Татяна Буруджиева в ПИК и "Ретро": "Идва Радев, треперете" и защо се бави неродената партия

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Почти година след съставянето на редовно правителство и поставяне на край на политическата нестабилност и влизане от избори в избори не можем да кажем, че правителството е стабилно и функционира в среда на здравословна конкуренция с опозицията. Битките с и атаките към правителството, както и към лидерите на партиите от управляващото мнозинство не секват вече почти година. Резултатът от тях е двоен. От една страна, постоянни опити за прегрупиране на силите в редиците на опозицията, подсилени с амбициите на кръга около президента, с цел не толкова да се разруши съществуващото мнозинство, колкото то да бъде блокирано. По два начина. Първият, като се ограничи максимално възможността да се създаде някаква периферия, която да може да бъде използвана по време на каквито и да било избори – предсрочни, парламентарни, президентски. Вторият, да се изключи възможността някакъв – настоящ или бъдещ, политически субект да се приближи, да сътрудничи или да стане част от съществуващото вече мнозинство.

От друга страна, опозицията се отказва не само да свали правителството, но все още не намира път и да изгради дори представа за някакво бъдещо мнозинство, което може да номинира, избере и подкрепи друг формат на правителство. Опозицията е активна в целта си да заеме мястото на управляващото мнозинство, но не и в синхронизиране на интересите си. Пробват се различни варианти, след като стана ясно, че прагматично разбирателство около подкрепа на вот на недоверие няма да проработи. Нещо повече, подозренията между партиите в опозицията преминаха границите на съперничеството и сме свидетели на крайни конфликти като този между МЕЧ и „Величие“. Примерът с тези две партии е показателен за това как всяко действие в българската политика в този момент има една цел, а успява да постигне друга. На пръв поглед – нищо лошо. Но проблемът е, че неспособността на партиите да си поставят цели, които могат да постигнат, води до това, че постигат цели, които или не могат да използват максимално ефективно, или ги водят към промяна на собственото действие.

Ако се върнем на примера с МЕЧ, те първи започнаха сътрудничество с „Величие“, като по този начин ги легитимираха като една от парламентарно представените партии, т. е. един от важните политически субекти, от които зависи вземането на политически решения в страната. В това им помогнаха не по-малко активно и ПП-ДБ, за които присъствието на „Величие“ в парламента създаваше възможност да убедят хората, че е възможно друго правителство с подкрепата на всички опозиционни партии, а „Величие“ увеличи техния брой и депутати. Но настоящата атака срещу „Величие“ може да помогне по-скоро на МЕЧ да изтеглят към себе си електората на „Величие“, без това да може да доведе до постигане на политическата цел – без „Величие“ към величие. Електоралното унищожение на „Величие“ не може да помогне на МЕЧ да се превърне в новия силен политически субект. Максимумът е да застанат на силната последна позиция – партия, която със сигурност ще присъства и в следващия парламент, но която няма да се намеси в битката за първите места. Защото от войната на МЕЧ с „Величие“ печели на практика „Възраждане“, които на техния фон изглеждат като остров на нормалността в полето на политическия радикализъм.

Т. е. проявява се един много специфичен ефект в политиката – благодарение активността на едни партии други успяват да подобрят резултата си благодарение именно на това, че не са част от активни действия. Дали с активизирането на „Възраждане“ те ще загубят придобитото от неучастието си във войната на малките – все още е трудно да кажем, но си заслужава да съобразят своите бъдещи действия именно с контекста на войната МЕЧ – „Величие“.

Всъщност „Възраждане“ не са се отказали да бъдат една от водещите български партии. За това свидетелства опитът им да форматират политическия дебат в посока нова национална кауза – смяната на политическия режим – от парламентарна република към полупрезидентска. Така, докато двете по-малки радикални партии се стремят да преформатират подкрепата на своите електорати, „Възраждане“ се опитва да формира разгърната периферия за подкрепа. Върви се към сериозна промяна на политическото поведение на тази партия. В първоначалния си етап тя черпеше енергия от протестно поведение, по-късно – от силата на парламентарното представителство – в българския, а след това и в Европейския парламент – и новите ресурси и инструменти за оказване на политическо влияние, до настоящия етап – преминаване от търсене на подкрепа за политики към търсене на подкрепа за радикална промяна на системата. Този нов терен, на който „Възраждане“ иска да доминира, помага в две посоки. Първата е, че премахва предизвикателството, създадено от опитите на различни политически субекти, да привлекат част от избирателите на „Възраждане“ към новите малки радикални партии или към нов политически субект, например партия под крилото на президента Радев. Втората е, че се дава възможност не просто за продължаване на политическата активност след битката за българския лев, а за нов етап на тази активност в опит да се изземе активната роля на президента по преформатиране на партийната структура.

Стигаме и до прословутия проект на Радев – от почти десетгодишните опити за реанимиране на темата при всеки кризисен момент в българската политика до подозренията, че част от бизнеса се организира в негова подкрепа на богаташки тържества, напомнящи времената на организираните от „Мултигруп“ купони, на които бизнес и политици се забавляваха и договаряха. Този римейк с миналото, при това в контекста на историческата дата 10 ноември, приема по-скоро формата на разказ от теория на конспирациите. Но следва да отбележим, че и тезата „идва Радев, треперете партии и политици“ влиза в изпълнение на нов етап. Картината на търсене и очакване на новия Спасител, преминала през критиката към всичко, което правят партиите, и слязла отново на площадите в опит да се реанимира гражданската енергия от 2020 г., днес вече се демонстрира като сериозна стъпка към сътворяване на политически субект. Тук има един, все още непреодолян проблем, който произтича от необходимостта максимално да се каптира институционалното доверие към президента с персоналните му позиции, за да се постигне мобилизиращ ефект на изборите в подкрепа на партия, която той ще благослови, но не може да оглави преди 2027 г., когато ще приключи мандатът му. Още по-сериозен е проблемът, ако тази неродена още партия трябва да докаже силата си чрез кандидат на президентските избори. Мажоритарният характер на тези избори прави прехвърлянето на авторитет и подкрепа, които са също така мажоритарно придобити, но от друга личност, изключително трудно. Това е главната причина на необходимостта да се поддържа години наред очакване, което не се реализира. Така става все по-възможно хората да се съгласят да подкрепят независимо кого, само и само да получат това новото, очакваното и да му помогнат да победи.

Остават ПП-ДБ, които все повече стоят някак встрани от останалите опозиционни партии и проекти. Фокусирани върху целта да докажат, че те диктуват посоката и съдържанието на политическия процес в България, те използваха и последното си оръжие в битката срещу правителството и подкрепящото го мнозинство – предизвикания натиск от Европа. Не е за първи път в българската политика да бъдат използвани връзките с европейски институции и партии, за да се осъществява натиск в една или друга посока върху националния политически процес. Но от ГЕРБ едва ли са очаквали да им се стовари бумерангът на тяхното собствено оръжие – спиране на европейски средства, както те спираха с подкрепата на ЕНП европейски програми. В този ред на мисли трудно е да приемем, че ГЕРБ няма да успеят да се справят с тази вече икономизирана атака срещу правителството. Защото имат достатъчно опит в това Европа да спре и после да пусне пари. Единственият въпрос към тях е тези пари да стигнат до тяхното правителство. Т. е. да не позволят икономическият натиск, и то не от страна на гражданите, а от страна на политици и бизнес, да съкрати дните на управлението.

И така, преди решаващите месеци на встъпване на България в еврозоната новите позиции на политическите субекти в страната са почти стабилно разпределени. Управляващото мнозинство, демонстрирало готовност и решителност да са заедно докрай. Опозицията в лицето на малките радикали с готовност да се погълнат един друг. Опозицията в лицето на заявилите желание за управление на страната в ситуация на наместване – „Възраждане“ в позицията на партия, искаща да промени политическата система и да ни доведе до президентски режим, а президентът искащ да промени системата чрез създаване на нова партия, която да завладее властта. И последната, трета част от политическата опозиция – ПП ДБ, които от основна политическа сила, оспорваща властта на управляващото мнозинство, се превърнаха в странична, опитваща се да наложи на всички като единствен своя дневен ред. Спирането на пари за България е силен ход, защото им дава възможност за първи път да се намесят в разпределението на ресурсите на управлението. Но дали тази временна победа ще е достатъчна, за да затвърди уникалността им – те и само те могат да претендират да управляват страната, ще стане ясно в близките два-три месеца. Засега изводът е само един – прегрупирането на опозицията се дължи на неуспеха досега в битката им с мнозинството. Какъв ще е резултатът не само по отношение на стабилността на правителството, но и по отношение опита да се постигне разместване на електорална подкрепа, тепърва ще оценяваме.