Американците създадоха ислямското чудовище
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Вървя по брега край Бургас и гледам овчар чука
с гегата си стара мина по рогата. Скрих се зад една скала и му викам „Не чукай!” . Чука. „Не чукай!” Чука. Намериха му гегата в Пловдив.
Тази история може да се разкаже по много начини. Един от тях, например, е да си представим света преди нахлуването на САЩ с компанията на страните от „коалицията на желаещите” в Ирак. Казват им „Не нахлувайте!” Нахлуват. „Не нахлувайте!” Нахлуват. Намериха в страните си стотици хиляди бежанци, а в Близкия Изток родиха ислямско чудовище. Това е притеснително за тези страни, но не и толкова за САЩ, тъй като те са далеч от бежанската вълна.
Сега огромният въпрос от дневния ред в Европа е какво да правим с бежанците. Първо, в никакъв случай да не продължаваме да чукаме по следващата мина. Така произвеждаме нови бежански вълни. Второ, да си сърбаме попарата, след като така сполучливо си я надробихме. И трето, в бъдеще да подбираме с кого влизаме в коалиция на желаещите и с каква цел. С две думи стига сме чукали по рогата на мините. Нали не забравяме, че освен всичко останало поддържаме старателно огъня и в Украйна. Дали вече не е време да се спрем с тези коалиции? Въпросът е риторичен. Естествено е, че трябва да спрем да поддържаме въоръжените намеси в света. Но отговорът също е банален и той е, че с такава Европа и с такава България ще продължим да поддържаме силовите намеси в света, ако са предприети от правилната държава САЩ, а не от неправилната Русия. По отношение на Близкия Изток това дори е записано в Стратегията на България за националната сигурност. Депутатите са приели, че в Близкия Изток България следва политиката на САЩ.
Това, последното, е основен принцип в определянето и във воденето на външната политика на България. Руски полети над нашата територия – в никакъв случай. Ако някой си мисли, че това е прецедент, нека си спомним за мъжествената постъпка по време на югославската криза от наша страна, когато министърът на отбраната отказа въздушно пространство за руските самолети и това го кара да бъде горд и до днес. Руската политика в Сирия е определена като деструктивна, тъй като поддържа режима на Асад. Всъщност този режим е светски и е отворен за стабилизиране на страната чрез избори и икономическа стабилност. Тази формула изглежда единствената разумна формула за Близкия Изток, след като така из основи бяха разрушени светските режими в региона и след настаняването на тяхно място на хаос и на ислямизирани формирования.
Всичкото това са очевидни неща. Как така не ги виждат онези, които се намесват с лека ръка в съдбите на държавите от Близкия Изток? Отново риторичен въпрос. Виждат го, но го пренебрегват заради пазарни и геополитически интереси. Пари и власт. Какво друго.
Нещата си имат история, която в нашия случай започва през първата половина на 70-те години на миналия век с подготовката и провеждането на съвещанието в Хелзинки. Там бяха договорени „три кошници” – границите, икономиката и човешките права. Ледът се пропука именно там при човешките права. На пръв поглед това беше огромен цивилизационен успех. В лицето на принципа на човешките права светът вече имаше средство за подкрепа на свободата и на мисълта независимо от държавните граници. В началото всички бяха щастливи, докато не стана ясно, че въпросът не е в принципа, а в начина, по който се прилага. Всички намеси, които се основаваха на този принцип, се осъществиха в ущърб на класическия принцип на суверенната държава, който повече от два века стои в основата на международния ред. Преди края на Студената война с човешките права се занимаваха основно политиците и разузнавателните служби. След падането на Берлинската стена с човешките права се заеха директно военните. От този момент и досега светът не може да си отдъхне от въоръжени намеси. Жертвите са стотици хиляди, съсипаните животи са милиони, загубите са несметни. Всичкото това в името на човешките права, човешката сигурност или по-просто казано в името на демокрацията. Днес напрежението в международните отношения е между тези два принципа – на суверенитета и на човешките права. Заедно те не могат да съществуват. Тази ситуация постепенно върна отново на сцената грубата сила. Ако можеш да си позволиш намеса, има принцип, който да ти я позволи. Ако не можеш, ще търпиш. Джунглата в международните отношения бавно се завръща. Не е добре.
Погледнато по-дълбоко, откриваме едно и също навсякъде. Там, където има нужда от износ на демокрация, от земята извира петрол. Там, където има нужда от свобода, има геополитически спор на САЩ с Русия или с Китай. Около онези, които проливат кръвта си и дават жертви, са въртят фирми, които доставят, които предоставят, които в последствие възстановяват, които сменят собствениците, които с две дума извличат изгодата от страданията. Това пък е световният либерален пазар, който е представен във всяка точка на планетата. В общи линии – глобализация.
Вярно е, че няма как да избегнем смаляването на света, изчезването на разстоянията, преплитането на отношенията, комуникациите, общото екологическо зло. Свидетели сме на опити било на гърци, било на унгарци, било на китайци да имат собствена позиция в този взаимно зависим свят, но виждаме и цената, която им се налага да плащат.
Дали нашето поведение е за предпочитане ще каже историята. Със сигурност обаче не е поведение, което поражда гордост и усещане за суверенна политика. Поне така изглежда, видяно отстрани. Как е отвътре - само взимащите решенията си знаят на кой господ се кланят.
Трябва да признаем, че им е трудно. Висока динамика, доста зависимости и всичкото това върху една традиция да нямаш официална позиция. В резултат свикваме с противоречиви изказвания на различни лица от властта по един и същи въпрос и донякъде го приемаме за нормално. Например границите. Някои навремето разпореди да ги разкомплектоваме. Стотици и стотици километри съоръжения бяха разпилени. Кой го направи, защо го направи все още се смятат за излишни въпроси. Докато възникна непосилната задача да се строи преграда от няколко километра. Европейският съюз не е много по-успял от нас в това отношение. Спомням си, казваха ни, че щом сме граница на съюза, следва да сме сигурна граница, иначе няма Шенген за нас. Последните седмици показват, че територията на ЕС е далеч от това да бъде сигурно защитена. Дали вече няма да се иска сигурност по границите на съюза, или това е временно сваляне на гарда? Рано е да се каже. Остава ни утехата, че всичко в бъркотията за журналистите е новина. Те поне имат работа.
Така върви светът. Виждаме едни неща, приказваме други, а правим трети (или ако може нищо не правим). Но това не е от днес нали?
