Синът на Тодор Колев – Александър: Съжалявам, че татко не видя съпругата ми Ани

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

На 15 февруари се навършва една година от смъртта на големия актьор Тодор Колев. Звездата от култовите филми „Опасен чар“, „Господин за един ден“ и „Двойникът“ си отиде на 73 г. след дълга и мъчителна битка с рака.

„С баща ми бяхме много близки, страшно ми липсва“, каза за „Ретро“ синът на Тодор Колев – Александър, в първото си интервю в пресата.

 Александър е син от втория брак на Тодор Колев с шуменката Йорданка Кирилова. Когато родителите му се развеждат, той отива да живее с майка си в Канада. Там се проявява като виртуозен барабанист и свири в оркестъра на университета в Отава. По-късно завършва  музикален колеж във Франция. След 2000 г. се връща у нас и свири в различни групи.

Миналото лято Александър се ожени за любимата си Ани във фамилната къща в Симеоново, където е израснал.

 - Сашо, в кои моменти най-много ви липсва баща ви?

 - Разбира се, че ми липсва... Най-осезаемо е в моментите, в които имам нужда да споделя нещо с него, нещо от личния ми живот например. Исках да го запозная с бъдещата си съпруга Ани – за съжаление точно тогава неговото здравословно състояние се влоши и тази среща така и не се състоя... Спокоен съм, че той знаеше за моите намерения. Говорихме за нея и успях да му я представя, макар и бегло.

 - Бяхте ли близки? Кой ваш спомен с него най-силно се откроява днес?

 - Да, бяхме много близки – имахме традиционни неделни обеди, събиране на цялото семейството по Коледа и на всички останали фамилни събития. През останалото време той беше много зает и рядко имаше удобни случаи за виждане.

 Една от най-любимите ми случки е нашето пътуване до Франция с автомобил. Както повечето от вашите читатели ще се досетят, ние не пътувахме с ролс-ройс, а бяхме с една малка и доста неудобна за дълги разстояния кола – Рено 5. Това беше мъжко пътуване – бяхме само двамата, три дни мандахерцане /думата е на баща ми/. Първото ни спиране за нощувка беше в Унгария. Той беше решил, че ще спим на границата между двете държави от великата империя. Престоят там, както и цялото пътуване бяха история, география и неговата същност. Следващата ни спирка бе Берлин, и накрая финиширахме в Париж. Крайната ни дестинация беше Конкарно.

 За мен това си беше сериозно преживяване. Бях на 11 години и за първи път излизах от България. Отивахме при моите кръстници. Всичко вървеше по мед и масло до пристигането ни в града. В последната част от пътуването – Париж до Конкарно – колата започна да издава съмнителни звуци. Обадихме се от уличен телефон на Младен (кръстника) и го помолихме да осигури монтьор. Речено – сторено. Посрещнаха ни, монтьорът се качи в колата, за да я закара в сервиз и предното ляво колело го изпревари. Последствията за ламаринената част на предницата бяха като след катастрофа, а момчето обясни на баща ми, че ако това се беше случило 1 час по-рано на магистралата, ние нямаше да оцелеем....

 - Вие сте музикант, мислите ли, че сте наследили таланта на баща си? 

 - Най-вероятно. Аз свиря на барабани от 20 години и независимо с какво друго се занимавам, никога не спирам да мисля за музиката. Баща ми не беше с нас в Канада, когато започнах с музикалните инструменти и преди да ме чуе, казваше, че с това мое свирукане, до никъде няма да стигна. Причината за неговите думи е видеоклип на мой приятел – засне ме как правя соло по време на купон. Свиренето не беше сериозно разбира се, но е „прожектирано“ на баща ми...

След 2000 г. се завърнах в България, скоро направих своя банда - „Реванш“. През 2005 г. свирихме в заведението „Фенс“ и баща ми дойде да ме чуе. Трябва да отбележа, че той не харесваше силна рок музика и въобще в неговите представи за забавление не влизаше ходенето по неизвестни рок заведения. Накрая на първата серия аз отидох при него, а той ме посрещна с питие, което вече беше поръчал, и ми каза: „Вече не се притеснявам за теб“. Впечатляващото беше, че остана и за втората серия. Нещо, което дори не съм и мечтал да се случи. За него хората, които правят твърда музика, са дърводелци...

 - Кой негов филм харесвате най-много?

 - „Опасен чар“, защото беше опасен и беше чаровник. Според мен в този филм баща ми показва в ролята си това, което би искал да бъде, в случай че всичките перипетии в живота и творчеството му ги нямаше.

Преди около 10 години режисьорът на филма Иван Андонов сподели на прожекция в Дома на киното, че тази лента е направена от „кучета“ – кадри, в които актьорите не знаят, че ги снимат. По принцип, по онова време тези кадри не са влизали във филмите, а Иван Андонов прави целия шедьовър главно от тях. Сцената, в която Надя Тодорова казва: „Роднина – милиционер, роднина – милиционер“ не е била включена в сценария изобщо, а на скрийнинга с родната милиция се оказва, че те изключително много харесват фразата, впоследствие добила гражданственост.

Не мога да кажа коя своя роля баща ми ценеше най-много, но мога да ви кажа коя е най-силната му театрална роля – Топузов, в постановката на режисьора Младен Киселов „Човекоядката“. Играна е в продължение на повече от 10 поредни години и признанието идва от публиката – залата винаги е препълнена.

 - Кой е най-ценният съвет, който сте запомнил от баща си?

 - Едно кратко изречение: „Подбирай приятелите си!“

 - Мислите ли, че днес има актьор, който може да кандидатства за титлата "наследник на Тодор Колев"?

 - За съжаление не мога да ви отговоря на този въпрос, тъй като не съм авторитет в областта и не е редно да се изказвам.

 - Тежко ли е да си син на Тодор Колев? Кога това ви е пречило и кога - помагало?

 - И да, и не. Тежко, защото съзнателните ми години в училище бяха по време на зараждащите се промени и това беше много особено... Безценно е обаче, че съм израстнал с най-големите актьори на онова време. В тийнеджърския си период, докато бях в Канада, слава богу нямаше „промени“ и българите в нашия живот бяха малцина. А сега вече нещата са много различни от всичко останало и единственото, което мога да кажа е, че съм горд да бъда негов син.

 - Мислил ли сте някога и вие да станете актьор?

 - Снимал съм се в един филм - „Смъртта може да почака“, бях на 7 години и играех син на баща ми. След като прекарах деня си да целувам ръката на попа и да хапвам парченца хляб, а в същото време да няма нищо друго за ядене, реших че това е краят на моята филмова кариера. Баща ми беше много щастлив от този факт.

 - Николай Волев казва, че Тодор Колев не е бил весел човек, вярно ли е това?

 - Дали баща ми е весел или не, зависиеше изцяло от това какво се случва зад кулисите на театъра или тези на музикалната сцена.

 - Има ли нещо, което не сте успял да му кажете?

 - Не съжалявам за това, което не съм успял да му кажа, а за това, което няма да мога да му покажа.