ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Многобройните почитатели на поезията на Недялко Йорданов вече могат да разгърнат дългоочакваната му нова стихосбирка със запомнящото се име "Мрън-мрън". Ще я откриете в книжарниците и на вестникарските павилиони в столицата на цена само 4 лв. От утре тя ще бъде достъпна и на павилионите в цялата страна.
Мислите на обичания от поколения автор за живота и смъртта, за младостта и старостта, за вдъхновението, за обичта и близостта, за времето, в което живеем, са облечени в прелестните, напевни, емблематични за творчеството му рими, които карат читателите да ги запомнят и рецитират с радост. Неговите „словесни ребуси за любовта“, мъката му по изгубените за родината българчета, копнежът да не замлъква перото му и за ден, са част от темите в премиерната поетична книга. Но все пак над всичко е обичта – към внуците, към читателите, към родината и нашите светини и най-вече онази истинската любов с голямо Л.
Поетът е нарекъл книгата си, влагайки доза самоирония, като е заел заглавието на едноименното стихотворение „Мрън-мрън“. Но всъщност сборникът е силен, разтърсващ и вълнуващ до сълзи. Ето как започва всичко:
О, боже, закъде съм... Шегата настрана.
Почти не се заглеждам във хубава жена.
Сънят ми е реалност... Реалността е сън...
И значи... И изобщо... И въобще... Мрън-мрън!
Така звучи стихът с шеговитите думички, но той не е достатъчен, за да възприемем чувствата на автора като едно обикновено мърморене, присъщо на златната възраст. Творецът разголва душата си до най-интимните й струни, създавайки прекрасна мелодия от рими, сътворявайки отново изкуството, с което през целия си живот е докосвал не само умовете на читателите, а преди всичко техните сърца. Това е неговата същност, работа, призвание, онази част от него, която го определя най-силно и с която не иска да се разделя и за миг. Затова в стихотворението „Не си отивай“ поетът се обръща към онова „мъничко човече“, което не му дава мира и постоянно го подтиква към творчество:
И ето... Пиша... Бързам някак... Защото знам, че нямам време...
И има смисъл… Има смисъл... Все нещичко от мен да вземе
човекът, който ме разлиства и ми навлиза във душата...
А ти не бягай... Всяка сутрин ме гъделичкай по петата...
Във възрастта на равносметките – лични и философски, в „Ние хората“ Недялко Йорданов прави портрет на човека изобщо с неговата преди всичко дуалистична същност:
Още сме тука... Още сме живи!
Злобни. Жестоки. Добри. Милостиви.
Нежни. И груби. Страшно себични.
И благородни.
...Еднакви... Различни...
Хора... Човеци... Бог е създал
абсурдна смес от Слънце и Кал.
В стихотворението „Обичам те...“, посветено на родината, надделява болката, породена от нашето съвремие, когато България е предадена от „хиляди жестоки хора“. Но все пак поетът намира сили да завърши оптимистично, обръщайки се към отечеството с думите: „В теб зрее стръкче съпротива...“. Разтърсваща е и творбата "На Левски".
В „Неочаквано“ Йорданов се връща към една от обичаните си теми - любовта и партньорството. Въпреки че „предписва ти Докторът пълна почивка“, лирическият герой иска пак да усети тръпката, каквато я помни от първото влюбване, и се обръща дръзко и с усмивка към любимата си жена:
Никой сериозно не вярва, че ще се случи със него..
Беше... И смешно... И грешно... Младо ни беше... Къде го?
Стига ме гледа накриво... Ах, упорита кратуна...
Дай ми поне един път истински да те целуна.
Но когато помисли за първата важна среща на порасналата си внучка с това голямо чувство, Недялко Йорданов става тревожен:
...толкова старо премеждие е Любовта.
Или сливане може би... Или внезапна раздяла...
Непредвидена болест... Хронична... Без никакъв лек.
Или златен кафез... Ето, блъска се птицата бяла.
Но в същото време пожелава на девойката тази среща и дори й предлага да й я разкаже невинно - като приказка:
...А времето тече...
И как момичето ще срещне едно добро момче...
И ще го срещне, няма начин... Дано да е добро...
Например в пълното със хора лондонско метро...
Или сред умните студенти във шумния колеж...
То ще се случи, малка моя... И нека! Щеш, не щеш...
По-болезнено, несъумяващо да се справи с границите на времето, е чувството на твореца към по-малката му, едва двегодишна внучка. На нея казва:
Времето едва ли ще ми стигне...
Няма да изпитам с тебе всичко...
/.../
Тичай право срещу мен... Не спирай...
Влюбена... Пораснала голяма...
Трябвам ли ти – спешно ме намирай...
Нищо че отдавна ще ме няма...
Авторът се отдава смело на чувствата си, макар че лекарите го съветват:
Никакви вредни последни емоции.
Вредни надежди... И вредна любов...
По момчешки непринудено и дръзко той отхвърля предупрежденията им:
Нека е вредно... Нека е вредно...
Нека е весело... Нека боли...
И затова си живей до последно.
Нека... Когато – тогава... Нали?
Най-новият лиричен дар, който поетът по традиция поднася на жена си - актрисата Ивана Джеджева, на връх рождения й ден, тази година е още по-важен, защото отбелязва и златната сватба на влюбеното семейство:
Спомни си всичко, вечна моя… Ах, времето изтече.
И точно петдесет години навършиха се вече.
Дори за мен, дори за тебе звучи невероятно.
И няма никаква надежда за връщане обратно.
Поемата завършва с гневно обръщение към единственото, което може да ги раздели:
Нали сме заедно все още… Нали не сме самички.
Нали отново ще се върнат излитащите птички.
Онази… Гадната… Да знае, че дявол ще я вземе.
Часът е още единайсет… И значи има време…
И още по-сигурно е, че има време, когато две души и две тела са толкова слети, както в последното стихотворение от книгата - „Внезапно“, написано на 22 юли:
Шуми, шуми морето зад потните стъкла...
Унесеният ритъм на двете ни тела...
И тайно... Незаконно... И кой ще ни спаси...
И стръвните ми пръсти във нейните коси...
