Среща "Путин - Тереза Мей - Юнкер - Борисов" по схемата "Евксиноград"? Защо не? Кога, ако не сега?
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Стефан Тафров, обикновен формалдехид, за чиито гей подвизи още се носят легенди из коридорите на ООН, избълва отрова срещу Русия по Нова. Спомена и за "държавен тероризъм". И за "малко бременната България“, която отказвала солидарност на Запада и не гонела руски дипломати.
На типове като този всеки път трябва да се припомня как набедиха Сергей Антонов за атентата срещу папата.
Тогава пак имаше „солидни доказателства“ за българската следа. „Прогресивният“ свят се беше обединил, медиите бълваха пропаганда, а една змеица на име Клеър Стърлинг (предтеча на Тереза Мей, дори визуално) надъхваше с басни за поръчителите от КГБ.
После папата дойде на крака в София и се извини на България.
Сергей Антонов, разбира се, бе със съсипан живот и издъхна в духовна и физическа мизерия, забравен от всички.
На типове като Тафров трябва да се припомня и за "великите" операции-зрелища за пред камерите на Си Ен Ен от типа „Пустинна буря“, когато Западът разполагаше със „солидни доказателства“, че Саддам складира химическо оръжие. Ако не и ядрено. И всеки момент ще натисне копчето.
После Тони Блеър, друг предшественик на Тереза Мей, трябваше да се извинява, Ирак се разпадна и разцепи на фундаменталистки групи, появи се ИДИЛ, ислямски терористи окървавиха Лондон.
Да се припомня и за избитите сърби-християни след бомбардировките над Белград заради „чудовищния геноцид“ на Милошевич. За който, естествено, отново имаше „солидни доказателства“.
Да се припомня и че Иван Костов, духовният гуру на Стефан-Тафровци, пусна натовските самолети към Сърбия.
И това бе началото на края му. После безславно падна от власт. Има неща, които не се прощават и има народна стихия, пред която и най-върлият диктатор е безсилен.
Алюзиите с двойния предател Скрипал не са косвени. България пак е пред съдбоносен избор, но това не е избор между „либералните ценности“ и „комунистическото наследство“.
Изборът е между нормалността и безумието.
Засега властта удържа и това е равнозначно на малко геройство.
Съмнява ли се някой в степента на натиска? В недвусмислените заплахи, в рекета дори – морален и финансов?
Цакат ни с мантрите за идеологическа принадлежност към същите тези прословути „либерални ценности“.
Но либерална ценност ли е да клеветиш и насъскваш общества и народи едни срещу други? Да активираш реториката от най-мрачните времена на Студената война? Да дрънкаш оръжия? Да проповядваш милитаризъм? Да търсиш конфликта на всяка цена, да важничиш и размахваш пръст, и то може би в името на вътрешнопартийни цели, от корист? Да разпалиш от суета, инат или лудост Трета световна?
Ситуацията за Борисов и колегите му е трудна. Не ми се иска да правя аналогии с едно друго време от края на 30-те години, преди избухването на Втората световна. Не ми се иска да си спомням, че и Първата световна започна след един атентат. Да не дърпаме дявола за опашката.
Какво трябва да се направи? Как хем да угодиш на съюзниците, хем да не разсърдиш имперска Русия, и то когато над главата ти се е надвесил със строгостта на ревизор очевидно прокремълският президент Радев?
Единствено вярно би било да се постъпи според интересите на България. Не на Брюксел, Лондон или Москва, а на София.
За малка България е важно да е добре с всички, да общува, партнира и търгува с всички, да е мост, както повелява и географското й положение.
Със срещата в Евксиноград вече показахме, че владеем тънкото изкуство на медиацията.
Моментът е наистина тежък за Борисов, но би могъл да се превърне в исторически за България. В ситуация, когато председателстваме Евросъюза, трябва да инициираме разумен контакт между враждуващите сили. Да опитаме да ги съберем на една маса, да отпушим диалог, да посредничим.
Няма по-подходящи от нас – еднакво близки сме и до Русия (духовно, религиозно и сантиментално), и до Запада (в качеството си на формални съюзници).
Оттук нататък усилията на дипломацията ни трябва да бъдат насочени в тази посока. Отзовем ли руснаци, взимаме страна.
Замълчим ли, снишим ли се по живковски, докато отмине бурята, пак взимаме страна. Тогава ще ни намразят всички, ставаме непотребни и жалки.
Нужно е публично, гласно да призовем към помирение и не просто да призовем – да го организираме, според силите и авторитета си.
Иначе австрийският канцлер, хитрецът Курц, ще се възползва и първи ще се сети.
Среща Путин - Тереза Мей - Туск - Юнкер - Борисов по схемата "Евксиноград"? Защо не? Кога, ако не сега?
