ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Една от причините България да бъде наричана дълго време най-верния сателит на СССР е агресивното поведение на страната по време на Пражката пролет през 1968 година. Тогава, докато в Чехословакия избухва най-сериозният бунт срещу комунистическата диктатура, българският първи държавен и партиен ръководител Тодор Живков предлага на съветския си колега Леонид Брежнев да предприеме най-радикалния подход спрямо случващото се, а именно - военна намеса. Танковете на социалистическия блок премазват чехословашкия устрем към свобода, а България се превръща в синоним на верноподаничество и тотална лоялност към съветския режим.
Докато танковете, в това число и български, мачкат чехите и словаците, българската общественост приема мълчаливо и без особени тревоги вкарването на страната в една от най-срамните акции на XX век. Да протестират срещу нахлуването на танковете в Чехословакия, се осмеляват само трима студенти по история от тогавашния Софийски държавен университет „Климент Охридски”. Това са двайсет и две годишният Едуард Генов, двайсет и една годишният Александър Димитров и двайсетгодишният Валентин Радев. Заради дързостта си да протестират срещу насилието тримата получават затвор и забрава, а след падането на комунистическия режим не получават нито постове, нито признание. Те не ги и търсят.
Протестът на тримата започва през септември 1968 година и приключва месец по-късно. Веднага след съветската инвазия в Чехословакия Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев изработват и разпространят над двеста позива, на които пише: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!”. Докато разпространяват този позив, разбират от пресата, че петима руски интелектуалци са били осъдени на от три до пет години затвор, защото са изразили публично несъгласието си със съветската инвазия.
Тогава решават да разпространят още два позива. На единия пише: „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад, какво правиш ти?”, а на другия: „Петима съветски граждани изразиха солидарност с ЧССР, получиха тежки присъди. Хора, бдете!”.
Генов е най-опитният от тримата. През 1964 година, едва осемнайсетгодишен, участва в групата Младежка организация за национална свобода. Заради това прекарва в ареста повече от месец. От затвора го спасява амнистията на политически затворници, дадена по повод двайсетата годишнина от 9 септември 1944 година. През 1964 година действа с приятелите си Божидар Стриков и Луиджи Росито, които са арестувани заедно с него.
През есента на 1968 година току-що приетият за студен Едуард Генов подхваща новата си опасна акция. След като разпространяват позивите и започват да привличат и други младежи в протестите, тримата приятели попадат на доносник на ДС и групата е разкрита и обезвредена. В края на октомври служители на ДС арестуват Едуард Генов в Градската градина. Там той си е уговорил среща с мъж, на когото да предаде от вторите позиви. Валентин Радев е арестуван пред Централния кооперативен съюз на ул. „Раковски”. Същата вечер е задържан и Александър Димитров. В следствения отдел ги държат четирийсет дни.
Години след падането на комунизма Александър Димитров ще сподели, че според него групата е била предадена от Божидар Стриков. Не твърди това напълно категорично, но споделя, че доносникът, който ги е издал, е човек, докладвал не само най-подробно всичко, но и украсил историята с клеветата, че групата се е канела да взриви влак. Заради доноса тримата се разминават на косъм от обвинение в саботаж и тероризъм, което по това време се наказва със смърт.
По време на процеса Едуард Генов поема отговорността за “престъплението”, отказва да ползва адвокат и да се признае за виновен и получава най-тежката присъда - пет години затвор. Александър Димитров и Валентин Радев, които се признават за виновни, получават по-леки присъди – съответно от по три и две години затвор. След обжалването присъдите са намалени съответно на три, две и година и два месеца затвор. Тримата приятели се събират отново в Старозагорския затвор. Там Едуард получава допълнителна вътрешна присъда за участие в затворническия бунт през есента на същата година, за което е осъден на още осем години затвор. Излиза на свобода чак през 1978 година.
Във времето, което прекарва в затвора, се запознава с хора като Илия Минев, Григор Симов, Фреди Фосколо, Петър Бояджиев, Димитър Томов, Благой Топузлиев и други дисиденти. Затворът не успява да го възпита в духа на социалистическия морал и той продължава „вражеската” си дейност. След излизането си на свобода Едуард Генов работи основно физически труд. През 1986 година се включва в Апела на шестимата. Това е открито писмо до международна конференция във Виена, посветена на спазването на човешките права. С тази декларация българските дисиденти се присъединяват към първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния. Отговорът на българските власти е арест. В началото на 1988 година, останал отново на свобода, Едуард Генов е сред основателите на една от малкото автентични правозащитни организации - Независимото дружество за защита правата на човека с председател дългогодишния политически затворник Илия Минев.
Следва нов арест и интерниране в село Михалково, Девинско. Там Генов работи в цех за производство на каменно брашно и само за броени дни успява да организира работнически протест за по-добри условия на труд. Междувременно дава и няколко интервюта по телефона на радио „Свободна Европа”. Това прелива чашата на търпението на комунистическата власт и през октомври дисидентът е изгонен от България. През преломната 1989 година, заедно с жена си и двете си деца, Едуард Генов се установява в САЩ.
Падането на комунизма го заварва зад океана. Въпреки дисидентското си минало и непримиримата си битка за човешки права той не се включва в политическия живот. Остава в Страната на неограничените възможности, където изкарва прехраната си, като обзавежда жилищни сгради. Умира внезапно на 16 декември 2009 година. Приятелите му от българската Пражка пролет също не намират място сред политическите дейци на калния български преход. За кратко Александър Димитров е кметски наместник в София, а Валентин Радев е уредник в отдел „Най-нова история" в Националния исторически музей.
