Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Кабинетът „Петков“ качва рейтинга на „Възраждане“
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Нарастването на подкрепата за партия „Възраждане“ не трябва да се подценява. Това не е временно преразпределение в електоралните нагласи. Това е единствената партия в настоящия парламент, която почти удвои изборните си резултати според последните сондажи на общественото мнение. Освен това „таванът“ на подкрепата за партията на Костадинов не е определен от рамките на т. нар. „патриотичен вот“. Този политически субект има всички предпоставки за трайно присъствие в българския политически живот с всички последствия от това.
В известен смисъл „Възраждане“ е трето поколение радикална националистическа формация в България. В началото на 90-те години сред политически формации като Българската радикалдемократическа партия на Георги Георгиев, БНДП или „Нова демокрация“, се открояваше Общонародният комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) и неговото политическо представителство в лицето на Обединената партия на труда. Тяхната радикална реторика бе насочена срещу българските турци и по същество призоваваше за продължаване на т. нар. Възродителен процес.
Второто поколение бе белязано от „Атака“ през 2005 г. На фона на сложните вътрешни процеси на разделение и противопоставяне във ВМРО „Атака“ зае радикална позиция, която вече не се свеждаше само до българските турци и роми, а имаше много по-широк хоризонт на политическо действие. Волен Сидеров разчиташе на собствения си политически опит, акцентирайки върху времето, в което беше главен редактор на вестник „Демокрация“. В разстояние на сравнително дълъг период от време „Атака“ олицетворяваше радикалния националистически вот в остра конкуренция с „Гвардия“ на Расате, а и с части от разделената ВМРО. След изборите през 2017 г., заедно с ВМРО и НФСБ, „Атака“ се превърна в част от мнозинството, а с това изгуби своя радикален профил.
Днес „Възраждане“ има нов хоризонт на политическо разгръщане, в който са запазени отделни елементи на традиционния профил на българските националистически формации, но Костадинов вече няма нужда да изгражда образа си като част от демократизацията на България. Той се опитва да говори на нови поколения от избиратели, за които перспективата за завръщане към България отпреди 90-те години вече не означава нищо. Устойчив остава призивът към „Възраждане“ – от т. нар. Възродителен процес, през „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ) и „Възраждане на Отечеството“ на Николай Малинов, до партията на Костадинов и нейния призив „Време ни е за Възраждане“. „Възраждането“ е основен елемент в тази пропаганда. Той съчетава в себе си както носталгията по геополитическия свят пред присъединяването на България към НАТО и ЕС, така и очакването за някаква нова посока на развитие, която да ни направи силни и независими.
Очакванията, че след отпадането на ограниченията срещу пандемията „Възраждане“ ще изгуби част от полето на своята радикална риторика, не се оправдаха. Партията на Костадинов бързо се преориентира и се превърна в говорител на страховете и съпротивите, свързани с руската инвазия в Украйна. Не е вярно това, че „Възраждане“ ще остане свързана с отделен набор от теми. Тя се движи в широк хоризонт от проблеми, мобилизирайки страхове и усещане за несигурност на все по-големи групи от хора.
„Възраждане“ се намира в изключително комфортна позиция, доколкото основните ѝ конкуренти не могат да използват същите политически средства. БСП, която наложи и следва подобен дневен ред в разстояние на повече от пет години, засега е във властта, което ограничава възможността ѝ да радикализира говоренето си по тези теми. Докато БСП беше в опозиция, тя успя да води пропагандната си война срещу ГЕРБ от представата за „Европа на две скорости“, през съпротивата срещу т. нар. Истанбулска конвенция, защитата на традиционните семейни ценности, съпротивата срещу Стратегията за детето, до ограниченията срещу Ковид пандемията. Резкият завой на БСП към националистическия сектор се обясняваше с усилията на Корнелия Нинова да привлече избирателите на „Обединените патриоти“ или поне да разколебае тяхната подкрепа за ГЕРБ.
Днес БСП вече не може да се възползва от нито един от тези ниструменти, за да укрепи позициите си. Нещо повече, „Възраждане“ очевидно успява да привлече подкрепата на части от избирателите на БСП, които вече не чуват тези послания от социалистите. Според резулатите на някои от сондажите на общественото мнение „Възраждане“ вече има по-висока подкрепа от БСП. Тенднецията е това да продължи, тъй като част от избирателите на социалистите разпознават все по-отчетливо своето представителство в действията на „Възраждане“.
Другите националистически или патриотични формации, участвали в коалицията с ГЕРБ, нямат потенциал да се конкурират с „Възраждане“. На свой ред Румен Радев, чиято реторика е най-близо до тезите на Костадинов, по-скоро създава допълнителен усилващ ефект, отколкото да неутрализира влиянието на „възрожденците“.
Стратегията на действие на партията на Костадинов предполага тя да се сблъсква с открито противопоставяне. Критиката и обвиненията срещу лидера ѝ и нейните представители е „калкулирано“ в действията на партията. Колкото по-остри са критиките и обвиненията срещу тях, толкова по-ясно се чува тяхното говорене, а с това и повече хора са готови да се вслушат в думите им. Обвиненията в директно обслужване на руската пропагандна агресия срещу България също произвеждат обратния ефект. Антиамериканската риторика на „Възраждане“ също изглежда привлекателна за немалка част от българското общество. „Обясненията“ на всичко чрез влиянието на САЩ е добре познат похват, който носи допълнителни дивиденти на партията на Костадинов. Неубедителните действия на управляващото мнозинство придават допълнителна острота и ефективност на „възрожденската“ пропаганда.
„Възрожденците“ търсят сблъсък и конфронтация, защото само така могат ефективно да популяризират тезите си. Но темата, която наистина може да им позволи да доминират публичния дебат, е изборът на момент и пътя към въвеждането на еврото в България. Именно по тази тема за пръв път те биха могли да окажат съществено въздействие върху политическия процес.
Няма непосредствен риск „Възраждане“ да управлява или да оказва влияние върху управлението на България през следващите години. Но тази нова, трета поред версия на българския националпопулизъм изглежда много по-адаптирана и жизнеспособна. Очевидно в българското общество има условия да бъде непрекъснато възраждан комплексът за малоценност, върху който се градят политическите амбиции на подобен тип политически формации.
