ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Познавам лично Иван Гешев и не се притеснявам за живота си. Баклава не ям – вредна е, пълна е със захар и празни калории. Не познавам нито един ромски барон. Родителите ми имат малка къщичка на морето, но не знам дали скоро е облитана с дронове.
Ако се чудите защо пиша всичко това – прави сте. И то е също толкова странно и нелогично, колкото и казаното от висши представители на съдебната власт в последните дни. Защото тези комедийни битовизми нямат нищо общо с главното, с концептуалното, с принципното.
Първото и най-важно – след изказванията на Мария Габриел и Мустафа Карадайъ се формира (считаният доскоро за невъзможен) политически консенсус по отношение на фигурата на главния прокурор и нуждата от законодателни реформи в правосъдната система и в прокуратурата в частност, продиктувани от почти пълния обществен консенсус по темата. И доколкото намеренията на г-жа Габриел повтарят действията на правителството „Петков“, а думите на г-н Карадайъ са изричани от не един и двама политически лидери преди това, то новината не е в самите изказвания, а в него. В консенсуса.
Защо отделните изказвания не са важни сами по себе си и някак не мога да прозра в тях тежкия политически заговор? Защото само преди година министър Йорданова внесе искането, анонсирано от г-жа Габриел, и то не доведе до нищо. ВСС взе решение, което нямаше нищо общо с политическия наратив на тогава управляващите. С какво едно ново искане би било драматично по-различно и може да се тълкува като война, намеса или натиск, така и не стана ясно. И не, не омаловажавам нито действията на г-жа Йорданова, нито думите на г-жа Габриел. Политиците имат своя терен на позиции и действия, а ВСС – независимостта да взема самостоятелни решения. И в това няма абсолютно никаква драма. Напротив.
В този смисъл, и без да бъде омаловажавано, изказването на г-н Карадайъ с нищо не е по-различно от лидерите на партиите, сформирали предходното управление. Промениха ли тези техни изказвания решението на ВСС относно Иван Гешев? Не. И в това няма абсолютно никаква драма. Напротив. Така и следва да бъде, защото утре тези, които днес не харесват Иван Гешев, много ще харесват някой негов наследник. И няма да са привърженици на идеята същият да бъде свален под политически натиск само защото е станал неудобен на някоя политическа конструкция.
Консенсусът обаче е друга бира. Когато лидерите на всички парламентарно избрани партии са на едно мнение, идва време за действия. И без да поставяме под съмнение въпроса с независимостта на съдебната власт, следва да направим трезва преценка на реалната картина. Картина на безпрецедентен пълен консенсус между парламентарно представените политически сили за това главният прокурор да бъде сменен и конструкцията „Над мен е само Господ“ да отиде в историята. И доколкото първата част на този консенсус НЕ зависи от политиците, втората е изцяло в техни ръце. И може би е време най-накрая да свършат нещо по темата, вместо повече от месец да не могат да сформират постоянните комисии в парламента.
Второто и не по-маловажно – след разтълкуването на тези изказвания и на пълното единомислие в новия парламент като политическа заплаха от едни и като кариерна възможност от други в прокуратурата се появи (считаният доскоро за невъзможен) конфликт между, да ги наречем условно, лоялисти и кариеристи. И новината тук не е в амбициите на г-н Сарафов или в оплетените обяснения на г-н Тодоров, а именно в нея. В омертата. И в нейното (според някои съвсем прясно) несъществуване.
Дали краят на омертата (сегашната хипотетична такава, защото конфликтите в прокуратурата съвсем не са прецедент) се дължи на политически натиск? Безспорно. Официален или задкулисен такъв? Официалните позиции са налице и трудно могат да бъдат окачествен като натиск или вмешателство, за задкулисен – всеки с мнението си, след като засега сме в сферата на „рекъл – казал“.
Изводът от тези две важни събития? Нищо вече не е същото и това не е непременно страхотна новина, докато положението не стане (много) по-добре.
Намираме се в ситуация на пълен институционален разпад, тотално недоверие по оста граждани – власт и сринат авторитет на всички най-важни органи на властта. Хората, от които се очаква да гарантират правовия ред и сигурността на българските граждани, се замерят с дронове и баклава. Или разсъбличат за обиск клиенти на дискотеки.
Парламентът не работи, комисии и законопроекти няма, партиите менят позициите си ден за ден и позитивната перспектива за стабилно модерно управление практически изчезна от очакванията дори и на най-големите оптимисти.
Европейските програми за новия програмен период остават в сферата на пожелателното, с Плана за възстановяване и устойчивост сме до под кривата круша, а накрая ще останем и без тецове, и без прословутите батерии.
Общините ни са на път да сътворят история, преминавайки през цялата 2023-та, без да имат бюджети, а държавата като нищо ще влезе в дефолт по външния дълг след месец юли поради липса на нов бюджет, забавени процедури и непрестанно затягащи се финансови пазари.
И без да омаловажавам абсолютно основополагащата за всяка една демокрация тема с правосъдието, справедливостта и върховенството на закона, нека ясно си дадем сметка за едно нещо: Как ще се казва главният прокурор в една такава ситуация, няма абсолютно никакво значение. Как ще се казва главният прокурор в една такава законодателна рамка и при една такава конституция, с този състав на ВСС и при това състояние на правосъдната система, няма никакво значение.
И ще помоля всички, които моментално ще настръхнат от написаното и ще ме обидят набързо наум, да си представят, че главен прокурор от днес е например Лозан Панов. Моля ви, поне за момент. Представихте ли си го?
Е, а сега нека пак се върнем малко по-назад в текста. Има ли от днес ново прекрасно управление, обединено от общи ценности и политики? Заработи ли на пълни обороти парламентът? Дойдоха ли средствата по ПВУ и европрограмите, преасфалтираха ли пътищата, довършиха ли големите проекти, паднаха ли рязко цените в магазините?
Да. Личностните фиксации са безпредметни. Винаги са били и винаги ще бъдат. И е време хората, овластени с интрументите да подобрят правилата, по които тези личности се избират и работят, да си свършат работата.
Освен ако консенсусът не е само за пред камерите на телевизиите.
