ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Преди да започнем – два примера. Единият е литературен, а другият обществен.
В романа „Кръстникът“ на Марио Пузо много детайлно е описано как мафиотските кланове воюват един с друг. Когато конфликтът стане неизбежен и напрежението заискри в криминалния въздух, бойците на отделната фамилия си вземат отделен апартамент под наем и започват да живеят там. Наричат го „да излезеш на дюшеци“. Всичко това не е военен ритуал, а е водено от разбирането, че семействата са неприкосновени. Когато се воюва – воюват мъжете. Децата и жените не са виновни с нищо. Пузо е достатъчно навътре в кодекса на Коза Ностра, така че това, което е описал, не са празни приказки. Италианските мафиоти считат семействата за свещени.
Вторият пример е от реалния живот. По времето на дългото президентстване на Франсоа Митеран цялата френска преса знае, че той има незаконна дъщеря. Това е публична и обществена тайна. Въпреки това нито един път този коз не е ваден срещу него. Да, времената са били по-невинни. Да, днес градусът на истерията е с пъти по-висок. Да, натискът за сензационна информация в наши дни е непоносим, а публиката е разглезена, въпреки това си струва да припомним този момент. Защото френската преса се води от разбирането, че Митеран трябва да бъде държан отговорен за действията си като политик и има право на личен и неприкосновен живот. Не знам дали някой е способен на такъв възглед днес, заради това да въздъхнем меланхолично и да помълчим малко за идиличното минало.
Тези дни един скандал изплува на първите страници на много медии. Според тяхната информация синът на президента Румен Радев Георги Радев е бил на шумен купон в столичен хостел. Партито така излязло от контрол, че се наложило да се намеси полиция, а синът на държавния глава е бил задържан и отведен в управление на МВР. След това пък станало така, че никой от семейството не се явил да освободи детето и се наложило за него да свидетелстват неговите приятели. На медиите в България толкова им трябва, за да раздухат балона моментално. В драмата се намеси и здравният министър Костадин Ангелов, който беше използван, за да придаде допълнително живот на тази драма.
Ситуацията веднага беше използвана като повод за яростна и невъздържана атака срещу Радев. Подозирам, че държавният глава е свикнал.
Това не е първата гадост, която му стоварват върху главата, а най-вероятно няма и да е последната. Тази вероятно е по-болезнена, защото не се отнася лично до него, а до неговия син. Още повече че така и не стана ясно дали наистина детето на Радев е намесено в този скандал, защото от президенството отрекоха. Така че цялата история може да се окаже един огромен медиен балон. Една немного странна инсинуация. Абе, направо медиен тероризъм. Заради това оттук нататък, като пиша така, че синът на президента е извършил нещо, моля да имате предвид, че това е само една хипотеза, тоест не го твърдя със сигурност. В България твърде често медийната пушилка няма нищо общо с реалността.
Но ако приемем, че историята е вярна, ми се иска да обърнем внимание на истинската жертва – момчето. Мнозина сега ще се хванат за палците от бяс и ще насочат гневно пръст към мен – как мога да оправдавам хулигана, „ето го гадния комунист веднага пише защитна пледоария за глезеното момченце“.
Ами, не е точно така. Проблемът е друг. Момчето е сгрешило. Извършило е нарушение. Полицията го е санкционирала. Само по себе си това вече е достатъчно голямо наказание. Но тук като проклятие се намесва цялата изкуствено раздухана публичност. Цялото това вампирско медийно внимание към случая. Наясно колко тежко, драматично и потискащо може да бъде цялото това внимание.
С какво е виновен синът? Сбъркал е, наказан е. Защо в името на това да бъде уязвен бащата трябва да бъде тормозено момчето и да бъде прекарвано през целия този врящ ад от дописки, злостни коментари, язвителни определения и гадни думи? Антон Тодоров дори го нарече „перекенде“. Това е някаква абсолютно сюрреалистична злоба и страст, и то към един тийнейджър, който наистина е сбъркал, но в никакъв случай не можем да кажем, че е извършил нещо шокиращо, гадно или отвратително. Кой не е бил бунтар на млади години? Кой не се е бунтувал срещу правилата?
Дори и да приемем, че президентът е легитимна политическа мишена, то синът му не е. По никакъв начин. И точно тук идва отвратителното усещане за погазването на всякакви морални правила. Задушаващото разбиране, че са преминати всякакви граници, че България за пореден път се дави в блатото на демонична война без никакви правила.
Защото дори и Румен Радев може да бъде мишена за критика, но в качеството си на политик. Като родител по никакъв начин не е наша работа да му даваме оценка. Нека безгрешните да хвърлят първия камък. Нека съвършените родители да говорят, но всички останали просто трябва да замълчат. Аз напълно подкрепям мнението, че политиците трябва да отговарят на много по-висок морален аршин от всички останали, но заслужават своя лична сфера, в която никой да не припълзява с мръсни ръце и потно от предвкусването за сензация лице.
Изобщо в цялата тази ситуация Румен Радев се очертава като основния враг на някаква невидима черна машина, която кипи от бяс и злост. Само в последните две седмици срещу него бяха активирани двама бивши президенти. Единият от тях Росен Плевнелиев отдавна има статута на карикатура и всяко негово явяване допълнително затвърждава този шаржов имидж. Неочаквана беше появята на Георги Първанов в качеството си на маша на ГЕРБ обаче. Но никога не е късно човек да стане за истински резил. Първанов даде едно доста нелицеприятно и интригантско интервю срещу Радев, с което не само не го разобличи, но и на практика доказа, че старото и новото статукво се обединяват в общ фронт срещу този, който иска да разруши техния политически комфорт. И скандалът с неговия син вече беше последната капка, която да очертае какво се случва в България.
Тези дни четох един доста яростен и патетичен текст какви лицемери били тези, които защитавали президента, а търпели всякакви тролски акции срещу Бойко Борисов. Това обаче не е текст в защита на Радев. Но е факт, че едва ли някой заслужава да види как медиите разпиляват и разкъсват сина му, за да го уязвят. Как държавата се превръща във филиал на клюкарска агенция, за да унизи един свой противник.
Авторите на този спектакъл обаче си правят сметката без кръчмар. Злобата в политиката е мощно гориво за път напред, но от един момент нататък тя става твърде ясен знак за слабост. И в случая ни се разкрива точно това – медиите са похитени, бизнесът е под кубинка, ГЕРБ си имат мнозинство в парламента, като тумор са пуснали пипалата в местната власт и въпреки това се оказа, че фигурата на един президент се оказва незаобиколима пречка. Значи нещо в тяхната позиция е гнило, просмукано от слабост и дефекти.
Защото всеки българин би намерил сили да прости на един политик заради това, че е имал слабости като родител. Трудно е да простиш на тези, които направиха така, че пациенти да умират пред болниците, а бизнеси да умират, защото помощите за тях са само по телевизията, а в реалността до тях нищо не стига. И колкото и медийни пиратки да гръмнат, това няма как да бъде скрито. В този смисъл желая на Георги Радев сили да издържи на медийната пиротехника. Но атаката срещу него не е лична. Просто баща му ги плаши.
