Спас Гърневски с рецепта и СПОМЕН пред ПИК за Македония: Как да станем истински братя!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
През пролетта на 1999 г. с пълна сила избухна Косовската криза.
Голям поток от близо 3000 косовски бежанци се бе стекъл в местността Радуша на 15 км северно от македонската столица Скопие. Към правителството ни имаше тревожен повик от съседна Македония в очакване да окажем солидарна помощ в сполетялото ги бедствие. Министър-председателят Иван Костов, силно притеснен от перспективата проблема да се разрасне и пренесе и на нашата територия, пое ангажимент България да се грижи за бежанците наравно с македонските власти там на място.
В Радуша бе изпратен зам.-министърът на отбраната Пламен Радонов с щаб от сътрудници, които организираха реда, изхранването и охраната на лагера съвместно. Това бе една сериозна отговорност, за която в началото само силите на държавата ни не стигаха. Премиерът призова кметовете на големите градове на България да се включим в набирането на помощи за бежанците, като изрично предупреди, че помощта не може да бъде за сметка на общинските бюджети.(По това време Гърневски е кмет на Пловдив - бел. ред.)
Бе основана целева фондация, чрез която градът ни да даде своята лепта в това хуманно и отговорно за България дело. В хода на подготовката на посещението до лагера „Радуша“ се бе родила и още една идея, да се опитаме да установим конкретни връзки с цел бъдещо сътрудничество и приятелство на Пловдив с духовната столица на Македония – Охрид. Македония в началото на независимостта, както и до днес, беше под сериозно сръбско влияние, но в Охрид имаше силно присъствие и на стари български родове.
Пристигайки в Македония с хуманитарната помощ, още от границата бяхме поети от български военен ескорт, който ни отведе в Щаба на българското командване на лагера „Радуша“. Самият лагер бе на 7–8 км по-нагоре в планината. Пламен Радонов ни посрещна със своя колежка, зам.-министър в македонското правителство по социалните въпроси. Тази дама, като видя описа на стоките, натоварени в трите хуманитарни камиона, подскочи и започна да се кара с него: Как е възможно толкова хранителни стоки да отидат там горе. Тези хора са задоволени с всичко, от пиле мляко имат, а в Скопие в домовете за стари хора и сираци гладуват, с по една филийка хляб и бучка сирене преживяват и… се разплака.
Погледнах въпросително към Радонов. Той ми разказа, че докато в началото всичко е лежало на българските и македонските усилия, от няколко дни бежанците в „Радуша“ получават дарения и най-вече храни от много външни донори. Колежката му казвала истината, че от известно време са презадоволени.
В същото време в Македония действително положението било страшно, в социалните домове, а и извън тях много социално слаби хора бедствали.
– Г-н Радонов, в България не е по-розово, гладът е абсолютно същият. И у нас социалните домове бедстват. Извън тях хора ровят в кофите за смет. И ти сега ми казваш, че съм пристигнал в тия пущинаци с помощи, откъснати от оскъдния залък на моите съграждани, за да храня преситените косовари? Вие уведомихте ли правителството за променената ситуация, координирате ли си действията си с него. Знаеш ли колко усилия, време и средства са необходими, за да пристигнат камионите тук?
– Съжалявам, но ситуацията действително се промени буквално в последните дни. Важното е да решим какво ще правим оттук нататък с товарът ви? – попита зам.-министърът.
Помолих го заедно с колежката му да ме закарат горе до лагера.
– Да разтоварваме ли камионите през това време?
– Не, ще чакат!
Като се качихме горе, видях на голяма гола и сравнително равна местност разпънати шатри, палатки и временни къщички в изряден ред. Под тях бежанците играеха карти, табла, шах. На всеки ъгъл имаше кухни, заредени с готвени ястия, натурални сокове, минерална вода, плодове…
Не се чувстваше никакво напрежение, явно положението бе овладяно. Имаха нужда само от още дрехи, битови вещи, козметика, тоалетни принадлежности и завивки. Пътувахме обратно за щаба и трескаво мислех как да постъпим с храните, които бяха най-голямата част от помощите. Стоките бяха закупени от името на фондацията, а волята на дарителите бе Управителния съвет на фондацията да се разпорежда с тях за социални нужди. Върнахме се в щаба. Тъй като и тримата членове на УС бяхме свидетели на новите обстоятелства, се разпоредихме: Дарението на град Пловдив чрез фондацията във вид на храни и продукти още същият ден ще бъде разпределено в домовете за сираци и стари хора в Скопие под ръководството и контрола на българския и македонския зам.-министър.
Стоките за бита и развлекателни игри остават за бежанския лагер. Казах, че заминавам за Охрид и след два дни ще се върна за подписаните протоколи от тях и директорите на социалните домове. Тежка въздишка се отрони от гърдите на българския зам.-министър, а македонската му колежка се хвърли на врата ми и отнесох няколко възторжени македонски целувки. Така и не разбрах как се казва дамата, защото Пламен Радонов бе пропуснал етикета и не ни представи един на друг.
Снимка за спомен с анонимната зам. министърка
Оставихме камионите в щаба на лагера „Радуша“, и с екипът ми поехме към Охрид. Към 19 часа пристигнахме пред предварително резервирания хотел. Влязохме във фоайето му и изведнъж срещу ни наскачаха рояк журналисти с микрофони и камери. В Македония бе в сила военно положение и пътувахме с камуфлажни дрехи и известен на властта маршрут. Бяха научили за дарението ни и заваляха въпроси. Обясних им накратко всичко, което видях в лагера „Радуша“, и в същото време, че бях чул за бедственото положение в социалните домове в Скопие. Казах им, че и в България е същото. Че нашият премиер е запознат с решението ни за надарените социални домове в македонската столица. Че като братя, които сме в еднакво бедствие, ако имаме една филийка хляб, трябва да си я разделим на половина по братски…
След един час излъчиха интервюто в централните македонски новини. След още един час в хотела ни намери кореспондентът на БНТ в Македония Любчо Нешков и каза, че новината от Скопие е излъчена и в София, и то много позитивно.
На другата сутрин заедно с Любчо Нешков пихме кафе по негова покана с кмета на Охрид Никола Матлиевски – Пашата. Бе много обигран човек, в сръбския период на Македония е бил номенклатурен кадър, директор на местни предприятия в сферата на енергетиката. Поздрави ме за жеста от предния ден, а аз внимателно опипах почвата за едно по-близко сътрудничество между Пловдив и Охрид, като двете духовни столици на България и Македония. В Охрид, а и в Македония, темата за българо-македонско сътрудничество бе много чувствителна към онзи момент. Всички сме свидетели, че днес е още по-чувствителна.
Там хората не се деляха на комунисти и антикомунисти, а по-скоро на „сърбомани“ и „бугараши“, като макар и по-малко влияние имаше и групата на гърчеещите се хора. Пашата за всеки случай не бе от бугарашите и внимавах много, но имах желанието да пробия за създаването на официални контакти между градовете ни. Такава беше и политиката на страната ни. Той отклони въпроса, като ми разказа колко е трудно в Охрид с тази война, не стигат парите за бедните. Попитах колко социално слаби хора има на отчет в общината. Сто и шейсет семейства са, не са малко за мащабите на нашия град, каза той.
– До един месец ще се върна, ще зарадваме и тези хора, и те са наши братя, а пък ти си помисли как да побратимим официално Охрид и Пловдив.
– Наистина ли ще нахраним и охридската сиромашия? – попита Пашата.
– Разбира се, нали дадох дума, а пък ти, когато ти позволи програмата, вземи една делегация и ела официално на гости в Пловдив. Ще видиш колко красив град е, досущ като Охрид.
Кмета повика секретарката си и нареди нещо на ухо. След малко тя донесе върху поднос малки чашки с някакво местно питие. Пашата обяви, че този ритуал се случва само когато в Общината гостуват добри нейни приятели. Вдигна наздравица. Отпихме по глътка и в този момент в кабинета влезе неговия заместник. Представи ни го като археолога Владо Маленко, и го попита дали има нещо против да се подпише споразумение за сътрудничество между градовете ни. Известният археолог, разкрил античния театър в Охрид, намиращ се под Самуиловата крепост, посочи към масата с чашките и каза:
– Като гледам, вие вече сте го разписали!
Последва задружен смях. Седна и той при нас. Кметът вдигна отново наздравица и изстреля в упор: „Я слушай, градоначалниче, така и така си тук, я да подготвим едно приятелско споразумение и довечера да го подпишем. Ще влезе в сила, когато го приемат общинските съвети.“ Приех, разбира се. Възложи задачата на Владо Маленко и насрочи среща между нас и зам.-кмета към 17 часа, за да ни покаже Стария град. За 19 часа определи вечеря в ресторант „София“, където да подпишем побратимяването. Помолих Любчо Нешков да се въздържа от официална информация към София, докато не подпишем.
В Охрид има 365 параклиса и църкви. В края на обиколката в Стария град зам.-кметът ни заведе в една от тях, в чийто двор като бивш свещеник е погребан дядо му. Гордееше се, че носи името му. Показа ни отдалече паметната плоча, която се намираше две площадки по-надолу, и ни покани в църквата да запалим свещи. Полюбопитствах да видя как изглежда паметникът на дядо му и слязох до него. На плочата пишеше „отец Владимир Маленков“.
Попитах тихо Владо защо той е Маленко, а дядо му – Маленков. Отвърна че когато кандидатствал да следва археология в Белград, никога нямало да го приемат с българското окончание на името му „ов“. Ах, пиленце бугарско, прошепнах и го прегърнах. После станахме големи приятели. В 19 часа на 17 май 1999 г. в едноименния ресторант на площадчето пред църквата „Света София“ с кмета на Охрид Никола Матлиевски – Пашата подписахме споразумението за побратимяване на Пловдив и Охрид.
Пашата бе в отлично настроение, защото бе получил одобрение за този акт от вицепремиера на Македония Доста Димовска. Любчо Нешков, който е роден в Скопие стар български род, също бе много щастлив. Цяла нощ пяха с кмета на Охрид и Владо Маленко(в) известни македонски песни. Разбира се, че и аз пях, защото ги знаех всичките. След полунощ Пашата, видимо развеселен, ме покани:
– Хайде, градоначалниче, изпей нещо бугарско!
– А бе, Паша, нали цяла вечер все бугарски песни пяхме?
За малко да развалим братството, но оркестърът подхвана „Македонско девойче“ и се съсредоточихме върху него. На следващия ден кметът на Охрид ме изпрати чак до Скопие. В македонската столица бяхме приети от вицепремиера Доста Димовска, която благодари чрез мен за указаната българска помощ както на косовските бежанци, така и на социалните домове в Скопие. Изпрати специални поздрави на българския премиер Иван Костов и на пловдивчани. Поздрави ни с Пашата, че сме побратимили Пловдив и Охрид.
С Пашата в кабинета на Доста Димовска
Междувременно на Пашата се бе обадил кметът на Скопие Ристо Пенов да го посетим, за да благодари на България и Пловдив за подкрепата, която са оказали на социалните домове в македонската столица.
След изключително радушната среща си тръгнах за България оставил в Македония истински приятели , с които не ни разделяше нищо…
След по-малко от месец отново се върнах в Охрид и заедно с Пашата раздадохме на всичките 160 социално слаби семейства подобаващо количество хранителни продукти подбрани от хипермаркета „Метро“. Тогава само с неговите сертификати за качество хранителни продукти можеха да минават безпрепятствено през границите.
Контактите между Пловдив и Охрид са живи и до днес. Надявам се, че все някога онези млади мъже, които заради българската му съпричастност жестоко пребиха Християн Пендиков в Охрид, ще излязат от наркозата на омразата инжектирана в душите им. Убеден съм , че умопомрачителна злост към всичко българско прелята в кръвта им рано или късно ще се само разгради, защото наистина кръвта вода не става. Дано тогава Бог им прости за прегрешението, че с кървави ръце са посегнали на праведната история на своите деди.
Днес ние едва ли ще намерим сили да го направим…
Спас Гърневски с кмета на Охрид Никола Матлиевски – Пашата /в ляво/
и кмета на Скопие Ристо Пенов./1999г./
/Откъс от книгата ми „Задочно интервю“, която след броени дни ще излезе от печат./
Спас Гърневски
