Управлението на ГЕРБ превърна държавата в мутра
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Евгений Дайнов прави безпощаден анализ на царуването на Бойко Борисов във властта в книгата „Варварите. Управлението на ГЕРБ 2009 – 2013 г.”. Томът с логото на издателство „Милениум” излиза на пазара на 18 април. В миналия брой на „Ретро” публикувахме първия откъс от горещото четиво - “Бойко - тяло, в което не живее разум“. Сега ви предлагаме нов интригуващ текст от премиерната книга.
Поради слабостта на законите и ленивостта на институциите, в съвременна България винаги са съществували тенденции за олигархизация на властта и монополизация на икономиката. Винаги обаче е имало поне някакви пречки пред това, цялата страна да бъде преоснована върху основата на олигархията и монопола.
Правителството на ГЕРБ е първото, което развива цялостна политика за постигане именно на това – тоест за превръщане на тенденциите към концентрация на властта в правило за устройството на властта. Монополи има навсякъде, във всички сектори; и те биват всякакви размери. Малко хора подозират, например, че фирмата "Компас" е с 60% пазарен дял в продажбите на пастети и над 70% в стерилизираните месни продукти, готови за консумация (например русенско варено, телешко) и в готовите ястия с месо – по данни на в. Капитал от 21 декември 2012 г. В същия брой на вестника научаваме, че каквото и заглавие да имат корите за баница, които си купувате, имате 75 % шанс да сте си дали парите на монопола „Белла”. Тези неочаквани – и подобните им – монополи укрепват неумолимо по времето на ГЕРБ, за сметка на дребните и средни производители, които са избутани от пазара.
Щом още влизайки в бакалията се натъквате на монополи, ясно е, че на по-големите арени на икономиката положението е още по-зле.
При идването си на власт ГЕРБ заварва на терена няколко вече вкоренени монопола, шепа начинаещи (още неуспели да постигнат желания от тях размах), както и цяла сюрия желаещи тепърва да стават монополисти. След като разчиства най-неудобните (Алексей Петров и Гриша Ганчев), ГЕРБ запрята ръкави, за да удовлетвори щенията на останалите. В края на мандата на ГЕРБ, България вече не е пазарна икономика, а сложна структура от монополи, разположили се из цялата икономика.
Водещите фигури в тази игра на „монополи“ са хора, идентифицирани публично от министър-председателя като негови приятели. Общото между тях е минало, оплетено в силови групировки, влечение към членство в спортни и ловни организации, връзки с ДС или с червената номенклатура отпреди 1989 година, както и монополна позиция, постигната с помощта на властта.
Да огледаме най-типичните представители на вида.
Валентин Златев, директор на “Лукойл”-България и притежател на Нефтохим-Бургас, е партньор по карти на премиера и съветник на държавната руска компания „Росатом“ (не е публично известно има ли изобщо българско гражданство). Златев е най-големият монополист в картела, контролиращ цените на горивата в страната. Произвежда и 100 % от битума, който се излива върху любимите на неговия приятел Бойко Борисов магистрали.
През лятото на 2011 година, в опит да постъпи законово и институционално, шефът на митниците Ваньо Танов отнема лиценза на “Лукойл”, защото фирмата е отказала да монтира задължителните измервателни уреди на входа и изхода на складовете си. Това е последният опит за действие на някоя голяма институция – и в сблъсъка с частния интерес на монопола, този опит се проваля. Половин година по-късно, през януари 2012 година, лицензът на Лукойл е върнат, макар измервателните уреди – вече монтирани във всички негови конкуренти – все още да не са напълно въведени.
Година по-рано, през март 2011, след масови протести срещу високите цени на горивата, икономическият министър Трайчо Трайков обвинява “Лукойл” в злоупотреба с господстващо положение, а всички горивни фирми вкупом – в затваряне на пазара за нови участници и евтин внос. Златев контрира с издевателско отворено писмо, в което твърди, че Трайков не умее да смята. Намесва се и премиерът, който предупреждава своя министър да не прави „необосновани изказвания“; и му отправя последно предупреждение за уволнение.
Трайков отговаря така: „През цялото време говоря за правилата на конкуренцията и свободната пазарна среда, които държавата трябва да осигури.“
Това, разбира се, е правилната позиция, позоваваща се на принципите, изложени по-горе от фон Хайек и Маргарет Тачър. Това е точното описание на ролята на държавата в пазарната икономика, но това очевидно няма никакво значение, защото в крайна сметка Трайков е уволнен. Всички виждат, че в случая частният интерес е по-силен от държавата; и никой не се учудва, когато Комисията за защита на конкуренцията излиза с решение, че в сферата на горивата няма нито картел, нито монопол.
Типичен представител на близките до властта монополи е и депутатът от ГЕРБ Емил Димитров-Емо Ротманса, заместник-председател на парламентарната комисия по селско стопанство и гори, председател на Ловно-рибарския съюз. Известен като „феодала на Етрополе“, Емо Ротманса прокарва цяла поредица от законови поправки в свой интерес – от превземането на държавни ловни стопанства и гори до изсичането на дървесина за производството на биомаса.
През ноември 2012 година гръмва скандал за около един милион евро финансиране от Брюксел, дадени на Емо Ротманса по линия на МОСВ. Обърканите обяснения на министъра на околната среда и водите предизвиква ироничната реплика на депутата от БСП Михаил Миков, която добре описва подчинеността на политиките на ГЕРБ на интересите на техни приятели: „Трогателно е усилието ви да ме убедите, че проектът случайно е попаднал до границата на ловното стопанство на Емил Димитров. Съчувствам ви и ви разбирам”.
Емо Ротманса е приятел с Валентин Златев и Бойко Борисов; и в качеството си на такъв замесва премиера в огромен скандал с ползването на правителствения самолет за превозването на аматьорските футболни отбори „Бистришки тигри“ (в който играе Борисов) и „Етрополе“ (собственост на Ротманса) за мач на черноморското крайбрежие. Междувременно Емил Димитров е разследван от Комисията за предотвратяване на конфликт на интереси, но до края на мандата на ГЕРБ тази комисия отказва да обяви каквото и да е решение по въпроса, с което нарушава всички отнасящи се до случая закони.
Законите отстъпват и пред друг приятел на премиера - Михаил Михов – Мишо Бирата, за когото вече стана дума. Съученик и съратник на емблематичния екземпляр от СИК Младен Михалев-Маджо, Мишо Бирата приватизира бирения завод във Варна през 1996 година, после купува винзавода „Димят“; а през 2003 година се появява в медиите, за да се похвали, че като собственик и на „Леденика“ държи 32 % от бирения пазар в страната. През 2009 година купува бирения завод в Русе, както и хотела „Дунав плаза“. Шеф е на Федерацията по баскетбол и приятел на Бойко Борисов и Георги Първанов, които често кани на спортни състезания.
В началото на 2011 година става известен покрай изтеклите в медиите телефонни разговори на Бойко Борисов, в които той инструктира митниците да не проверяват бизнеса му. Мишо Бирата умира при мистериозни обстоятелства в Правец, в хотела на Валентин Златев, където по традиция отсядат Бойко Борисов и Георги Първанов, докато ловуват заедно в близкото ловно стопанство на Емо Ротманса.
Показателно е, че до края на мандата на ГЕРБ никоя контролна или правосъдна институция не си дава труда да разследва Борисов за чадъра, опънат над Мишо Бирата – поредно доказателство за това, че в България на ГЕРБ частните интереси на силните са по-силни от законите, пазещи общия интерес.
Разбира се, този тип хора всъщност нямат приятели. Събират се заедно на принципа на глутницата, за да застигнат и тръшнат някоя плячка. Затова с лекота се обръщат един срещу друг. Пример е съдбата на олигарха Гриша Ганчев, бивш борец, собственик на петролната верига “Литекс” (и на едноименния футболен отбор от Ловеч), монополист на пазара на захар, член на Олимпийския комитет и на Футболния съюз, както и на Федерацията по самбо, където членува и собственикът на Корпоративна банка Цветан Василев. До 2012 година е в топли отношения с Борисов и е съставна част от неговия приятелски кръг, описан по-горе.
Ганчев фигурира в изтеклата чрез Уикилийкс кореспонденция на посолството на САЩ в България. Заедно с Тодор Батков, Васил Божков и братята Маргини, той е даден като пример „за някои от най-известните връзки“ на българския футбол с организираната престъпност.
На пръв поглед Гриша Ганчев е типичен представител на вътрешния кръг приятели на премиера Борисов и би следвало да вирее прекрасно в климата, създаден от ГЕРБ. Но неговият възход е прекършен, когато влиза в конфликт с Цветан Василев, с кредит от чиято банка (захранвана, от правителството, с парите на държавните предприятия) през 2007 година стартира завод за сглобяване на китайски автомобили. Заводът е открит тържествено от Ганчев, Борисов и Василев, но скоро след това нещата около него се объркват.
Очевидно Ганчев по някаква причина губи благоволението на премиера, който не го допуска до поемането на част от собствеността на финансово закъсалия футболен клуб ЦСКА. Скоро след това се оказва, че продажбите на китайските коли вървят вяло и Ганчев не успява да обслужва кредита си към Корпоративна банка. Някъде там Ганчев очевидно се скарва и с Василев, дълга към когото се опитва да покрие с постъпления от захарния си монопол.
В резултат през май 2012 година Ганчев е безкрайно учуден, когато различни държавни служби започват проверка на захарния му бизнес и арестуват сина му, а впоследствие повдигат обвинения и срещу него самия. Свикнал да бъде недосегаем, Ганчев е потресен от рейда на службите и крещи по телефона на свой познат: „Ще го изкормя тоя твоя човек червенобузест! Ще му разпоря корема рано или късно! Това трябва да ти е ясно!" В „червенобузестия“ разпознава себе си директорът на НАП и се оплаква в прокуратурата, която повдига съответното обвинение към Ганчев.
В крайна сметка Ганчев е просто разорен, но не и осъден, а Софийският апелативен съд освобождава сина му поради липса на доказателства. Поуката от тази история обаче е важна. В модела на управление на ГЕРБ държавните контролни институции са държани настрани от приятелите на властта. В случая с Ганчев виждаме обаче нещо още по-тревожно. Държавните институции се ползват, според приумиците на властта, като инструмент за насилие срещу отделни хора и бизнеси.
Това е вече не просто краят на държавността, а превръщане на самата държава в мутра. Виждаме нагледна илюстрация на положението, описано още от Св. Августин Блажени преди хилядолетие и половина: „Там, където няма справедливост, държавата се превръща в шайка въоръжени разбойници“.
Няколко месеца след разорението на Ганчев държавните контролни органи отново са ползвани като частни наказателни отряди, този път срещу частна медия. Случаят е следният. В края на 2012 година сателитният оператор “Булсатком” получава от близката до властта бТВ нови, силно завишени тарифи за препредаване на сигнал към абонатите. “Булсатком” отказва да ги приеме. бТВ, заедно с другата близка до властта телевизия, ТВ7 (финансирана от Цветан Василев), спират сигнала си към “Булсатком” и вдигат огромен медиен скандал.
След кратко затишие, на 9 януари 2013 година се намесва държавата. Специални части на полицията провеждат зрелищен рейд срещу телевизия ТВ+, свързана с “Булсатком”. Обществото моментално декодира съобщението: държавата се намесва с пряко насилие в търговски спор на страната на свои приятели. Дори в най-кошмарните си сънища фон Хайек не си е представял такова изкривяване на правилата на пазара – но пък той е имал късмета да си отиде, преди в Източна Европа да се появят режими от типа на ГЕРБ.
Най-добре резюмира ситуацията сайтът Биволъ на следващия ден:
Мутренският рейд на полицията в телевизия ТВ+ постави страната редом със сатрапии като Русия, Беларус и Македония... Няма значение какво е основанието за полицейската акция. В този формат тя има една единствена цел - сплашване, а не утвърждаване на върховенството на закона. От вчера никой журналист, никой човек с позиция в тази държава не може да е спокоен, че правата му да се изразява свободно са гарантирани. Свободата на словото за пореден път бе натъпкана в калта от полицейския ботуш на едно корумпирано управление, което говори за себе си в трето лице, като дете или като шизофреник.
Типична черта на ГЕРБ е, че в подбора на своите приятели-олигарси не се води от политически пристрастия. За пръв път в България властта не дели олигарсите на „наши” и „техни” по политически признак. Освен онези, които „сгазят лука” лично с властта, ГЕРБ щастливо подкрепя всякакви на цвят олигарси. Това прави напълно неразбираема тезата, внезапно подета от „сини” интелектуални кръгове в началото на 2013 година (тоест, докато на улицата кипи народният бунт, свалил правителството), че ГЕРБ всъщност е прогресивна сила, защото била разбивала заварения червен елит и го замествала с такъв от провинцията.
Тезата, че ГЕРБ изкарва нагоре някакъв нов провинциален елит е смехотворна за всеки, който познава представителите на Борисов по места. Обилно окичени с пренебрежителни прякори (Емо Ротманса, Христо Пицата), това са отдавна известни на местната общественост милиционери, мутри, мошеници и средна ръка шмекери.
Твърдението, че ГЕРБ разбива заварения елит, също не почива на никакви факти. От заварените „червени” олигарси, ГЕРБ изтласква встрани (но не разорява) само Христо Ковачки (протеже на президента Георги Първанов) и, както видяхме, Гриша Ганчев. Останалите „червени” фигури намират именно в ГЕРБ най-добрите си приятели.
Такъв е Богомил Манчев, идентифициран като водеща фигура в „енергийната мафия” в изтекли в Уикилийкс доклади на американското посолство. Основал фирмата си „Риск инженеринг” през 1992 година, Манчев е консултант по АЕЦ-Козлодуй, производството на уран и АЕЦ–Белене, откъдето периодично е захранван с мащабни консултантски поръчки. Правителството на ГЕРБ не само не спира подобни финансови трансфери, но всъщност плаща обречения проект АЕЦ-Белене значително повече, отколкото тройната коалиция между 2005 и 2009 година. Ще рече: паричният поток към „червения” Манчев (идентифициран от Иван Костов като проводник на интересите на Русия) не само не спира, но се увеличава при управлението на ГЕРБ.
„Риск инженеринг” държи парите си в Корпоративна банка – при Цветан Василев, друг „червен” олигарх, щастливо осиновен от ГЕРБ. На 5.12.2011г. вестник 24 часа му прави следния портрет:
Възходът му започва в онези смутни времена на червените куфарчета с пари, раздавани на т. нар. наблюдавани от партията фамилии. От служител в държавен институт изведнъж става финансов тигър и стъпва във всички апетитни сектори на икономиката без да е развивал голям брой компании или да е произвеждал нещо. Името му като собственик или участник в управата на дружества след справка в информационата система ДАКСИ е видимо в ЗАД "Виктория", Корпоративна търговска банка, "Бромак", "Фина С", ТЦ-ИМЕ, "Мел финанс", "КВ-Реал", "Тръст Василеви".
Василев е типичен „червен” продукт на Луканововия хаос, но постига разцвета си по времето на тройната коалиция. Именно в годините 2005-2009 сметките на държавните предприятия, оценени на около 400 милиона годишно, започват да отиват в неговата банка. С тях, заедно с депутата от ДПС Делян Пеевски (бивш зам.-министър на Емел Етем в тройната коалиция), набързо създава медиен монопол, който подкрепя Станишев и нарича Борисов „Боко Тиквата”. След победата на ГЕРБ през 2009 година всички очакват това безобразие да бъде спряно и държавата, вместо да си държи парите при него, да обяви отворен търг и да разпредели средствата си така, че те да не могат да стават политически фактор. Нищо подобно не се случва. Борисов продължава да налива парите на държавните фирми в Корпоративна банка, а медийната империя обръща курса на 180 градуса и започва да подкрепя ГЕРБ.
Цветан Василев държи и монопола на „мултиплексите” – фирмите, чрез които преминава цифровизацията на телевизионните канали. За ГЕРБ това е заварено положение от тройната коалиция, но не прави нищо, за да го поправи, въпреки започналите процедури за санкции от ЕС. Дълбоко забъркани с руските интереси, през 2011 година, заедно с руската Внешторгбанк, Василев и Пеевски се оказват собственици на „Булгартабак”. Година по-късно, пак с Внешторгбанк, Василев закупува БТК и мобилния оператор “Виваком”. В началото на 2013 година след поредица от съдебни процеси и превъртания на акции между играчи в България и (отново) Русия, според специализираните издания Василев става и основния играч в бившата държавна фирма „Петрол”.
Така завареният от ГЕРБ „червен” олигарх Цветан Василев към 2013 година се оказва толкова мощна фигура, колкото и другият приятел на ГЕРБ, действащ еднопосочно на руските интереси – Валентин Златев. Този факт сам по себе си разбива и друга „синя” теза от началото на 2013 година – че ГЕРБ били отблъснали руските интереси от България. Напротив – точно по времето на ГЕРБ руските интереси окупират България в най-стратегически чувствителните места: горива, енергетика, телекомуникации, финанси, медии. Националният суверенитет е поставен на карта до степен, напълно немислима в която и да е друга страна от ЕС.
