Последвайте ни в Google News Showcase
Гледам шоуто на Тръмп пред Мемориала на Линкълн и неминуемо се сещам за протоколните банализми на горкия Румен Радев в Народното събрание.
Да сричаш 40 минути, да се превърнеш в обикновен дубльор на чужди думи и мисли, да се обречеш на скука, да обговаряш високопарни термини, изпразнени от съдържание, да отегчиш и своите дори...
И да "блеснеш" с "крилатата" заядлива злободневка: "Остава ви още една седмица"...
А какво направи Тръмп? Грабна микрофона и запали тълпата с кавалкада от импровизации. На нормален език призна на хората, че ги обича и им обеща да работи здраво. После се пошегува: надявам се утре на инаугурацията да вали, за да видите, че не нося перука.
Само това. И тълпата нахъсена подивя от кеф. Защото бе вдъхновена с емоции, със самоирония, защото различаваше лицето на човека пред себе си.
Аз още не мога да позная Румен Радев по лице, не мога да преценя кой е той. Ще кажете - рано е, дайте му шанс, дайте му неговите 100 дни. Още е "зелен", ще се поразчупи.
Дали?
Никога не е рано да покажеш, че не си маска, а индивидуалност. Никога не е рано да проговориш със свои думи. И никога не е късно да станеш кепазе.
Как изобщо допуснахме човек без лице да ни стане президент...
И това не е формален разговор, разговор за стила. Органиката е рефлексия на нравствеността. Човек без лице е човек без душа, казва Платон.
