"Гардиън": Ирина Бокова – жената, която стои между „Ислямска държава” и световното културно наследство
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В ЮНЕСКО тя се бори, за да защити древните артефакти от джихадисткото насилие. Сега погледът й е устремен към ООН. Ще стане ли Ирина Бокова първата жена генерален секретар и ще може ли да предотврати нова Палмира? Един ден миналата пролет, когато Ирина Бокова беше в централата на ЮНЕСКО в Париж, от другата страна на Айфеловата кула през Марсово поле, група колеги я посетиха, за да я попитат дали е видяла какво е сторила „Ислямска държава” с музея в Мосул. По онова време беше необичайно да слушаш за умишлено унищожаване на обекти на културно наследство в Близкия изток и тъй като Бокова е генерален директор на организацията и имаше натоварен график от срещи и заседания, тя отговори, че ще разгледа случая в края на деня. „Не, не, не, не, това е нещо наистина сериозно” – казаха й те.
И тя отиде в близкия офис, за да намери компютър. Видеото, което изгледа, все още притежава силата да шокира хората. Банда въоръжени мъже се движат из бели зали, пълни с древни скулптури и стенни релефи, оцелели почти три хилядолетия. Крилати бикове с човешки глави, които 2700 години охраняват входа на асирийските градове Ниневия и Нимруд, и статуя на свещеник, държащ орел, взета от Хатра, древната столица на първото арабско царство. Това са предмети, които по принцип можете да видите защитени от кадифено въже и знак „Не докосвай”. Мъжете ги удрят с чукове и ги превръщат в отломки. Бокова определя този момент като един от най-болезнените от последната вълна на унищожаване на паметници на световното културно наследство – монументи, които тя, повече от всеки друг, е отговорна да защитава.
„Първоначално не можеш дори да повярваш, че това наистина се случва” – казва ми тя. Приличаше ми на евтин филм, нали знаете, за някакви бандити, които унищожават нещо, което ни е скъпо. След това те обземат шок, неверие, пълно безсилие. Не можеш да направиш нищо в момента, за да ги спреш.” Тя все още не е успяла да изгледа целия филм до края. Посегателството върху културни паметници може и да е старо колкото историята, но съвременната вълна на джихадистко унищожение може да се датира от решението на талибаните да взривят бамиянските статуи на Буда в Афганистан през 2001 година.
Унищожението се ускорява от началото на Арабската пролет и засяга Африка през лятото на 2012 година, когато окупаторите на Тимбукту събарят мавзолеи на четиринадесет века, като кризата достига апогея си след възхода на „Ислямска държава”. Списъкът на изгубените или унищожени паметници е дълъг и включва джамията на пророка Юнус, построена върху руините на древна Ниневия в Ирак и взривена от ИД през юли 2014 година, както и руините на 3000 години в Нимруд и древна Хатра, които са срутени през март 2015 година. Джихадистите не са единствените виновници – големи части от Сана в Йемен са унищожени от въздушни удари, а либийските артефакти са откраднати – но ЮНЕСКО се притеснява най-много за Сирия. Всички шест културни паметника от световно значение на Сирия са застрашени, а има и десетки други с второстепенно, „предполагаемо” световно културно наследство. „Ние най-вероятно не знаем и за половината артефакти – казва Джонатан Тъб, пазител на колекцията от Близкия изток в Британския музей в Лондон. – Има много области на Сирия, за които просто нямаме никаква информация.”
В един момент миналата година вълната на разрушения достига такива размери, че служителите на ЮНЕСКО идват със страх на работа в петък (денят, който ИД обикновено избира, за да унищожава паметници), очаквайки да научат за нови разрушения, обстрел и атаки на древни руини. Това е бил „много, много тъжен, единствен по рода си момент, поне моето поколение никога не беше виждало подобен – казва Бокова. – Огромна пречка за всичко, върху което сме работили и към което сме се стремили.” Организацията на обединените нации за образование, наука и култура надали трябва да бъде изпратена на фронтовата линия срещу „Ислямска държава”. ЮНЕСКО е създадена през 1945 година с идеалистичното намерение да предотвратява бъдещи войни чрез културен обмен. (Нейният учредителен договор гласи: „Тъй като войните започват в съзнанието на хората, то именно там трябва да бъдат изградени и защитните сили на мира”.) Сградата на Секретариата сама по себе си е паметник на следвоенния оптимизъм, проектирана е от Льо Корбюзие, Валтер Гропиус и Марсел Бройер, както и от други известни архитекти.
Резултатът е шедьовър на модернизма от бетон и причудливи плочки, сградата е обзаведена с нови тапицирани мебели от 50-те години на ХХ век, а посетителите са смаяни от великолепните произведения на изкуството. В градината се издига скулптура на Хенри Мур близо до друга, огромна и движеща се от Александър Калдер. Вътре пък се разхожда двуметрова скулптура на Джакомети, а една цяла стена е изпълнена с „Падането на Икар” от Пикасо. Бокова, слаба, точна, с пронизващи синьо-зелени очи и с огърлица от перли, е придружавана през тези пространства от енергичната си асистентка Снежана, чиято глава е овенчана от облак яркочервена коса. През двата дни, които прекарах с нея, Бокова беше направо френетична – започва сутринта, като открива кръгла маса на два езика – френски и английски, с български акцент, преди да се изплъзне за телевизионно интервю, а после посреща дълга редица от делегации – от Франция, Сенегал, Латвия, Антиохия (Турция), ръкува се пред камерите на фона на световната карта и флага на ООН. Обядът се провежда в ресторант на седмия етаж (гледка към Айфеловата кула и златния купол на Дома на инвалидите) с посланиците на добра воля на ЮНЕСКО, чийто председател е авторът и изпълнител на електронна музика Жан Мишел Жар. Следобедът й е изпълнен с още конференции и срещи (с Конго, АСЕАН, Еквадор), а вечерта открива изложба – „Карикатуристи за мир”. В пролуките на този натоварен график тя ми разказва за ЮНЕСКО, унищожаването на културно наследство и нейната кандидатура за поста на Бан Ки Мун като генерален секретар на ООН. Дори самото повдигане на въпроса за културното наследство в контекста на сирийската война, в която загиват 270 хиляди души, е трудно.
През ранните дни на конфликта Бокова е обвинена, че не прави връзка с реалността: „Твърдяха, че не се интересувам от живота на хората, а само от тухли, камъни и сгради”. Служителите на ЮНЕСКО в бежанските лагери били обект на подигравки, един от тях припомня: „Те ми казват: „Загубих жената и децата си, а вие ми говорите за някакви стари камънаци, за които не ми пука. Шегувате ли се?”. Разбира се, това, че се притесняваш за паметниците, не означава, че човешкият живот не те интересува. (Това не е ситуация „или/или”, както ми каза Михаил Гавликовски, професор по археология в университета на Варшава.) Пробив в кампанията на Бокова дойде, когато тя посети Северен Ирак през 2014 година и се срещна с хора от малцинството на язидите, подложено на гонения от „Ислямска държава”. Бокова използва термина „културно прочистване”, за да опише тяхната ситуация. „Какво ще стане с язидите, ако те бъдат изтръгнати от мястото, където живеят от векове? – пита тя сега. – Унищожавате храмовете, отнемате това, което имат, поробвате половината от тях, а останалите изтиквате някъде другаде. Тук не става въпрос само за етническо прочистване, защото те са лишени от своята идентичност. Вие искате да ги унищожите напълно, не желаете нищо от тяхната култура да остане за човечеството. Все едно никога не са съществували.” „Културното прочистване” и неговото ехо – „етническото прочистване” по време на войната в Югославия, резонира в хората – направи се връзка с хуманитарната криза, жизненоважна ранна стъпка в спечелването на спора, че културата, включително музиката и изкуството, също се нуждае от защита.
„Мисля, че това беше важно, тъй като е предпоставка за всичко друго, което правим – казва Бокова. – За щастие, след като бяхме свидетели на толкова много унищожаване на наследство и огромно хуманитарно страдание, сега вече сме на етап, когато всеки разбира, че двете са взаимно свързани.” Нейният най-голям успех обаче дойде под формата на три параграфа, включени в Резолюция 2199 на ООН. Тази резолюция, приета през февруари миналата година, имаше за цел да отреже приходите на джихадистите, които идваха от петрол и отвличания. Бокова успя да включи и проблема за незаконния трафик на антики. „Предизвикателството беше да се признае значимостта на историческото наследство, както и нуждата то да се опази – казва тя. – Текстовете натоварват нас и Интерпол с отговорността да създадем платформа за борба срещу трафика.” Това беше голямо постижение – за първи път в историята резолюция на ООН направи връзка между културата и глобалната сигурност. Тридесет и шест държави вече са предприели стъпки да разбият трафика на антики, но предотвратяването на щетите върху историческите паметници се оказва много по-трудна задача.
Организацията няма правомощия да прилага сила – въпреки че наскоро Италия предложи идеята миротворци от ООН да бъдат изпратени да защитават културното наследство, дори експертите от ЮНЕСКО твърдят, че това ще бъде много трудно. Според Джонатан Тъб охранителите, които са се опитали да защитят паметниците в Ниневия, са били екзекутирани. Когато „Ислямска държава” превзема през май миналата година град Палмира, нейни членове събарят част от руините, включително храма на Бел, паметник, описан от сирийския директор на античното наследство Маамун Абдулкарим като „най-красивия символ на цяла Сирия”, обират и унищожават музея. Освен това обезглавяват 82-годишния сирийски археолог Халед ал Асаад, посветил живота си на Палмира, увесват тялото му на улична лампа, обвинявайки го, че пази колекция от „идоли”.
„Ако не можеш да застанеш отпред и да го защитиш с оръжие, какво друго да направиш? – казва Тъб. – Моят съвет е да изчезваш от там, преди да ти отсекат главата.” Палмира беше възвърната от сирийския режим през март тази година и двама от старшите културни експерти на Бокова неотдавна са посетили историческия обект. Следобеда по време на моето посещение тя свиква събрание около дългата овална маса в офиса си, за да разбере какво са видели. Атмосферата е колегиална, но Бокова изразява разочарование, че медиите омаловажават нанесените щети: „Според тях са пострадали само между 20–30 процента и това било съвсем приемливо. За бога, ние не сме счетоводители! Дори само една статуя да е унищожена, това пак е огромна загуба.” Мунир Бученаки, алжирски археолог, и Мехтилд Рьослер, ръководител на Центъра за световно наследство на ЮНЕСКО, също посещават мястото, поотделно – Рьослер в бронирана кола, а Бученаки с конвой, охраняван от руски бойни хеликоптери. Те не могат да стигнат до повечето руини, тъй като там все още работят екипите по разминиране. На срещата твърдят, че посещението им е преминало под непрекъснатия акомпанимент на детонациите. Когато Рьослер отива в амфитеатъра, въжетата, на които „Ислямска държава” е обесила 25 души, все още висят от античните колони. В часовете преди обектът да бъде превзет от джихадистите, екип, отговарящ за античното наследство, на сирийското правителство се опитва да спаси каквото може, казва Рьослер, натоварвайки го в празни кутии за муниции, заети от военните, и след това го превозва на тайно място. „Мога да ви уверя, че по-малките предмети са в безопасност – казва тя. – Но в последните минути преди ИД да нахлуе, двама души бяха простреляни и ранени. Те успяха да избягат, но беше драматично, казвам ви.” В бързината по-големите находки остават в музея.
По време на посещението си Рьослер и две нейни колежки – „Нарекоха ни жените паметници”, шегува се тя – поне успяват да разгледат сградата, която е била пълна развалина. Снаряд е пробил покрива й, а много от колекцията е било унищожено или откраднато. Когато срещата приключва, е ясно, че предстоят много години работа, а Палмира ще се превърне от исторически паметник и в място на възпоменание за хората, загубили живота си там. Питам Бокова дали може да си представи какво минава през ума на млад човек, който унищожава артефакт на три хиляди години. Тя твърди, че се е опитала, но не е успяла. „Те искат да представят себе си като някакви герои, но са просто военнопрестъпници и трябва да бъдат третирани като такива.” За тази цел работи в тясно сътрудничество с Международния наказателен съд (МНС). Умишлените атаки над исторически паметници се класифицират като военни престъпления според учредителния договор на МНС, Римския статут. Първият процес за предполагаемо културно унищожение е срещу джихадисткия полицейски началник на Тимбукту Ахмад ал Факи ал Махди, той ще започне в Хага по-късно тази година. Бокова е в редовен контакт с главния прокурор на МНС, помага й за случая и я насърчава да поемат още. Ще има ли още обвинения?
„О, да – отговаря Бокова. – Не знаем колко точно, но най-важното е, че посланието ще бъде пределно ясно – подобни престъпления няма да останат безнаказани.” Надпреварата за поста генерален секретар на ООН никога не е била толкова публична. Въпреки че решението ще бъде взето това лято зад затворените врати на Съвета за сигурност, в опит всичко да стане по-прозрачно се провеждат предизборни кампании. Всеки кандидат се пържи пред телевизионните камери. Изборът на новия секретар вероятно ще се сведе до компромис между Вашингтон и Москва, но в момента Бокова е една от любимките на букмейкърите. Ако я изберат, тя ще бъде едновременно първата жена и първата източноевропейка, която ще оглави Организацията на обединените нации. Кое от двете, попитах аз, ще я накара да се чувства най-горда? „Източноевропейка – отговаря тя. – Мисля, че в момента има голямо желание да се избере жена и вярвам, че ще се избере жена, но Източна Европа все някак се подминава. България например винаги е била в „периферията”, уловена между велики сили.” Ако Ирина Бокова успее да спечели този пост, това ще ознаменува окончателната интеграция на това пренебрегвано късче от света – в ЕС, в НАТО, в демокрацията – след падането на Берлинската стена. Ако България се намира в периферията на Европа, то Бокова прекарва ранната част от живота си в периферията на България. Тя е родена в София през 1952 година, а семейството на майка й произхожда от беден планински югозападен регион. Тази част на България остава дълго време под властта на Османската империя, твърди тя, и добавя, че светогледът й е оформен под влиянието на културния кръстопът между християнския и ислямския свят. И двете й баби били неграмотни – едната била твърде бедна, за да си позволи образование, а другата се смятала недостойна за него, тъй като е жена.
„Типична история” – обяснява Бокова. Майка й напуска училище, щом получава основно образование, но се връща, след като ражда децата си, с достатъчно хъс, за да стане лекар и доктор по философия. Бокова получава добро образование благодарение на своя строг и сериозен баща, Георги Боков, който я научава да разчита основно на собствените си умения. Но тя твърди, че майка й е оказала по-голямо влияние, тъй като: „Тя винаги ме е подкрепяла, натискаше ме да уча и да се развивам, дори и сега”. По време на войната родителите й се присъединяват към комунистическата съпротива срещу нацистите, а после баща й става главен редактор на официалния вестник на партията.
През 1976 година е отстранен от поста („той не беше дисидент, беше просто много твърдоглав”) и е лишен от всичките си партийни позиции, но по това време Ирина вече е в елитния Институт по международни отношения в Москва, „Руския Харвард”, както веднъж го описва Хенри Кисинджър. Тя ражда две деца в Москва – и двете вече живеят в САЩ – от журналиста Любомир Коларов. В момента е омъжена за втори път, за банкера Калин Митрев. През 1989 година – „голямата година на промяната”, както я определя, Бокова отива на Запад, в Университета на Мериленд, където се среща с бъдещия държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт. После се връща в България, за да работи по реформите в страната с правителството на Петър Младенов. Но дипломацията, а не политиката е нейното призвание.
През 2005 година тя става посланик на България във Франция и ЮНЕСКО. През ноември 2009 г. е избрана за генерален директор на ЮНЕСКО. Скоро след това организацията е ударена от това, което Бокова описва като огромна криза. През 2011 година държавите-членки гласуват с огромно мнозинство Палестина да се превърне в пълноправен член на ЮНЕСКО против волята на САЩ и Израел. Бокова не е имала последната дума при решението, но то доведе до прилагането на американски закон, който автоматично отрязва финансирането на организации, които признават палестинската държава. Една трета от бюджета на ЮНЕСКО изчезва за една нощ и Бокова е принудена да започне брутално съкращаване на разходите. Четиристотин работни места бяха изгубени. Трябваше буквално да се просят средства от частния сектор, страните донори и ЕС (разговорите в залата все още започват с протеста „защото ЮНЕСКО няма пари”), но по някакъв начин организацията успя да оцелее. Това, че Бокова се справи с кризата, се използва от нейните привърженици като доказателство, че тя е готова за висшия пост. Те отбелязват и други нейни силни страни – Рьослер твърди, че Бокова винаги е била бърза и съобразителна, когато е трябвало да се решават сложни проблеми. „Тя беше поставена под голямо напрежение заради въпроса с умишленото унищожаване на културни паметници – обяснява Рьослер. – Но осъзнаваше това много добре, предприе действия и аз наистина оцених това. Скоростта на настоящата епоха е съвсем различна от преди.” Междувременно, докато обядвахме на седмия етаж, Жан Мишел Жар ми каза, че е дошло времето Ирина Бокова да поведе ООН. Според него: „Имаме нужда от жена. Това, че тя идва от държава от Източния блок, й дава нужната мъдрост и дистанция, защото познава и двата свята, и двата вида общество”. Не всички са на нейна страна обаче.
Редица репортажи и материали в британски медии го доказват. „Разточителното ЮНЕСКО е на прицел. Великобритания прави съкращения на бюджета от 180 милиона паунда” – това заглавие излезе наскоро в „Сънди таймс” над текст, в който се споменава, че Департаментът за международно развитие има намерение да ореже бюджета на ЮНЕСКО, защото не върши нужната за толкова отпуснати пари работа. Бокова ми казва, че статията е подвеждаща, и посочва скорошно изследване на Британската националната комисия за ЮНЕСКО, според което организацията носи сто милиона долара годишно на британската икономика срещу годишна субсидия от само 14 милиона. „Дейли мейл” междувременно неотдавна публикува материал с предположения, че Бокова била повишила недостатъчно квалифициран бразилски служител, за да спечели гласа на Бразилия в надпреварата й за поста на генерален секретар. Тя отрича. „Всеки път, когато е налице съмнение за измама, конфликт на интереси или тормоз, аз ги разследвам.” Демонстрирала „нулева толерантност” (нейни думи) и уволнила седемнадесет човека при подобни обстоятелства. Защо наистина й е притрябвало да печели Бразилия, след като тази страна дори не е постоянен член на Съвета за сигурност?
Причината за инсинуациите срещу Бокова, според мен, е в това, че определени кръгове я възприемат като твърде близка на Русия – „Мейл” я описва като „скъпата” на Путин. „Знам! Прочетох!” – казва раздразнено тя и добавя, че това са „злонамерени спекулации”, предназначени да създадат грешно впечатление. „Да, учила съм в Москва, говоря руски, но мисля, че това е напълно манипулативно представяне на нещата. Вижте къде съм отишла и какво съм направила. Мисля, че съм била в Русия осем или девет пъти през последните седем години, докато във Вашингтон вече ходих четири пъти само през тази. Така че утре някой, който е на страната на Русия, може би ще ме обвини, че съм твърде близка с Щатите.” И добавя, че всеки, който вярва, че лидерът на ООН не бива да говори с Русия, не разбира естеството на работата.
„Генералният секретар не е прост говорител, който прави декларации. Той и неговият персонал трябва да се обръщат към всички в търсенето на решения. Трябва да има представители на ООН, които да говорят дори с ислямските екстремисти. Бъдещият генерален секретар трябва да говори с Путин, трябва да говори с британския премиер и с президента на САЩ. Той или тя трябва да ги обедини. Без да го направи, какъв генерален секретар ще бъде изобщо?” Възможно е, дори вероятно, до края на годината светът да получи своята първа жена лидер на Организацията на обединените нации. За човек, който през цялата си кариера се е борил за равенство между половете, това със сигурност ще бъде забележителен момент. Бокова не приема нищо за даденост. „Това са избори – казва тя бързо. – На избори никога не знаеш нищо до последния ден.” Асистентката прекратява нашата последна среща. Г
енералният директор има да държи речи, да се среща с посланици. Бокова ми стисва ръката и пожелава довиждане, докато седи до огромната карта на света в офиса си. На нея пише – „Политическа карта на света” – идеално определение както за нея, така и за ООН. Въпросът обаче е дали световната политика ще й даде този пост?
