ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Защо българите са по-бедни от румънците и по-нещастни от сомалийците? Знам, защо. Ето ви илюстрация.
Село Миндя се намира на точно 21 километра от центъра на общината, Велико Търново. Селото дори няма статута на селски район (и затова няма достъп до съответното финансиране), защото е един вид изнесен квартал на старата столица.
При все това, няма нито един случай – нито един! – да съм пътувал с такси от града към селото, а таксито да не обърка пътя. И няма нито един случай, когато викам такси от Търново, то да не пристигне след около час. Защото шофьорът се объркал. И при всички случаи се налага, докато съм в таксито, да играя ролята на навигатор: „Тук си вдясно. Тук – вляво. Тук не влизай – нямаме работа във Велчево...”
Оня ден около час чаках жълтата кола да дойде от Търново. Защо? Тръгнал по прекия път и изведнъж констатирал, че пътят бил паднал в дерето – нещо, което съобщават по всички медии от месеци. И обърнал да мине по друго трасе. И се омотал из четири села.
По телефона диспетчерката ми вдига скандал, че не съм ги информирал за падналия път. Шофьорът, когато най-сетне се добра – все едно го бях викнал да ме търси някъде из Донбас – също ми се накара. А след като седнах, пак станах навигатор:
„Дай направо. Дръж ляво. Следващото село (на 17 км от Търново) се казва Капиново. Сега дай вдясно към следващото, което се казва Церова Кория. Не, не – тук си наляво, защото нямам работа в Драгижево; опитваме се да нацелим Пчелище и да излезем към Търново (където, идиотино, живееш!)...”
Съдбата на давещите се – на пътниците – е в ръцете на самите давещи се. Те трябва да знаят всеки завой, всяко село и всеки запушен път. Да станат – таксиджии.
Защо се получава така? Как така не можаха, за последните 20 години, в таксиджийницата да купят карти на собствения си район, който обслужват? Как не информират шофьорите си за паднали пътища? Защо, за Бога, тия шофьори не си гледат ДжиПиЕс устройствата, където падналият път е ясно обозначен и са нарисувани алтернативите?
Отговорът на това вълмо от въпроси ни казва, общо взето, всичко, което искаме да знаем за българите.
Българите не търсят и не поемат информация. Живеят, като в онази притча на Платон, в пещера. Какво става навън – не намират, че е тяхна работа.
В информационният свят, в който всяко знание е на 4-5 секунди разстояние – в този свят българинът не участва. Както циганинът, живеещ в гетото, не участва в света на образованието, например.
Защо? Защото българинът няма любопитство. Не го интересува – нищо. Не гледа около себе си. Не търси нови неща. Не изследва дори селото, в което живее. Гледа новините, но ги чува единствено, ако става дума за някоя чалгарка, напуснала някой футболист.
Любопитството, пише Аристотел преди 2 300 години, е в основата на всяко знание. А знанието – това е начинът да постигнеш каквото и да е. Ако не си любопитен – няма как да научиш каквото и да е. А ако не си научил каквото и да е – няма начин да умееш да правиш, каквото и да е. Дори – да се ориентираш из територии, намиращи се на 5-10-15 километра от дома, в който живееш.
Най-успешни са най-любопитните народи – онези, които непрекъснато питат: Какво е това? Защо е така? Откога е? А най-успешен сред успешните е и най-любопитният народ – американският.
Когато американец дойде у нас, той непрекъснато сочи с пръст и пита. А съпровождащият го българин няма отговорите. Защото не се е поинтересувал дори от това, в каква среда живее, какви са нейните традиции и пр. Но затова пък си казва: „Глей ги тия американци, к’ви са тъпи – нищо не знаят, само питат...”
Точно обратното е. Американците знаят всичко, защото питат за всичко.
Българинът, като циганина, живее в гето. Има, разбира се, цигани, които не живеят в гета и просперират. Има и такива българи. Но средното за страната е – липсата на всякакъв итнерес към каквото и да е, намиращо се отвъд дувара. Този българин не задава въпроси, не търси информация, не планира някакви действия. Защото той е убеден, че светът – и особено американците – му е длъжен. Длъжен е той, светът, да дойде на крака при него, българина. Да му обясни, кое как е.
И едва тогава българинът благоволява да се раздвижи, за да направи нещо. Но и това не се случва често. В повечето случаи, веднъж информиран за разни неща от дошлия при него свят, българинът пита: „Абе ти защо направо не ми дадеш парите?”
Бидейки убеден, че всички са му длъжни, българинът чака някой да дойде и да му „даде”. Защото той самият – не иска. Не знае, как; и не му е интересно да научи, как.
Мислите, че сте нещастни, защото сте бедни? Точно обратното е: бедни сте, защото сте нещастни. Нещастието идва преди бедността.
А защо сте нещастни? Защото не ви е интересно.
Колкото по-малко ви е интересно (колкото повече „си знаете”) толкова по-нещастни ще бъдете. А от това нещастие постоянно ще си произвеждате бедност.
Действията имат последствия. Без-действията – също.
Всеки ден сърбате точно онова, което сами сте си надробили. И всеки ден си го дробите наново. И пак си го сърбате.
Няма как да завърша с търновския лаф: „Оправяйте се.” Защото – нито можете, нито искате да се оправите.
Защото не ви е интересно.
