сунитите.
7. Сигналите за съкращения
Още една причина за неспособността на администрацията на Обама да превърне тактическите успехи в Афганистан в стратегическа победа бе свързана с убедеността на афганистанците, че той възнамерява да ги зареже. Това е свързано с постоянните заявления на Обама за изтегляне на войските, започвайки от речта му в Уест Пойнт през декември 2009 година. Думите бяха подкрепени с действия – от 2011 година бе съкратен личния състав на няколко военни контингента. Афганистанските опортюнисти подкрепят бунтовниците, защото смятат, че американците ще си отидат преди правителството да стане достатъчно силно, за да победи съпротивата. На свой ред Пакистан смяташе, че освободеното от американците място ще бъде заето от Индия, затова и засили подкрепата за талибаните и мрежата Хакани (също радикално религиозно движение - ред).
Гръмогласните оплаквания на чужденците, че нахлуването на САЩ в Ирак и Афганистан избутаха на заден план факта, че тези операции внушиха на целия свят уважение и страх от САЩ. Сваляйки враждебни режими и съхранявайки военно присъствие, въпреки жестоката съпротива, САЩ надвиха мнението, оформено след напускането на Южен Виетнам през 1975 г. и инцидента със сваления вертолет Black Howk през 1993 г., че не са в състояние да провеждат за дълго време скъпи военни операции. Враговете на САЩ в Дамаск, Москва, Техеран и Пхенян си направиха съответните изводи. В резултат за известно време американските постижения в Ирак и Афганистан работиха за общия стратегически успех.
Но страхът и уважението започнаха да изчезват, когато през декември 2009 г. администрацията на Обама изработи график за изтеглянето на войските от Афганистан и се изпариха през 2011 година, когато САЩ се изтеглиха от Ирак. Американският престиж рухна на фона на позорния провал на „червените линии“ в Сирия, безпрепятствената руска агресия в Украйна и подема на „Ислямска държава“. В резултат силно бяха отслабени стратегическите позиции на САЩ по такива въпроси като иранската ядрена програма, китайската банка за развитие и сирийската гражданска война. /БГНЕС
-------------------------
Марк Мойър, американски политолог от Института за изследване на външната политика. Той е бил изследовател и преподавател в различни научни центрове, занимаващи се с геополитика. Анализът му е публикуван на сайта на Института Хувър.
