ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Президентът Реджеп Тайип Ердоган определено се надяваше на нова посока на външната политика, когато уволни Ахмет Давутоглу и го замени като премиер с Бинали Йълдъръм. Той се надяваше, че по този начин ще бъде сложен край на международната изолация, към която Турция беше постепенно водена от политиката на Давутоглу. Йълдъръм обеща да работи за увеличаване броя на приятелите на Турция и да намали броя на враговете й.
Помиряването с Израел и Русия са първите резултати от новия подход и общото очакване е, че и останалите ще последват. Но това не се случи. Няма признаци, например, че Турция е готова да се помири с Египет. Ако това се беше случило, то тогава обещанието на Йълдъръм би било много по-убедително. Връзките на Турция с Европа продължават да бъдат обтегнати по редица причини, които ще продължават да тлеят, освен ако Анкара не успее да се справи. Поддръжниците на правителството ще твърдят, че подобряването на отношенията зависи от Европа. Само че Анкара е в по-слаба позиция; ако иска по-добри отношения с Европа, има неща, които трябва да бъдат направени, най-вече по отношение на демокрацията и неразделните с нея права. Що се отнася до отношенията на Турция със САЩ те са в такова състояние, че хората се чудят как да продължат да определят връзката като „модел на партньорство“.
Те са в сериозно противоречие заради Сирия и Ирак, да не споменаваме кризата заради Фетхуллах Гюлен. Като се има предвид това, което пишат коментатори и анализатори, близки до правителствените кръгове, и което се говори в двете страни, човек се чуди как Анкара и Вашингтон не гледат един на друг като на врагове. Виждаме как Турция сега се придържа към възстановяване на връзките с Русия, нейните отношения със Саудитска Арабия - и дори с Иран - в стремежа си да се измъкне от международната изолация, към която тя се движи отново.
Разбира се, връзките с тези страни трябва да се поддържат и подобряват поради ползите, които те предоставят. Бяхме свидетели на високопоставената визита на президента Владимир Путин тази седмица и направените обещания за развитие на икономическите и енергийни връзки на възможно най-високо ниво. Също така четем информации, че саудитската национална петролна компания Aramco обмисля мащабни инвестиции в Турция. И двете неща са много позитивни развития за Турция. Но това, което трябва да се попита, е каква полза за Анкара в Сирия ще донесе подобряване на връзките с Русия или в Ирак поради подобряването на връзките с Иран.
По отношение на тези кризи Анкара остава на противоположния край с Москва и Техеран. Самият факт, че Русия поднови бруталната си бомбена кампания в Алепо, докато Путин беше приеман в Турция без възражения или протести от Анкара – която преди подкрепяше толкова силно каузата на сирийците – показва кой е на шофьорското място. Турското мълчание въпреки саудитските зверства в Йемен също е показателно.
То показва, че "морализаторският" подход под ръководството на Давутоглу е свършил, и че правителството се опитва да бъде малко по-реалистично с оглед на интереса на Турция. Ако беше възприела този подход в началото на кризата в Сирия, Турция щеше да си е спестила много неприятности. В негативен план има индикации, че Анкара продължава да се придържа към своя ислямистки и сектантски подход в Близкия изток. Последните забележки на Ердоган по саудитската телевизия Rotana, в които той, според стенограмата от канала, заяви, че Мосул трябва да остане сунитски, са пример в това отношение.
Йълдъръм е по-предпазлив в това отношение и казва "Мосул принадлежи на народа на Мосул," но тази линия очевидно не е достатъчна на този етап, за да разсее съмненията относно крайните намерения на Турция. Това е може би и една от причините, поради които има опит да Турция да бъде държана встрани от предстоящата операция за освобождаване на Мосул. Подходът на Анкара на несъгласие с реалностите, които управляват Близкия изток, продължава да има висока цена от гледна точка на нейните жизненоважни интереси в областта на сигурността. Урокът, който трябва да бъде научен, е, че администрацията на външната политика не трябва да гребе срещу течението, а да го го управлява.
