Шедьовърът „Старият антикварен магазин“ за пръв път на български! Това е най-тъжният роман на Дикенс, казва известният преводач Йордан Костурков
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Романът „Старият антикварен магазин“ от Чарлз Дикенс излезе за пръв път на български с логото на издателство „Милениум“ и веднага се превърна в литературно събитие. Той е написан през 1840 г., като с него английският класик постига един от големите успехи в своя първи творчески период. Посредством ярките и плътни персонажи в романа читателят придобива пълнокръвна представа за действителността в индустриална Англия. Дикенс представя от нетрадиционен ъгъл постоянната битка между добротата и чистата радост, от една страна, срещу цинизма и вулгарната безпринципност, от друга, като я съчетава с дискретен хумор.
Какво е мястото на „Старият антикварен магазин“ в творчеството на Дикенс, както и любопитни детайли за автора разкрива преводачът на книгата Йордан Костурков – преподавател по английска и американска литература.
– Г-н Костурков, преди броени седмици своето достойно място в книжарниците зае романът „Старият антикварен магазин“ от Чарлз Дикенс, който излиза за първи път на български език благодарение на вашия превод и с логото на издателство „Милениум“. На какво според вас се дължи толкова късният „дебют“ на това произведение у нас?
– Четирите периода в творчеството на Чарлз Дикенс в никакъв случай не са нито просто хронологически, нито бележат някакво развитие или израстване от чиракуване към майсторство, както може да изглежда удобно за класифициране. Още със „Скици на Боз“ 24-годишният даровит творец спечелва читателите си освен с всичко друго и с всеотдайния си стремеж да пише само и единствено за тях – на всяка цена. Характерното за периодите му е, че експериментира, следва модата, че Дикенс предлага на публиката само това, което тя иска. Още първият му фактически роман „Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (публикуван година по-късно) е комичен шедьовър, приложил и развил модела на един от великия квартет на създателите на съвременния роман Тобайъс Смолет.
Нека отбележим, че по същия начин създава творчеството си и великият Шекспир, затова „не принадлежи само на своята епоха, а на всички времена“ (He was not of an age, but for all time!), както възкликва съвременникът му и съперник в драматическата и лирическа поезия Бен Джонсън. „Пикуик“ се продава в тираж 40 000 (населението на Англия е около 25 милиона, по-малко от това на Австрийската империя например). Следват масово изучаваният в училища и университети до днес „Оливър Туист“ и „Никълъс Никълби“. „Старият антикварен магазин“ и „Барнаби Радж“ не само завършват този период, но фактически са резултат на един нов експеримент – издаването им в така наречения „Часовник на господин Хъмфри“.
Фактически периодите в творчеството на Дикенс се обуславят от промените както в личния му живот, така и в обществено-политическия живот в Англия. Един от моите учители и наставници в превода и литературата професор Владимир Филипов и по-младият ми приятел, непрежалимият професор Владимир Трендафилов, изследваха както рецепцията на английската литература, така и конкретно на Дикенс и аз споделям техните наблюдения, че Дикенс у нас се превежда със закъснение (по политико-исторически причини) и хаотично – до ден днешен. Интересно е да се знае, че Вазов е чел и познава и цени Дикенс (както познава също Достоевски, Толстой), но е коментирал, че за целите му върши работа по-скоро Виктор Юго. Издателство „Милениум“ (след публикуването на превода на последния роман на Дикенс „Загадката на Едуин Друд“) с първото издание на български език на „Старият антикварен магазин“, освен че предлага опит да се изгради цялостна представа за творчеството на великия романист, предлага на българския читател най-тъжния роман на Дикенс и наистина безсмъртната главна героиня, Малката Нел, на чийто фиктивен гроб до ден днешен почитателите на Дикенс извършват поклонения!
– В романа намират отражение типичните за Дикенс социална критика и морален патос в контекста на индустриалната епоха. Може ли да се направи заключението, че цялостно той се отнася негативно към резултатите от технологичния прогрес, и ако да, на какво почива това негово отношение?
– Дикенс е тълкуван различно – и според модата на школите на литературната критика. Един изследовател преди години коментира по този начин доминиращото в предишен период виждане на Дикенс като „детски писател“ – авторите на този етикет според изследователя търсели извинение за това, че го били чели като деца! (всъщност някои от романите му са „детски“ само в съкратените и адаптирани за млади читатели версии). По подобен начин има – особено у нас, в бившия Съветски съюз основание за дефинирането му от страна на социалната и марксистката критика като изобличител на капитализма, като „критически реалист“. В английската литература за „критически реализъм“ не се говори, това е етикет от френската литература. Дикенс е преди всичко разказвач и майстор на уникални герои, той е фактически творец от епохата на третия етап на Романтизма, последовател на Скот и Джейн Остин. Действително има социална ангажираност в редица от романите му, но това не се ограничава само до него. Самият английски елит, в това число дори недолюбваният у нас по исторически причини министър-председател на Англия, политик консерватор и даровит романист Бенджамин Дизраели (лорд Биконсфилд) активно подкрепя социалните протести на движението на чартистите за ликвидирането на „потосмукателната машина“ на капитализма и осигуряване на социални придобивки за работническата класа – като политик и като талантлив романист. Не бива да се забравя обаче, че Дикенс се чете от средната класа и за него като тип творец е преди всичко важно да изрази не лични чувства и идеи, а такива, които се споделят от читателите му.
– Доколко основните образи в „Старият антикварен магазин“ са автентични и какво ни разкриват те за Англия през първата половина на XIX век?
– Дикенс не е известен със сложни интригуващи сюжети – той е големият майстор на романови герои, характери, на огромна галерия типове, населили неговата литературна Англия. Вероятно съществуват прототипи на героите му, но това ще е само някаква не особено важна основа. Дикенс създава героите си като безспорно даровит актьор, какъвто е по професия, и с не по-малко основание би могъл да обяви като Флобер, че и Малката Нел, и ужасният Куилп, това е самият той. За жалост, не са записвани изпълненията му на литературните четения – тук обаче ще припомним, че по негово време и по-късно четенето – не само пред публика, а и насаме, е било на глас! Затова и коментираме тук, че би било невероятно, ако изпълненията му са могли да бъдат записани или поне описани от съвременници. В литературата ние говорим за герои, които са по-истински от истинските личности – Шекспировия Фалстаф (всъщност несъществуваща личност на фона на историческите характери), героите на Дюма, на Джеймс Фенимор Купър – у нас Вазовите герои, Бай Ганьо. В Англия и другаде са издигнати паметници на тези герои и е време и у нас да издигнем такива. Съвременниците на Дикенс са документирали с какъв трепет читателите очакват какво ще стане с Малката Нел, а до ден днешен следват маршрута на героинята и дядо ѝ до фиктивния гроб.
Несъмнено смъртта на Малката Нел е една от най-коментираните сцени в световната литература. Макар че в романа няма такова описание на Нел на смъртно легло, известен е ироничният коментар на Оскар Уайлд, често неточно цитиран: „Човек трябва да има сърце от камък, за да чете за смъртта на Малката Нел, без да се смее“. Уайлд прави този коментар само в едно писмо до своята приятелка в типичния си ексцентричен стил. Въпреки тази реплика няма причина да се смята, че четиридесет и две години по-младият Оскар Уайлд не е ценял Дикенс, коментарът му по-скоро е типичен за афористичния стил на Уайлд, може би впечатлен – той е на шестнадесет години, когато Дикенс умира – от успеха на сцената със смъртта на Нел. Доказателство за уважението му към големия писател е, че в затвора в Рединг сред книгите, които иска да му се донесат, са романите на Дикенс и това е регистрирано в архивите на затвора.
Викторианският поет Алджърнон Суинбърн при друг повод също влага някаква отрицателна емоция, когато описва Нел като „чудовище, така безчовечно като бебе с две глави“. Все пак този цитат е в статията на Суинбърн с почтително заглавие „Величието на Чарлз Дикенс“ в броя на списание „Букман“, посветен на стогодишнината от рождението на писателя, и е в контекста на шокиращото впечатление и сила, които му внушава образът на малката героиня.
Кралица Виктория, когато чете книгата през 1841 г., записва в дневника си на 5 март, че романът е „много интересен и умело написан“. Говори се също, че американските почитатели на Дикенс, когато изчаквали на пристанището в Ню Йорк корабът от Англия да пристигне и да донесе последния брой на списанието „Часовникът на господин Хъмфри“, от брега питали моряците, надявайки се, че някой от тях е прочел вече последните страници на романа: „Жива ли е Малката Нел?“.
В образа на четиринадесетгодишната Нел Трент има криптирана една от големите тайни в живота на Дикенс. Той бил травматизиран от смъртта на момичето, която сам описал, имал усещането, че описва смъртта на някое от своите десет деца. Към 1840 г. това са първородният му син Чарли, кръстен на него, и момичетата Мери и Кейт. Кейт е кръстена на майка си, съпругата на Дикенс Катрин Хогарт, но загадката е свързана с четири години по-малката сестра на съпругата му – Мери. Тя внезапно умира едва седемнадесетгодишна. Дикенс много трудно преживява нейната смърт. Той посвещава на нея образите на героини в романите „Оливър Туист“, „Никълъс Никълби“ „Дейвид Копърфийлд“, „Мартин Чъзълуит“, в разказите „Камбаните“ и „Щурец в огнището“. И разбира се – Нел от „Старият антикварен магазин“. Дикенс познава сестрата на съпругата си от четиринадесетгодишна (на възрастта на Нел), но силните му чувства към момичето пламват едва след трагичната ѝ смърт. Той сваля от безжизнения ѝ пръст нейния пръстен и го носи до края на живота си в нейна памет. Месеци след смъртта ѝ я сънува: „… тя умря в ръцете ми и последните думи, които прошепна, бяха за мен…“
