Дивна с разтърсваща изповед след катастрофата: Бях на път да си дам най-тежката присъда, мислейки за смъртта
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Певицата Дивна проговори точно девет месеца след катастрофата, в която тежко пострада най-добрата й приятелка, манекенката Кристин Илиева.
Пред Мариян Станков Мон Дьо тя направи разтърсваща изповед за случилото се и за ада, през който е преминала и продължава да преминава.
„Доста време очаквах момента, в който мога наистина да говоря – призна Дивна. - Разбрах, че този момент няма да дойде, така че съм готова. Опитвах да не принадлежа на никой. Душата ми бе заклещена в това тяло. Не съм се крила, защото няма как да се криеш от себе си. За мен е важно, че Кристин Илиева е жива и съвсем скоро се надавям – напълно здрава”.
Дивна се връща в болезнените си спомени за самата катастрофа.
„Кристин ми бе на гости в Русе – спомни си тя. - Времето бе страхотно, говорихме си дори, че отдавна не ни се е случвало да пътуваме с толкова близък човек. Не мога да си обясня какво и как се случи. Имаше камион срещу мен. Мястото бе разрешено за изпреварване и нямаше ограничение. Въпреки че имаше доста писаници, че съм изпреварвала забранено. Имаше видимост. Минути след катастрофата всичко ми се губи. Помня, че ударът бе в дърво. Помня момента след удара, когато си казах: „Това ли е и така ли приключва всичко”.
След това опитах да разкопчая колана на Кристин и я питах добре ли е. След това започна кошмара. Чувах виковете й. Мантинелата се беше врязала във вратата й.
Около час чакахме линейка, пожарна и полиция. Тогава аз бях човека който трябваше да се мобилизира. Казвах й, че много съжалявам, опитвах да говоря с нея за да не изпада в безсъзнание. В един момент започнах да й пея „Светът е за двама” на Орлин Горанов. Малко преди катастрофата й казах, че тя е най-близкия ми човек след семейството ми. От 112 тогава ме обвиниха, че съм им дала грешно място заради което линейката се е забавила. След като я качиха в линейката, тогава ме удари реалността. Исках да остана в болницата при нея, но ми казаха, че е безмислено. Имах чувството че се разпадам. Че съм в един макуум, в който умирам. Ден по-късно се чух със семейството й и те ми казаха, че се налага преместване в София. Не ми даваха да я видя. Всички ми казваха, че не мога да отида при нея. Всеки ден бях пред телефона и очаквах да ми разрешат да отида. Около 10 дни след катастрофата й писах и тя ми отговори че иска време. По-късно тя ме попита защо не съм до нея. Бях готова веднага да тръгна и я попитах, дали ще ми даде възможност да я видя. Когато за първи път влязох при нея в стаята, се разплакахме и си казахме, че трябва двете заедно да го преодолеем.
Дадох си сметка, че винаги съм била отговорен шофьор. Дадох си сметка, че хората обичаме да съдим много първосигнално. Че съм най-големия злодей. В тези моменти аз и семейството ми изстрадахме много. Преминах през самоотрицание и самобичуване. Повярвах, че съм лош човек, че нямам право да съм жива. Не можех да си простя, че нямам физически наранявания. Исках аз да съм на нейно място. Не виждах живот, не можех да стана от леглото. Всеки път, когато минавам по този път и виждам това дърво, рухвам. Моят рестарт е нейното възстановяване.
Вече сме на етап, на който говорим с усмивка за това, което ни предстои. Няма да е проблем, ако не ми прости напълно. В правото си е. За мен тя ще си остане най-близкия човек. Подарих на Кристин песен, която бе написана по-рано от мен, но и на нея казах, че не мога да си обясня как съм написала преди това текст, който така отогваря на онова в мен, което бях след катастрофата.
Душата ми бе безмълвна и имаше само шум в ушите ми. Вече няма връщане назад и ми трябваше доста време за да го осъзная. Исках всичко това да го изпея. Цялото ми семейство страдаше от писанията по медиите. Разболяха се. Баба ми получи инфаркт. Бях една мишена, което адски ме разтърси. Когато слушаш за себе си такива неща, в един момент започваш да им вярваш. Вярвах, че съм чудовище и мислех, че с присъствието си ще навредя на хората, заради което не исках да излизам от вкъщи.
Не бива да съдим за неща, за които нямаме гаранция, че няма и на нас да ни се случат. Прощавайте на себе си. Това е най-важното.
Много съжалявам за това, през което близките ми трябваше да преминат. Същото важи и за семейството на Кристин”.
Дивна призна, че през главата й са минавали и мисли за най-лошото.
„Бях на път да си дам най-тежката присъда, мислейки за смъртта и за това, че вече нищо не ми предстои – призна тя. - Имаше моменти, в който чувствах че целия свят ми тежи на плещите. Имаше прекалено много мисли, които ме завладяваха. В момента съм на място, в което вярвам, че трябва да продължа напред, защото го дължа на страшно много хора, които вярват в мен”.
