Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Скандалът с подслушването – фалшива новина в такт 7/8
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Както в повечето телевизионни „игри на късмета“, сценаристите ни предложиха „игра с публиката“. Просто е необходимо време, за да се подготвят участниците за следващия кръг. Най-често в тази игра на публиката се предлага да спечели нещо. В този случай награда няма да има. В тези игри публиката винаги е губеща.
След като в първите дни на новия кабинет не се стигна до гръмки разкрития, които да „грабнат вниманието“ на публиката, навлязохме в нов етап от класическа кампания за дезинформация. Тук не става дума само за „фалшиви новини“, а за цялостна кампания, която има за цел да повлияе върху обществените нагласи и да изиграе ролята на паралелна предизборна кампания. През изминалата една година целенасочено се формират две напълно несъвместими представи за реалността. Както винаги, става дума за пари, но новите министри разбраха бързо, че „стотици хиляди“ или „милиони“ не са достатъчно силни стимули, и преминаха директно към „милиарди“ лева.
Една седмица след назначаването на правителството, на 20 май, Атанас Атанасов заяви, че след Нова година са били подслушвани 32 опозиционни политици, като дори посочи колко от тях от кои служби са били подслушвани. Часове по-късно служебният вицепремиер и министър на вътрешните работи Бойко Рашков заяви, че има такива данни, а още няколко часа по-късно Слави Трифонов обобщи, че това е „нов Уотъргейт“. Два дни по-късно служебният премиер Янев заяви, че е разбрал от медиите, но ще търси възможност да освободи ръководителите на специалните служби. Този неравноделен такт не се получи точно като 7/8, но на някого би могъл да прозвучи почти така.
Медийният и политическият отзвук от тази „новина“ усили ефекта за „игра с публиката“. Към съобщението на Атанасов бе добавена и информация за това, че на 17 май Иван Костов е поискал официално информация за това дали е бил подслушван. Атанасов бързо „предположи“, че е възможно и бившият министър-председател да е бил подслушван, „… за да се следи дали и какво съветва коалицията преди изборите“. В същото изявление пред БНР Атанасов заяви, че придобитите чрез СРС записи са били дешифрирани на хартия, а преди дни са били унищожени в отдел „Вътрешна сигурност“ на МВР. Ивайло Мирчев от ДБ побърза да предположи, че наводнение е заличило доказателствата. И така завърши пълният цикъл на всяка „фалшива новина“.
Няма съмнение, че подслушването и проследяването на български граждани с цел изнудване или поставяне в зависимост беше една от най-гнусните практики на ченгеджийницата, в която живяхме прекалено дълго. Но следи винаги остават, а ако такива бъдат намерени, те трябва да доведат до търсене на наказателна отговорност. Но в този случай сценаристите не се интересуват нито от следи, нито от доказателства. Целта е само постигане на бърз ефект. Разбира се, никой не се пита защо Атанасов и другите, които се смята, че са били подслушвани, не са постъпили като Костов. Защо тази информация попада първо в медиите, а не в институциите, които са отговорни за контрола върху подобни незаконни действия? Отговорът винаги е един и същ – защото тя не може да бъде доказана пред съда, а чрез медиите може да формира „основателно съмнение“.
Класическата „фалшива новина“, независимо че не отговаря на истината, съдържа всички други елементи на една „новина“. Тук имаме ярък пример за това – няма посочен източник, нито поемане на отговорност за защитата на такъв източник; избрани са предполагаем брой подслушвани политици, който не е цяло число, и макар и въпреки посоченото им конкретно разпределение (12 от „Вътрешна сигурност“, 12 от ДАНС и 8 от ГДБОП), което да предизвика съмнение, все пак числото 32 изглежда запомнящо се (дори някои журналисти побързаха да заговорят за 42 – за по-голям ефект!); в нашата политическа практика изглежда възможно управляващите да подслушват опозицията; публично известен политик призовава вицепремиерът да направи проверка.
Дотук всичко изглежда като новина. Но проблемът е в това, че според източника на „новината“ материалите са били унищожени. С други думи – всичко това е истина, но не може да се докаже.
Това е само нов етап в провежданата кампания за дезинформация. Тя започна със снимките, записите и „кюлчетата в чекмеджето“. Никой не посочи източника на тези „свидетелства“. Нито един журналист не пое отговорност да защити свой доверен източник, от който е получил тази информация. Но тя бе пълноценно използвана не само за диксредитирането на Бойко Борисов, но и за изграждането на негативен образ на България в чуждестранните медии. Постепенно „чекмеджето“ се превърна в „чекмеджета“, а от месеци Румен Радев говори за „шкафчета“. Ако продължава така, скоро ще си говорим за „гардеробчета“, но от това „новината“ няма да стане по-достоверна.
В същото време официално разпространените доказателствени средства от прокуратурата например за регистрираните разговори на съветника на Румен Радев (спрямо когото той не се разграничи!) Пламен Узунов и тяхното съдържание почти не предизвикаха реакция. Във всеки случай – не и реакция на обществена нетърпимост към корупцията. За всеки, който разбира поне малко от противодействие на корупцията, в тях се съдържат достатъчно елементи, които биха могли да насочат към злоупотреба със служебно положение или дори към търговия с власт. Под въздействието на кампанията за дезинформация тази официална информация бе омаловажена за сметка на снимки и записи, чийто произход продължава да бъде неясен.
Както обикновено сценаристите разчитат на доминиращото обществено недоверие в институциите, което старателно култивират. В тази изкривена публична среда фалшивата изглежда по-достоверна от истинската новина. Така се случва и сега – на Лъжата краката са къси, но тича много бързо. Въпросът е възможно ли е наистина подобен тип кампании да доведат до бърза промяна в обществените нагласи, която да доведе до съществено пренареждане на електоралните шансове на различните политически партии преди изборите?
Независимо от настойчивото търсене на скандализиращи общественото мнение новини поне засега изглежда, че доминиращите нагласи не са повлияни съществено. Причините не са в липсата на усилия от страна на сценаристите, а в самата социална реалност. Няма условия за драматична реакция на общественото мнение. Равнището на доходите не е повлияно негативно. Няма условия за непосредствено възникване на социална или икономическа криза с тежки последствия за всекидневния живот на хората. Изглежда, че санитарният риск намалява, а отпадането на ограничителни мерки очевидно се възприема положително. Няма очакване за предстоящ срив или бързо влошаване на условията. Очакванията на бизнеса и гражданите не са за предстояща криза. Даже напротив.
Мнозинството от българските граждани предполагат, че са подслушвани. Но когато става въпрос за политически обвинения между бивши управляващи, това се възприема не като нарушаване на правата на човека, а едва ли не като обичайна практика, характерна за нашата политическа култура. Казано накратко, този етап от кампанията за дезинформация най-вероятно няма да постигне непосредствените си цели. Съвсем друг въпрос е какви са дългосрочните щети, които злоупотребата с темата за подслушването носи за обществения климат у нас.
„Играта с публиката“ ще продължи. Залозите се увеличават. Преговорите за съвместно явяване на избори са много повече, отколкото декларациите с кого никога няма да бъде преговаряно. Времето преди „паузата за рекламите“ намалява, а това ще накара сценаристите бързо да лансират нови „игри на случайността“. Все така ще се говори за „милиарди“, но не от които гражданите ще спечелят, а които са откраднати. А публиката все по-бързо губи интерес към шоуто. Затова кампанията за дезинформация ще продължи, поне докато не видим гърба на бързо отдалечаващата се Лъжа.
