ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Малцина знаят, че навремето Тодор Живков минавал за голям футболист. Очевидци твърдят, че тичал бързо и вкарвал голове почти като Гунди. Някъде около 1956 г. /когато взел пълната партийна власт/, Тато бил още на хубавата за всеки мъж 45-годишна възраст. Тогава най-близкото му обкръжение било свикнало да рита топка в навечерието на историческата дата 9 септември. Членове на Политбюро, министри и генерали се скъсвали да тичат по зеления терен, за да се докарат пред Тато. Това обикновено се правело след традиционните срещи на чавдарци /партизаните от бригада “Чавдар”/ и техните ятаци, които се организирали на хижа “Чавдар” в Балкана.
За тези славни футболни подвизи на Първия години по-късно разказа участникът в мачовете о.з. полк. Георги Гергов, бивш дългогодишен комендант на мавзолея “Георги Димитров”. Ето спомените му:
“...Срещите ставаха всяка година на 8 и 9 септември, а на 10-ти септември имахме готовност да играем мач с Тодор Живков. Главният организатор беше партизанският поет Веселин Андреев. Още на 8-ми септември вечерта под ножа падаха два овена, които Веселин взимаше от местните овчари и сготвяше празничния курбан. Весо искрено се вживяваше край хайдушкия огън в планината до хижата. Правеше шишове и ги раздаваше на личните чавдарци. По едно време взимаше генералската фуражка на Добри Джуров и подканяше:
- Дайте по някоя и друга пара да платим овните! Да не говорят хората, че сме авантаджии.
Минаваше от човек на човек, но когато Добри Джуров извадеше десетолевка, Веселин Андреев му казваше:
- Ти си министър, армейски генерал, ще платиш единия овен!
Иска не иска, Джуров вадеше повече пари.
На връх 9 септември пред хижа “Чавдар” се събираше много народ от Пирдопско, Ботевградско и Етрополско. Хората сядаха направо на земята пред специално издигнатата естрада. Точно в 12 ч. пристигаше Тодор Живков със съпругата си Мара Малеева. На сцената излизаха най-големите ни артисти – спомням си, че идваха Георги Калоянчев, Стефан Гецов, Константин Кисимов, Гюргя Пинджурова, Грета Ганчева, Иванка Димитрова, Коста Цонев. Калоянчев разсмиваше до сълзи Живков. Седнал сред хората Първия аплодираше най-бурно Калата. Вдъхновен, комикът се провикваше от микрофоните:
- Който не е изневерявал на жена си, да стане прав!
Личните мъже не помръднаха. Само билкарят Александър Гачев от Етрополе се изправи и вдигна двете си ръце: “Ами аз...”
И се обърна към Тодор Живков и го запита:
- А вие, защо не станахте, другарю Живков?
Живков не отговори нищо, а Мара Малеева прихна да се смее:
- Тодоре, другарят заслужава да бъде почерпен.
Единственият верен мъж на жена си Александър Гачев, получи за награда две бутилки “Врачански мискет”.
Големият мач се играеше на една огромна поляна, между връх Баба и връх Звездец. По каменистата пътека от хижа “Чавдар” вървяхме заедно с Живков в партизанска колона. Следваше ни охраната, водена от ген. Димитър Гръбчев. На поляната се разделяхме на два отбора – “Чавдарци” и “Ятаци”. С чавдарците, освен Тодор Живков, ритаха и Добри Джуров, „заешкият генерал” Христо Русков (шеф на Ловно-рибарския съюз), шефът на спорта Трендафил Мартински, Желязко Колев, министри и офицери от охраната. Поетът Веселин Андреев беше вратар, а Тодор Живков играеше десен бек. В отбора на “Ятаците” аз бях център-нападател.
Бай Тошо тичаше като щур, но аз лесно го надигравах. Генерал Христо Русков се опитваше да му помага, хвърляше се отгоре ми и ме поваляше на земята. И подаваше услужливо топката на Тодор Живков. Макар и да имах респект от началството, разгневих се и вкарвах гол след гол на “Чавдарци”. Управниците не умееха да се свързват и да си подават топката. А как работеха в екип в управлението на страната?!!... Добри Джуров беше слаб футболист. Топката рядко попадаше в краката му. Играехме с дълги панталони. Беше време, когато старите комунисти не допускаха на футболното поле мъжете да се развяват по къси гащета. Наполеонките бяха част от спортния ни екип. Публиката не беше голяма -охраната допускаше само проверени хора. Но затова пък бурно аплодираше тичащия по игрището Тодор Живков. Нашият отбор на “Ятаците” побеждаваше винаги. Само понякога давахме на “Чавдарци” равен мач. Впечатлен от играта ми, веднъж Първият ме запита къде съм се учил да ритам футбол.
- В циганската махала на Етрополе – отговорих му.
- Какво да ги правя тези хилави министри и генерали, дето една топка не могат да ритнат! – оплака се Живков.
- Сменете ги, другарю Живков!
Началството избухна в типичния си смях: “Ха-ха-ха!”
Вечерта, край софрата Веселин Андреев прочете стихотворение, посветено на мен, нападателя от “Ятаците”, който бе напълнил с голове мрежата на “Чавдарци”:
“Гергов, братко засрами се
от годините поне.
Ти си хлапе – погледни се,
а бащи са те пред теб.
И не хаеш, не се маеш,
и им вкарваш гол след гол,
и си пееш и се смееш,
и се радваш, че са бол!”
