ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Като доказателство за това може да се гледа на политическата драма от вторник, когато правителството и премиерът, избрани в еуфорията на „революцията на достойнството“ от Майдана през 2014 г., станаха обект на вот на недоверие.
Президент Петро Порошенко задейства гласуването, след като беше объркан от оставката на министъра на икономиката на Украйна Аиварас Абромавичус, който напусна сред якобински пожар от изобличения. Абромавичус обвини политиците, че са в джобовете на украинските олигарси, блокиращи реформите, и увековечаването на системата от ендемична корупция, на която въстанието от Майдана искаше да се сложи край. Той специално назова Игор Кононенко, близък делови сътрудник на Порошенко, който е принуждавал служители на ключови позиции в управлението на държавните компании да извличат печалба.
Така че украинският президент - той е изправен пред заплахата да бъде изоставен от Международния валутен фонд, ако не се справи с корупцията – поиска оставката на омразния главен прокурор; същото беше поискано и от премиера Арсений Яценюк; а от президента да извърши „пълно рестартиране на правителството“. Доколкото партията на Порошенко е най-голямата в парламента, може да си помислите, че времето на Яценюк е изтекло. Това е далече от истината – той оцеля при вота.
Това стана, тъй като множество депутати от собствения парламентарен блок на Порошенко не подкрепиха вота. Не го направи и Опозиционният блок, за когото сериозно се твърди, че е под контрола на най-богатия човек в Украйна – Ринат Ахметов. Друга партия, контролирана от мултимилиардера Игор Коломойски, също се въздържа. Така че с помощта на двама олигарси и с намигване от страна на президента на Украйна вотът на недоверие получи 32 гласа по-малко от необходимите 226.
Абромавичус беше един от многото, усетили постановката, в която олигарсите отново са кукловодите. По-късно той написа в Туитър: „Може да заблуждавате всички хора известно време, и някои хора през цялото време, но не може да лъжете всички хора през цялото време – Линкълн“.
Подобни макиавелистки заговори са често срещани в политиката навсякъде. Те не обясняват очевидно неразрушимия характер на политическата система в Украйна, където олигарсите са до толкова замесени, че малко може да бъде свършено без тях. Те неизменно се появяват в ролята на част от решението, дори и когато те са проблема.
Западни дипломати също имат интерес от запазването на Яценюк на поста му. Те знаят, че алтернативата е възможно да предизвика нестабилност и нови избори, което може да доведе до значително по-малко атрактивен набор от партии в парламента. А това е последното нещо, необходимо за Украйна или подкрепящите я в момент, когато европейските правителства решават дали през юли да подновят санкциите срещу Русия. И при разпадаща се управляваща коалиция това така или иначе може да се случи.
Същата динамика беше приложена, когато проруски и руски агенти започнаха да дестабилизират източна Украйна след присъединяването на Крим през 2014 г. Под заплаха и с разединени сили за сигурност украинското преходно правителство се обърна към олигарсите да станат регионални губернатори и да стабилизират изтока. Порошенко, който самият е олигарх, чийто активи в един момент бяха оценявани на над 1 млрд. евро, беше избран за президент, за да води битка срещу Русия – по собствен начин.
Може би това е последното издихание на олигарсите. Малко преди вота на недоверие парламентът одобри поправките на приватизационния закон в Украйна, който трябва да облекчи преминаването в частни ръце на губещите държавни собствености – ключово искане както на МВФ, така и на украинските реформатори. И Порошенко подписа влизането в сила на закона за реформиране на обществените поръчки.
Така че може би олигарсите бавно започват да разхлабват хватката си върху украинската политика и ще сложат край на корупцията, която така отслаби и изтощи тяхната страна. Само че аз много се съмнявам. Това би било революция.
