Последвайте ни в Google News Showcase
Преживяваме време, след което едва ли ще се върнем в познатия ни обичаен начин на живот. Както всяка сериозна криза пандемията от коронавирус поражда неизбежна промяна. За политиците и политиката тя изглежда, бих казала, драматична. Защото пренарежда ценностите не просто на индивида, а на цели общества, на света. И този нов ред на важност принуждава политиците да успеят да заемат своето място. Задължава ги да смирят амбиции и жажда за власт и слава, да застанат на страната на хората и техните проблеми.
В един такъв момент всеки трябва да вземе своите решения и да почувства, че те имат своята цена, да поеме отговорност. Естествено, това би следвало да е нормалното поведение на политическите партии. Но нищо естествено не ни е присъщо. Особено в България, особено в левицата. Едва ли в последните два месеца някой истински се интересува от това какво се случва в една партия. Дори тя да носи името БСП. Такъв е моментът – важен е отделният човек, неговото здраве и живот. Затворени по домовете си, хората се вълнуват от това как се чувстват техните приятели и близки. А политиците – те имат значение единствено и само по отношение справянето с кризата.
Това поставя в центъра на внимание специалистите, конкретните хора, отговарящи за решаването на проблемите, докато обичайните субекти на политическото – депутати, институции, партии – нямат естествено място в съзнанието и мисленето, в ежедневието на гражданите. И в същото време животът не спира – нито за хората, нито за партиите. Могат ли и имат ли място техните вълнения и проблеми в критичната ситуация? Да, когато и ако се отнасят до истински важни неща.
Казвам всичко това, за да се опитам – и за себе си включително – да обясня защо БСП изпада от политическия процес и в резултат – губи драматично подкрепа и влияние. Този разговор е важен, защото левите политики и идеи имат своето значимо място в обществото. И когато няма кой да ги изрази и защити, това вече се превръща от партиен в обществен проблем. След кризата според мен нито една от партиите не може да продължи да е същата. Но конкретно разпадът на една партия винаги води до сътресения в партийната система. Така че разговорът за състоянието на БСП е разговор за политическата стабилност и системност на българската демокрация. И за промените в нея.
Основното, което може да се каже днес, е да констатираме факта, че наложената от правителството изолация извади на показ самоизолацията, в която ръководството на БСП е вкарало цялата си партия. Там маските, увеличаването на дистанцията, липсата на контакт и страхът от зараза е задълбочаваща се практика. Липсата на любов и вярност към лидера е двоичен вирус, с който се води ожесточена и нестихваща война, довела до въвеждане на практиката – унищожи врага, публично го заклейми, за да оцелееш. Практика, напомняща на не съвсем здраво съзнание, което е обсесивно щастливо да запали чергата, нищо че така подпалва къщата и изгаря в нея.
Едва ли е толкова важно дали ще оцелее и как настоящото ръководство и лидер, заело се системно с унищожаването на партията, която би трябвало да ръководи, но собствената му невъзможност да го прави се компенсира с възможностите да я унищожи. Струва ми се, ако съдим по засилващата се публична критика на поведението на лидера, както и от разгарящата се война вътре в партията, че близкото бъдеще на БСП е ясно. Коронавирусът съсипа всичките спретнати планове за избора на лидер, а абсурдното поведение на същия този лидер в кризата направи въпроса за избор на нов лидер значим по нов начин. Пандемията сложи край на успешно прилагания имиджов ход досега – вечна жертва на вътрешната опозиция, на външните врагове и на всички световни заговори, лидерът на БСП се опита да вкара и битката с коронавируса в създаването на този образ на мъченичество. До този момент тя се представяше за измъчената героиня, бореща се със злите сили, завладели Националния съвет и опитващи се да я съсипят, ако не просто да ѝ пречат. Само месец и половина, в които имаше единствено и само еднолични решения и стана ясно – на обществото това си беше ясно, но на хората от БСП не – мъченик е не Нинова, а хората от БСП. Дали партията си заслужава съдбата, след като си е избрала и търпи този лидер, е отделен въпрос. По-важното е – може ли една партия и един лидер да съществуват само в паразитна форма. Днес отговорът е очевиден – не. Не е възможно да затъваш в идейна мъгла, да нямаш ясни позиции и политики, да не знаеш какво правиш и да знаеш само едно – че Борисов е личен враг, а ГЕРБ трябва да ти даде властта. Постоянните апели – не можете да управлявате – не могат да компенсират липсата на политики и хора, които да докажат, че БСП може на управлява. Това все повече прилича на моминската мъка – тя е по-грозна от мен. И, логичната реакция – може, но и ти не си красива.
Кой колко може и знае, се показва и доказва именно в момент на криза. Да, вярно е, че управляващите в такъв момент разполагат с ресурси и възможности, докато опозицията разполага само с идеите и хората, които могат да вдъхнат доверие в тях. А хората, ограничени в своите възможности да водят нормален живот, имат много повече време и възможност да сравняват. Не само как се държат политиците в България, но и да ги сравнят с това, което става в другите страни. И това сравнение не е на страната нито на г-жа Нинова, нито на страната на БСП. Защото има нужда от разумни решения и разумно поведение. Защото не може всеки български гражданин да разбира, че от криза се излиза с обединени усилия, а не всеки поединично и срещу другия или за сметка на другия. Непродуктивна е политиката да насъскваме различни групи срещу държавата. Сега е важно подкрепата за държавата да не пречи на контрола над политиците, които разполагат с ресурса на тази държава. Контрол, който да гарантира максимално ефективните ходове на държавата за минимизиране на ефектите от кризата. Защото държавата, ефектите – зад всичко това стоят съдбите и животът на стотици хиляди българи, изпаднали и изпадащи в критична ситуация. Интересува ли се от това БСП? Да, така ще си задават въпроса българите. Те няма да се питат дали лидерът или отделни хора в ръководството правят нещо, те ще питат какво прави и ще направи БСП.
Затова е засилващият се разговор и критики вътре в БСП и отслабващият и изчезващ интерес към нея в обществото. Кризата не е време на равносметка, но след кризата това време винаги настъпва. И онова, което може да се каже за него, е, че БСП има един шанс – да превърне дебата за лидера в дебат за собствената си политическа физиономия. Без автентично политическо лице няма никакво значение имаш ли лидер и как се казва той. В този ред на мисли – понякога е по-добре да не ти запомнят името. Защото историята помни успехите и разрухите. А г-жа Нинова досега не постигна успех.
