Александър Симов в ПИК и "Ретро": Коалицията на Мая Манолова - пъстра като знамената на „Гей прайда“
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
До 4 април – митичната дата на изборите, вероятно българското общество ще бъде натровено от социологически проучвания, анализи, коментари, откровени интриги и плиткоумни манипулации. Това е природата на политическата реалност в епохата на социалните мрежи. Информациите изригват като мини насред бойно поле и в целия пушек, викове и взривове на отделния човек му е много трудно да се ориентира за подробностите или интересните детайли. Точно това ми се губи в социологията. Тя е фиксирана във въпроса за властта – кой има шансове да състави управление, кои от партиите, които загряват край тъча, могат да влязат в парламента, политическата математика на бъдещите коалиции и така все в подобен дух.
На мен обаче ми е интересно друго. Как се определят партиите, които ще играят за доверието на хората? В кой край на политическия спектър се разполагат? Дефинират ли се в класически политически категории, или се опитват да се представят за нещо ново, екзотично, възвишено, тоест като „нищо друго на света“, както отбелязваше навремето Сароян. Преди да се опитаме да се гмурнем в тази тема обаче, нека да върнем времето малко назад, защото в България се забелязва една много досадна особеност, която май не е коментирана достатъчно често.
Парламентарните избори през 2017 г. показаха за пореден път, че повечето партии, които се явяват на вот, представят себе си като десни. „Дясно“ очевидно е аналогът на минижупа в политиката. Всяка партия си го слага, за да се презентира като нещо модерно, като нещо от бъдещето, като да заголи коляно и да прелъсти веднага избирателите с идеята за десен просперитет и градска светлина. Ако човек направи статистика за целия период на прехода, ще види, че десните партии са възниквали като микроби и вируси постоянно, за да изчезнат (повечето от тях) в тъмнината на канализацията на историята.
Президентските избори през 2016 г. обаче показаха съвсем друго – тотален наплив на кандидати вляво. Тогава за удивление и кротък ужас на повечето телевизионни шамани повечето от участниците в състезанието определено се опитваха да блеснат с леви послания и социална насоченост. Трябва ли да ви припомням имената на Александър Томов, Татяна Дончева, Ивайло Калфин, дори Жорж Ганчев, който без време си отиде от този свят. В крайна сметка президент стана Румен Радев, подкрепен и издигнат от БСП.
Всъщност идеята ми е следната. Очевидно, когато трябва да избират личности, българите повече се впечатляват от социалните послания и левите идеи. А когато се избират партии, неясно кой си е наумил, че десните формации са обречени да бъдат любимци на народния вот. Дали това е така или не, не смея да кажа, защото историята на политическите процеси у нас показва, че обича да е по-непредсказуема от филм на Кристофър Нолан.
И сега вижте какво се случва – за предстоящите избори отново имаме гъмжило в дясното пространство, където е пренаселено до степен непоносимост. ГЕРБ опакова СДС в коалиция със себе си и те са мастодонтът там. Но освен тях вдясно виждаме като пирани да се мотаят ВМРО, Консервативно обединение на десницата (това е формацията на Петър Москов, а се опасявам, че това само по себе си звучи като диагноза), БЗНС на Николай Ненчев, „Глас народен“ на Светльо Витков (тях ги слагаме тук заради неудачната им коалиция с Реформаторския блок, която години наред беше повод за много злостни шегички), „Републиканци за България“, „Демократична България“, както и политическата копулация между НФСБ и „Воля“.
Всъщност в това отношение БСП определено е в по-голям политически комфорт, защото край нея в лявото пространство има доста по-малки играчи, някои от които с откровено съмнителни способности изобщо да спечелят гласове. АБВ вече имат опит на избори, но за тяхно съжаление в обществената памет с огнени букви е останала следата от тяхната коалиция с ГЕРБ. Това е като венерическа болест, която няма лекуване, въпреки опитите за прикриването на симптомите. Освен тях вляво се е обявила и формацията Българска прогресивна линия на Красимир Янков. С нея той най-накрая изпълнява детската си мечта да стане председател на нещо, пък било и само на политически кръжок. Не искам да злорадствам за политическото бъдеще на проекта, който се опитва да се представи като ляв, защото е свил прилагателното „прогрессивно“, но забелязвам една изключително злокобна тенденция в тях. Като класически ренегати хората от БПЛ през по-голямата част от времето си коментират не своите идеи, а БСП. Отворих веднъж една от техните групи и чак на около 15-ия пост видях нещо за новата формация. Всичко останало беше мелодраматичен хейт по БСП. Което е изключително показателно за политическото ниво на това ново „ляво“. Необуздани амбиции, поръсени със социална пудра, които ще корабокрушират на изборите. „Отцепниците“ от БСП на всичкото отгоре набързо се спазариха с ГЕРБ в рамките на този парламент и почти съм убеден, че са на път да повторят трагичната синусоида на АБВ. Всъщност формацията на Красимир Янков не е нищо ново в политическото пространство. От години насам с настойчива налудничавост някой се опитва да възкреси идеята за „двете писти в лявото пространство“. Проблемът обаче винаги е един и същи. Втората писта вляво или се договаря с десницата, или се самоубива със злоба срещу БСП. Та прогресивните са се запътили към същия безславен край. Да не говорим за това, че дори и сега медиите ги използват единствено като машина за агресия срещу Нинова и БСП, а това винаги е лош знак за бъдещето.
Александър Томов и неговата формация няма смисъл да коментираме. Животът е твърде кратък, за да се занимаваме с екзотиките на прехода и опитите им да убедят всички останали, че са живи. Вероятно за левия вот ще играе и формацията на Николай Малинов „Възраждане на отечеството“, която, честно казано, е единствената достойна за уважение. Не знам колко гласа могат да изкарат, но работят за тях почтено, като развиват програмата си и своите идеи, вместо да се занимават с катастрофично плюене срещу конкуренцията.
И тук стигаме до уникалното в нашите избори. Имаме поне две формации, на които социолозите дават шансове за влизане в парламента, които не подлежат на класификация. И двете носят дълги и сложни имена – „Изправи се! Мутри, вън!“ и „Има такъв народ“. Всяка формация заслужава уважение, особено когато стоически се бори за доверие, но всеядността на тези двете мен лично ме изпълва със съмнение. Дайте да прегледаме едната комбинация – Мая Манолова – фигура, която завинаги е свързала името си с БСП, независимо че днес не иска да си го спомни, Арман Бабикян, Николай Хаджигенов, хората на Меглена Кунева, Мария Капон, остатъците от НДСВ, остатъците от Реформаторския блок. Това е някакъв ляво-десен коктейл, който е като котката на Шрьодингер – съществува само от определена гледна точка. Това е коалиция, пъстра като знамената на „Гей прайда“ в София, което не е опит за обида, а дори лека завист за шаренията. Какъв точно електорат ще търси този гръмокипящ коктейл, е една от големите мистерии на предстоящите избори. Предстои да видим. Но с тези съставки „Изправи се! Мутри, вън!“ просто няма как да са от лявото пространство. И е добре избирателите да го знаят.
„Има такъв народ“ също са политическа мистерия от нивата на конспирологичните наративи на Дан Браун. Това е партия, която упорито отказва да представи програма и се опитва да трупа популярност единствено по пътя на голямото отрицание. Не твърдя, че това не е легитимен подход, но той определено не е честен. Защото много хора търсят реална алтернатива, а не телевизионно ръмжене и неясни закани. Може и да не съм прав. Може би формацията на Слави Трифонов ще се окаже приятна изненада и неочаквано експертна, но към момента виждаме, че тя се е затворила в своята телевизионна кула и почти не дава знаци, че забелязва нещо от реалността. Трудно е да търсиш реалност, когато смяташ, че вместо програма можеш да пробуташ точките от отдавна забравен референдум.
И така България отива на избори с пренаселено дясно пространство, с вражески клетки в лявото и с партии, които отказват да се припознаят в политическата координатна система. Което прави очакването на резултата от вота едно във висша степен поетично занимание. Непредвидимо, странно, а най-накрая може да се окаже и безсмислено. Но пък подобни мигове правят живота интересен.
