Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Отровното трио, Мая Манолова и групите за натиск
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Посланието на премиера Борисов относно усмивките на неговите внуци и необходимостта да вземе своите решения бе разбрано превратно от протестиращите, които разчетоха в думите му готовност за подаване на оставка. След като той лично опроверга очакванията им, протестът навлиза в нова фаза, от която може би ще зависи неговия краен изход. Това не е само обикновено недоразумение. Зад него стои натрупано в разстояние на дълъг период от време неразбиране, липса на диалог и подценяване на смисъла на гражданското действие.
Опитите за радикализиране на протеста преди той да се е структурирал напълно, променят неговия характер и динамика. Още от самото начало той бе многопластов и разнопосочен. Днес, с намаляването на дела на младите хора, които в началото бяха заинтригувани от възможността да участват в подобен тип събитие, на преден план все по-отчетливо изпъкват политически субекти и групи за натиск. Нарастването на влиянието на различни полит-технолози и центрове на влияние променя облика на протеста, заплашвайки това да се превърне в поредния пример за разпиляване на гражданска енергия.
Готовността заедно да се скандира „оставка” или „мутри, вън”, все още не означава, че участниците в протеста споделят общи разбирания или имат сходни очаквания. Нещо повече. „Пакетирането” на искането за оставка на премиера, правителството и предсрочни избори, заедно с искането на оставката на главния прокурор, към което бе добавено и искане за оставка на генералния директор на БНТ, не преодолява тази вътрешна разнородност, а я прави още по-видима.
Искането на оставка на Бойко Борисов няма конкретен повод, освен ако не приемаме насериозно нелегалните записи и снимки като инструмент на антиправителствена пропаганда. За протестиращите то има по-скоро фонов, морален и психологически характер, доколкото съчетава в себе си неудовлетворението от качеството на живот, страховете и несигурността, свързани с пандемията и нейните последствия, както и общия фон на недоверие към институциите. Общото обвинение в корупция, което съответства на непроменените вече двадесет години възприятия за корупцията в България, бе на свой ред „пакетирано” заедно с обвиненията за отнемане на бизнес, които бяха изведени като акцент в кампанията на Васил Божков.
По отношение на оставката на главния прокурор, който завърши едва първите шест месеца от седемгодишния си мандат, картината на протеста изглежда значително по-различно. Тук отчетливо присъстват както тезите на Съюза на съдиите в България и съществена част от адвокатите, така и позицията на президента, който всъщност за първи път съчета двете искания, без да обясни каква е връзката между тях. Много съществено тук е и присъствието на Антикорупционния форум и на „Правосъдие за всеки”. Въпреки че тезите и разследванията на първата организация изглеждат много по-сериозни и аргументирани, на преден план по-скоро изпъква втората, която на свой ред си партнира с Да, България.
Към тези две искания, някак незабелязано бе добавено и искането за оставката на генералния директор на БНТ, което на свой ред бе подкрепено от редица изявени български журналисти и интелектуалци.
Върху тази амалгама от разнородни по своя характер и насоченост искания, различни центрове на влияние се опитват да проектират своята роля в протестната ситуация. От една страна, това са политически субекти като Да, България, (в по-голяма степен отколкото Демократична България поради почти незабележимото присъствие на ДСБ); Движение България на гражданите, Изправи се България, както в началото и на АБВ и БСП. От друга, това са типични групи за натиск като „Майките от Системата ни убива”. Съчетаването на тези две групи от субекти е резултат от политическо инженерство още от местните избори в София през есента на миналата година. То не се изчерпва с фигурата на Мая Манолова, въпреки че тя най-непосредствено съчетава в своя проект политически субект и група за натиск.
Тактиката на т.нар Отровно трио следва логиката на партизански действия, блуждаещи протести, които прерастват в саботажи и блокади. В палитрата на негативни форми на политическо участие има още много форми на противопоставяне, които формално могат да бъдат определени като гражданско неподчинение. Добра новина беше това, че по-голямата част от протестиращите не се поддадоха на призивите за окупиране на публични сгради, но все пак, рисковете от безогледното използване на политическите технологии остават.
На фона на всичко това, запазването и дори затвърдяването на позициите на партиите от управляващото мнозинство, води ситуацията към позиционно противопоставяне, в което нито една от страните не е готова да направи крачка встрани, за да се създаде някаква минимално необходима база за диалог.
Малко повече от месец след неговото начало, обществената подкрепа за призивите на протеста се фрагментира и започва да ерозира. Два сценария изглеждат възможни в тази ситуация. Първият от тях предполага продължаване на радикалното противопоставяне на протестиращите срещу институциите. Радикализацията би трябвало да удържа протестиращите заедно, въпреки различията помежду им, като в същото време провокира институциите към по-твърди действия, които евентуално отново да върнат обществено доверие към тезите на протеста.
Вторият възможен сценарий е на задълбочаване на вътрешните различия между отделните групи на протеста, което може да доведе до загуба на неговата първоначална енергия. Постепенно общите призиви започват да се конкретизират, а заедно с това и да отварят нови теми за дебат. При подобно развитие е по-вероятно да възникнат и да придобият значение автентични говорители на протеста, различни от полит-технолозите, които до сега се опитват да го насочват.
Кой от тези сценарии ще се реализира зависи от вътрешната конкуренция между различните центрове на влияние и групи за натиск, които търсят изява в пространството на гражданския протест.
