Последвайте ни в Google News Showcase
Сгрешеният модел на власт, срещу който текат почти непрекъснати протести вече втора година, може да бъде обяснен не на последно място със странните отношения на средния българин с властта. „Дай му малко власт – и му гледай сеира”, казваше баба ми. И беше права. Средният българин, веднъж внушил си, че е „на власт”, веднага става най-нетърпимото същество на света.
Всички имаме примери. Ето моите.
През втората половина на 90-те години правихме доста проекти в община Кирково. Постепенно като основен местен координатор се наложи млада дама, на която с удоволствие плащахме немалка заплата, защото вършеше немалка работа. Чувахме се редовно по телефона, планирайки нови проекти. И изведнъж – тя започна да не вдига телефона или да ни „отсвирва”.
Хванах я веднъж на слушалката и й зададох въпроса директно: „Какво ти става? Защо звучиш така странно? Да не си болна нещо?”
Последва отговорът, издържан в характерен лениво-презрителен тон: „Станах секретар на общината...” Ясно, казах си, защото отчетливо чух, в главата си, продължението: „... и съм вече прекалено важна, за да обръщам внимание на разни софийски професорчета.”
В община Кирково няма нито един град; общинският център е село с около 700 жители. Как ли щеше да ми говори, ако се беше докопала до служба в мегаполиса Йвайловград?
Друг случай. Преди 3-4 години ми направи впечатление, че моя студентка отказва да прави онова, което се иска от нея. И безнадеждно изостава от останалите. Привиках я за обяснение и го получих: ”Няма да ти пиша никакви курсови работи...”
Лениво-презрителният тон на обяснението вече ми беше познат, та я запитах без заобикалки: „На кое село е кмет баща ти?”.
„Не е кмет”, възмути се тя, „а горски на Ракитово...”
Тати – горски, щерката – толкова велика, че отказва да чете и пише, бидейки все пак в университет.
Можете вече да си представите, с какъв леден, лениво-презрителен тон ми говореше друга студентка миналата година, чийто баща се оказа лекар в областен град...
Наблюдавал съм и друго – как новоизбран общински съветник започва да се тъпче, за да придобие шкембе – „за авторитет”. Имам и случка с „надуване на бузи за важност”.
Мислих си, че това надуване на бузи е метафора, битуваща предимно в руската сатира от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Не се оказа така, обаче. Преди години съм в Севлиево, на гости на великия кмет Йовко Йовков (впоследствие убит от нравите в политиката, светла му памет). Един ден ми казва: „Хайде, след като си синия шаман, да те запозная с шефа на СДС тук.”
Отиваме. С многозначителна усмивка Йовко ме оставя пред кабинета на „седесето”. Влизам сам и – какво да видя? В дъното на стаята – голямо бюро, зад което седи малко, пълно човече. Докато крача към него, трескаво размества неща по бюрото, без да ме погледне. Сядам в креслото за гости, той вдига очи и... НАДУВА БУЗИ! Никога не бях виждал такова нещо... Но веднага разбрах усмивката на Йовко.
Как се случват тези неща? Какво става в умовете и душите на тези хора? Как така, ставайки селски секретар или дори градски съветник, веднага започваш да гледаш на себеподобните, все едно си Зевс на Олимп? И да доказваш кой си, правейки им пакости или, в най-добрия случай, надувайки бузи срещу тях?
Не става дума за познатото явление „дошло селянчето в града”. Да речем, дошъл си в София от Стара Загора (или в Стара Загора от Плоска могила , все тая). В големия град те приемат и ти помагат някакви възпитани хора, ти се вкореняваш – и изведнъж почваш да правиш пакости на същите тези хора. Защото си велик – „пристигнал си” (ariviste), както казват французите за такива хора.
Това обаче е друго. От малкото място си успял да се преместиш в голямото, от малък си станал голям – и си се главозамаял. Това е, макар невъзпитано, все пак разбираемо. Как обаче да разберем хората, които са си останали в малкото място, но докопвайки се до службица, стават „велики”, без дори да са стигнали до някакво по-голямо място – оставайки си в Кирково, Ракитово или Плоска могила?
Американците имат поговорка: „Не бъди груб с хората, докато катериш нагоре, защото ще ги срещнеш същите, когато започнеш да падаш надолу”. Демек: докато ги мачкаш, те ще събират гняв и, когато се срутиш надолу, ще ти го върнат тъпкано... Затова, впрочем, в така наречения „Запад” всички „началници” или „звезди” са изключително културни, възпитани и внимателни към всеки. Няма го нашенското „ей сега ще ти покажа, кой съм...” Защото утре няма да си – и ще си отнесеш ритника.
У нас очевидно този механизъм не действа. Дребните началници мачкат всичко, което мърда – но когато престанат да бъдат дребни началници, някак нищо не им се случва. Толкова ли е милозлив българският народ? Или – просто всеки си мисли, че на мястото на дребния началник, той би правил точно същото – и затова не му се сърди? Просто чака своя ред и той за малко да надува бузи и да говори с останалите с лениво-презрителен тон...
Очевидно власт-имащите в България са нагли – доказано е вече, че всички са, независимо от техния партиен цвят – защото власт-нямащите им позволяват да бъдат нагли. А имащите голямата власт отиват отвъд наглостта. Не спазват никакви правила и закони, защото са просто по-велики от малките власт-имащи. Онова, което малките демонстрират с лошо възпитание, големите показват с кражби и далавери: „Велик съм и недосегаем...”
Е, затова протестите, които текат втора година, са много, много важни. Защото не са просто „граждански”, „политически” и пр. Протестите са опит за промяна на самата култура на българина – на онова отношение към света, в което „началниците” са отвъд правилата и дори над изискванията на доброто възпитание, а „народът” е сбирщина от безпомощни, зависими от „началниците” просители.
А „власт-нямащите” всъщност са онези, у които е властта – те избират „началниците”, те им плащат заплатите. И те, наречените в Конституцията „суверен”, имат правото да се отнасят към „началниците” като към свои наемници. Да ги контролират, да изискват от тях, да ги уволняват, когато не се справят със задачите, заради които суверенът им е прехвърлил парче от своята власт.
Докато това не се случи, протестите няма как да променят страната. А за да се случи е необходимо всеки да поеме своята част от отговорността. Да не допуска чиновнически произвол. Да пише писма до институциите, които не си вършат работата. Да ги съди и осъжда в съда. Да организира петиции, шествия, бдения и протести.
Да застава, изправен и неотстъпчив, пред всеки „началник”, който иска да му отнеме достойнството. За да може в някакво далечно бъдеще да стигнем до момента, в който гражданите не се борят всеки ден срещу произвола на властта, а просто си гледат работата, семействата и приятелите...
