ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
С връщането на контрола над Палмира, ние като че ли най-накрая отбелязахме осезаем резултат на терен срещу Ислямска държава (ИД). Така е, ако „ние“ се отнася до сирийския президент Башар Асад, Русия, Иран и "Хизбула".
Президентът Барак Обама и някои от потенциалните му приемници са задоволени: Терористите от ИД губят територия. Америка впрегна малко средства и не проля кръв. Нашите съюзници в Сирия напредват. Какъв е проблемът?
Чакайте, „съюзници“ ли?
По време на петгодишната сирийска гражданска война Белия дом многократно определи Асад като непригоден да ръководи държавата.
Ако не друго, представители на правителството отново и отново подчертават, той трябва да бъде изправен пред съда за военни престъпления. Междувременно “Хизбула” е начело на списъка с терористични организации на Държавния департамент. Въпреки безкрайните увертюри на Обама по отношение на Иран, администрацията все още гледа на тази страна, поне официално, като на противник.
Ами Русия? Сложно е, но те не са ни доверен приятел.
През уикенда лоялни на Асад части от сирийската армия превзеха Палмира, подкрепяни от руски самолети (Странно, но след като Владимир Путин обяви по-рано този месец, че Русия се изтегля от Сирия, защо той продължава да налива военни активи в страната). “Хизбула” и Корпусът на иранските революционни гвардейци също помогнаха.
Това е първата такава победа за Асад. Сирийски източници ми казаха, че сирийската армия и нейните съюзници биха могли успешно да предприемат подобна атака по всяко време след месец май миналата година, когато бандите на ИД превзеха Палмира и продължиха да шокират света с унищожаването на нейните безценни антики – или както от ИД ги наричат „символи на идолопоклонничеството“.
Между другото извън стойността й за хора от типа на Индиана Джонс, Палмира е със стратегическо значение, тъй като се намира между Дамаск и източните пустини на страната и иракската граница. Така че как стана така Асад да чака толкова дълго, преди да нареди на армията си да си възвърне контрола над града?
Защото Асад никога не е гледал на ИД като на свой основен враг. По-скоро групировката беше неговата застрахователна полица: Колкото по-страшна и по-силна изглеждаше тя за Запада, толкова повече ние гледахме на войната като на избор между него и ИД – и избрахме него. Така че той тръгна спокойно срещу ИД и атакува всички останали сунитски групировки, които се стремят да го свалят от власт.
Сега, когато Америка, Русия и ООН са (вероятно преждевременно) започнали да планират следвоенните политически договорености, Асад трябва да демонстрира своята стойност като единствения сериозен буфер срещу ИД. И така, с Русия, иранските революционни гвардейци и “Хизбула“ Асад с битка измъкна Палмира от ръцете на бандитите от ИД, които шокираха света с разрушаването на прекрасни антични артефакти, и светът е впечатлен.
Публично, официален Вашингтон държи на мантрата „Асад трябва да си ходи“. Но зад кулисите приветстваме неговата най-нова маневра. Все пак всеки, който отслаби ИД, е добре дошъл.
Освен ако ИД не се оправи. Всъщност групировката вече премести свои активи в Либия.
С нашия подход да не се бъркаме, пропуснахме да култивираме значителни съюзи в Сирия (за разлика от успехът ни в тази област по време на „втурването“ в Ирак 2007-2009 г.). В резултат на това никой там не залага на нас. Поради което трябва да разчитаме на Русия – въпреки че с Москва вървят “Хизбула”, Иран и (поне засега) Асад.
Извън вонята, дали победа на тази омразна коалиция е в наш интерес? Тя ще доведе до безкрайни безредици. Сунитите няма да я приемат. Разрастването на иранския шиитски полумесец вече разпали локални войни между проирански и просаудитски сили в Йемен и Бахрейн, в допълнение към Сирия. И както съобщава от Ирак Томас Фридман, това е война в целия регион. Междувременно “Хизбула” и Иран се опитват да създадат база на Голан, където се надяват да открият нов антиизраелски фронт.
Така че, не. „Ние“ не печелим в Палмира. Ние оставихме битката на други, които не са ни съюзници. Така гарантирано засилихме хаоса, който рано или късно може да достигне и нашите брегове.
Трябва да се поучим от опасностите на подхода на ненамеса. Вместо това нашите водещи кандидати за президентския пост все повече подкрепят жалбата на Обама, че нашите съюзници не поемат достатъчна част от тежестта на глобалната сигурност.
Един от уроците от бъркотията в Сирия е, че когато Америка се отказва от отговорности, нашите съюзници няма да вдигнат палката. Вместо това празнотата ще бъде запълнена с най-лошото от най-лошото.
--------------------------------------------------
Бени Авни, в. „Ню Йорк пост“. /
