Героят от Еверест Методи Савов в ПИК и "Ретро": Отивам си полека-лека в мизерия. Получавам 358 евро за заслуги – едва изкарвам половин месец с тях

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Методи Савов е легендарен алпинист с респектиращи постижения. Един от малцината, изкачили Еверест. В актива си има 4 седемхилядника – три от тях в Памир, четвъртият – връх Ношак в Афгански Хиндукуш. През 1981 г. при атака на хималайския 8-хилядник Лхотце достига до 8200 м, а Христо Проданов покорява върха.

Савов участва в двете национални експедиции на Еверест. През 1984 г., след гибелта на Христо Проданов, изкачва върха на 8 май по западния гребен, наричат този маршрут „Жестокият път“, в свръзка с Иван Вълчев, но при слизането по южния гребен едва не загива, след като прекарва нощта на открито на 8750 м без наличен кислород. Спасен е в последния момент от Николай Петков и Кирил Досков, като измръзването на краката му води до частична ампутация на стъпалото.

Впоследствие се откъсва временно от алпинизма, но през 1988 и 1989 г. отново води две зимни експедиции по южната стена на Анапурна. Ръководител е и на втората експедиция до Еверест през 2004 г., когато загива алпинистът Христо Христов.

Методи Савов работи като оператор в редакция „Култура“ на БНТ. Има неосъществена мечта – да стане моряк. През 1987 г. заедно с Дончо Папазов плава с яхтата „Тивия“ от Созопол до Буенос Айрес. От 2001 до 2006 г. Савов е директор на високопланинската спортна база „Белмекен“. Автор е на книгите „Айгер – една мечта“, „Еверест – българският път“. Има 2 ордена „Георги Димитров“, Златен орден на труда, куп медали и отличия, но с идването на новата власт те са отменени.

От няколко години Методи Савов живее в Дома на ветераните на културата в столицата.

Ето какво сподели легендарният алпинист пред „Ретро“.
 
– Г-н Савов, как сте?

– След като получавам пенсия, която едвам ми стига за половин месец, оттук нататък как да говоря за разни работи? Те отпадат! Като имате предвид, че получавам пенсия по Закона за особени заслуги, защото навремето пострадах и не можех да упражнявам занаята си.

По-скоро попитайте управляващите защо хора като мен са лишавани и не могат да си купят едни лекарства? За какво да говорим? За героизъм ли? Че онова, което направихме навремето, не е повторено и до ден-днешен. От българската общественост нашето изкачване на Еверест беше определено като най-голямото спортно постижение на XX век заради това, че двама души по неволя оцеляха без кислород на 8750 метра. Дай Боже, да не се повтори тази драма.

Но това са неща, които бяха пренебрегнати, и ние сме обезпаметени. Не може една държава да отнема паметта за хора, които са си дали здравето, а някои и живота. Ето на тази тема напишете нещо, а не да пишете за някакви си героизми! Най-унизително е да се отнеме паметта за хора, които са дали много.
Да, имаме звания и ордени, но това е благодарност от страна на държавата или съответната институция задето си направил нещо изключително. Награда е, ако дадат парична премия или нещо друго.

Предишният президент, който сега е министър-председател, когато беше 40-ата годишнина от изкачването на Еверест, даде едно плакетче за всички. Ами дайте поне по един плакет на всеки от хората, де! Толкова ли е скъпо това? Всеки от нас от експедицията заслужава най-високото орденско отличие! Никакво внимание!
Казвам ви причините, поради които се отказвам… Държавата иска от мен да гласувам, но когато го правя, аз давам, а отсрещната страна не ми дава.

– Разбирам огорчението ви…

– Това не е огорчение, госпожо, то е гняв, защото там отидох като филмов оператор, а не като алпинист. След това стана инцидентът, потупаха ме по рамото, казаха „браво“ и в следващия момент те замитат под чергата. Като казвам тези неща, имам предвид цялата експедиция, която бяхме на Еверест. Някои са по-зле и от мен. На този връх се качих благодарение на хората от експедицията. Ние бяхме изключително подготвени. Ако бяхме тръгнали по класическия маршрут за изкачване на върха, почти всички щяхме да се качим.

Всички, които са пенсионирани по Закона за особени заслуги, мизерстват, ако разчитат само на това.
Затова отказвам да говоря за тази държава и нейните институции. Колко пъти съм писал писма до различните институции, никакъв отговор не съм получавал – нито от президентство, нито от МС, нито от министерство.

Как така ще ми отказват отговор? Аз на първо място съм човек в неравностойно положение, тъй като се наложи да ми отрежат част от стъпалата на краката.

Веднъж докопат ли се до софрата – край! Даже трохите, които падат под софрата, и тях ги замитат. И тук непрекъснато ще ме будалкат да ходя да гласувам. За какво да гласувам?! Да гласувам, за да може той да седне на софрата, а аз пак да бъда в тълпата! Не става така!

– А вие защо нямате пенсия за навършена възраст?

– Аз ви казах, че получавам 358 евро за заслуги. Когато ме пенсионираха навремето, парите, които получавах, ми стигаха за месеца и освен това правех и дребни спестявания за погребение. Не получавам обичайната пенсия за трудов стаж, тъй като той е недостатъчен, за да се пенсионирам по този параграф. В изпълнение на служебните си задължения станах човек в неравностойно положение. Аз дори имам право на пенсия по ТЕЛК, защото част от стъпалата ми са отрязани. Ако получавах тези 3 пенсии според закона, горе-долу ще докарам доход, с който да се чувствам нормално. А с 358 евро, където вече всичко е левче – евро като цени, как да се получи?! Една депутатска заплата се равнява на 14 мои пенсии! Как да им вярвам?!

– Все пак може би имате приятели, които ви помагат?

– О, разбира се, така е. Помагат ми. Артистите от спектакъла „Поетите“ преди година и половина много ми помогнаха и аз съм им благодарен. Но е обидно! Защо трябва да ми помагат?!

Хубаво, че успявам да намирам някакви пари за лекарства, тъй като при мен здравословните проблеми са хронични и постоянни. Даже за някои от нещата не ги купувам. Както се казва, каквото ми е писано – това е. Те просто са ме оставили да си отида от този свят. Аз полека-лека си отивам, естествено, това е нормално, но дните, които са ми останали, са повече от мизерни! Това е нашата държава!

Един олимпийски шампион знаете ли каква пенсия получава? 2923 лв. за златен медал, за сребро с 10% по-малко, а един бронз е с 10% по-малко от сребърното отличие. А къде сме ние, алпинистите?!

Не подценявам тези видове спорт, но ако нещо му се случи на даден спортист, веднага дузина лекари се хвърлят да го спасяват. При нас няма начин това да се случи. В планината ние, които сме се научили как да си помагаме, когато ходим нагоре по интензивните лагери, това е помощта, на която можем да разчитаме. Затова има хора, които остават по планините.

– Как се чувствате в Дома за ветерани на изкуството, в който живеете?

– Тук се чувствам добре, персоналът е читав. Всичко, което е според възможностите им, даже и повече по някой път, те правят и полагат грижи за хората, които сме тук. Имаме художник, журналист, моя милост, ще има още хора сигурно.

Моят дух е благосклонен към Елисейските полета, но тялото е на друго мнение. Както казвам: Духът желае, тялото нехае!