ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Физическите сблъсъци в парламента от последните години се нуждаят много повече от психологически, отколкото от политически анализ. Първо трябва да уточним, че физически сблъсъци на практика няма. Има само привидност за такива. Започва се с псуване от място, затичване и струпване около опонента и разменяне на псувни и закани, докато дойдат квесторите.
След това "биещите се" започват да се бутат с квесторите, които застават между тях, но внимават някой да не пострада. Ако бутането продължи повече от минута, председателят на парламента дава почивка и "биещите се" се разотиват спокойни, за да пият кафе в стаите на парламентарните си групи.
Напоследък тези пърформанси се повтарят поне веднъж седмично, а новинарските емисии на телевизиите патетично обявяват, че за пореден път в парламента е имало сблъсъци.
Възмущението от подобни сцени е примесено и с известно любопитство. Затова "сблъсъците" редовно привличат вниманието на публиката върху работата на парламента. Ако си мислим, че българският парламент е единственият, в който се случват подобни сцени, ще сбъркаме. В корейския, турския, японския или украинския парламент например ръкопашният бой е честа практика, като там става въпрос за истински сблъсъци, в които депутати си тръгват със сериозни белези от заседанията.
Тук, както казахме и по-горе, се стига единствено до побутване и най-вече до яростни закани на висок тон, които биват забравени до следващия сблъсък.
Възмущението на голяма част от публиката се дължи на погрешното й разбиране, че парламентът е място, в което би трябвало да присъства най-възпитаната, интелигентна и разумна част от обществото.
При представителната демокрация обаче това не е така. В тази система депутатите представляват българския народ и са негова представителна извадка. Затова, ако около 20 процента от депутатите са хора, които са непрестанно заредени с цветисти псувни и закани, но когато се стигне до опасност от бой, изчакват квесторите, то изводът е, че това е инстинкт, който съществува и при около 20 процента от българското общество. Впрочем този инстинкт би могъл да бъде наблюдаван например в градския транспорт или по пътищата между шофьори, където заканата, лишена от автентично желание за физически сблъсък, е редовна практика. Подобно на парламента, при такива ситуации останалите 80 процента от хората гледат безучастно и с любопитство.
Един от плюсовете и същевременно минусите на демокрацията е, че тя не гарантира рационалност или възпитание, а представителност. Това е минус, защото една от основните задачи на политиката е да трансформира емоционалния обществен заряд в рационално решение. В същото време е плюс – представени в политиката различните обществени групи (дори и тези, които обичат да се заканват) не трупат вътрешно напрежение, защото техният глас би могъл да се чуе от парламентарната трибуна и да намери определен израз в решенията на изпълнителната и законодателната власт. Трябва да подчертаем, че този глас невинаги е деликатен и разумен.
Интересен факт е, че в годините след Освобождението има обявени около 20 дуела, като нито един от тях не се е състоял. Тази статистика говори сама по себе си за границите на българската емоционалност. Тя лесно стига до закана и псувня, но трудно се осмелява да стигне до физическо насилие, особено когато става въпрос за идеологически различия. И ако обвиняваме част от днешните депутати в непристойно поведение, трябва да знаем, че това не е продукт на съвременния политически живот, а дълголетна традиция. През 1880 година консерваторът и кмет на София Тодор Икономов праща секунданти да поканят на дуел премиера Петко Каравелов.
Причината е, че Каравелов издава заповед пазарите да се състоят само в съботен ден, което води до протести на евреите. Кметът Икономов се противопоставя на решението на премиера с аргумента, че то ще пречи на търговията и ще предизвика затруднения. В отговор премиерът праща партийни активисти да агитират за сваляне на действащия кмет. Агитацията, естествено, се провежда с помощта на целия арсенал от персонални обиди, клевети и закани срещу кмета.
Самият Каравелов, който е родом от Копривщица, заявява, че пришълците като шуменеца Икономов не ги боли за града. Подложен на натиск, Икономов подава оставка, която е последвана от още по-голяма лавина от обиди и обвинения срещу него в либералните вестници. Това прелива чашата и бившият вече кмет обявява дуел на премиера. Когато секундантите съобщават за предизвикателството, което консервативният политик му отправя, Каравелов им заявява: "Кажете на господина Икономова, че той е десет пъти мюзевирин и че аз ще смажа главата както нему, тъй също и на ония, които са би позволили да дойдат от страна на Икономова като парламентьори". Тези думи на Каравелов са документирани съвестно от секундантите, които ги предават на бившия кмет, след като се оттеглят. Така дуелът не се състои, а Икономов не подновява поканата си.
Припомням тази история, за да покажа, че това, което се случва днес, не е нещо ново, а е добре забравено старо. Ако има нещо иновативно в настоящата ситуация, то е, че сегашните "сблъсъци" не се случват между депутати от управляващите и опозицията, а се състоят между представители на различните опозиционни формации. Какъв ще е резултатът от тази тенденция, предстои да видим тепърва. Това, което е важно обаче, е, че сцените на бутане и заканване в парламента са и плюс, и минус. Отвъд естетическата си недодяланост те показват, че в българското общество не съществува автентична омраза срещу опонента. В нашите обществени отношения обектът на омраза обикновено е абстрактен и когато се конкретизира и материализира, най-тежкото оръжие срещу него се оказва псувнята. Може би това е и основната причина в бурните години на "нежната революция" българското общество да не стигне до истински въоръжен конфликт, както се случи в бивша Югославия въпреки всички предпоставки за това. Все пак не бива да забравяме, че по време на т.нар. Възродителен процес бяха преименувани близо 1 милион турци и мюсюлмани, а 300 000 от тях бяха принудени да напуснат страната. И въпреки това етническият мир не само беше съхранен, но и преходът премина без нито един реален физически сблъсък между националисти и мюсюлмани.
Затова, докато се оплакваме от бутащите се депутати, трябва да си даваме сметка, че е по-добре да се бутат, отколкото да се бият наистина. Така, както е по-добре различните групи в българското общество да се заканват абстрактно една на друга, отколкото да осъществяват заканите си конкретно.
Коментар на Тома Биков за "Филтър"
