Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Време е за ред, не за фалшива „човещина“
Последвайте ни в Google News Showcase
Ефективността на мерките на правителството не зависи от тяхната строгост, а от спазването им. Вече няма съмнение в това, че спадът в подкрепата за действията на управляващите за управлението на кризата е резултат на неразбираемата търпимост спрямо онези, които отказват да съблюдават какъвто и да било публичен ред. Това няма отношение към политическата подкрепа за управляващата коалиция, а към готовността ѝ да наложи спазването на приетите ограничителни мерки по отношение на всички.
Досегашните решения при управлението на кризата не включваха нито една ограничителна мярка, която да е наистина непоносимо тежка за гражданите. И в момента българското правителство предпочита да наложи мерки, които биха имали ефект срещу натиска върху системата на здравеопазването, вместо да прибегне към пълно ограничаване на мобилността. Тези мерки не са локдаун. Все още думите имат конкретен смисъл. С изключение на отделни сектори, които ще бъдат ограничени до минимум, няма непосредствени и непреодолими ограничения спрямо икономиката като цяло или върху поведението на гражданите.
България не въвежда нито вечерен час, нито ограничения за излизане от дома, нито ограничения за напускане на населеното място. Знаем, че всичко това се случва в различни държави на Европейския съюз, но продължаваме да се вслушваме във всякакви конспиративни теории и недоносчетата на зле прикритата политическа пропаганда. Опитите за всяване на паника зачестяват. Всякакви маргинални политически проекти и „къмпингуващи протестиращи“ се опитват да употребят тази ситуация в свой интерес, пропускайки простия факт, че заплахата няма политически, а национални измерения. Заради всичко това мястото на критиката е преди приемането на определени правила и норми. След това те просто трябва да бъдат спазвани.
Много европейски страни все по-често търсят подкрепата на армията както за провеждането на определени инициативи, така и като последна защитна линия пред разрастването на пандемията. Ако наистина става въпрос за „война“, както казват все повече военни лекари, то нейните фронтови линии преминават през цялото общество и обхващат различни сектори. Не може да се очаква, че лекарите, общопрактикуващите лекари и медицинските специалисти, както и учителите или полицаите сами ще успеят да удържат на огромното физическо и психично натоварване, ако различни групи от самопровъзгласили се за експерти по всичко „тиловаци“ продължават да подлагат на заплаха тяхното здраве и живот.
Мнозинството от българските граждани започват да осъзнават мащабите на риска. Засега това е по-скоро нарастваща тревога, отколкото страх, но това състояние би могло да се промени. Най-същественият риск в момента е свързан със създаването на паника. Не мерките сами по себе си, а отказът да бъде наложено тяхното спазване може да доведе до паника. Ако огромното мнозинство от хората, които, макар и неохотно, спазват всички ограничения, продължават да бъдат свидетели на системен отказ от налагане на санкции спрямо онези, които продължават да правят каквото си искат, това може да има много по-разрушителен ефект дори от най-строгите ограничения.
Никой не е отменил санкциите за неносене или неправилно носене на маски на закрити обществени места. Никой не е отменил ограниченията пред събирането на хора на едно място без спазване на елементарна, не само противоепидемична, а чисто санитарна дистанция. Както и никой не е разрешил публични събития и митинги, които нито са обявени, нито са одобрени, нито се провеждат според изискванията на закона. Колкото повече стават примерите на необяснима търпимост към нарушенията на елементарни изисквания, толкова повече всичко това разколебава готовността на гражданите не само да спазват някакви допълнителни защитни мерки, а и самия обществен ред.
Отказът от спазване на ред може да доведе до нарастване на социалния риск. И то не защото моделът на системата на българското здравеопазване има проблеми. Не и защото има ниско доверие в публичните институции. Още по-малко, защото „народът е въстанал срещу корупцията“. Спазването на реда е задължение и право на гражданите. Само доколкото това е така, те могат да бъдат защитени и равни пред закона. Само дотолкова могат да изискват и да контролират институциите. Без това базисно условие не само на демокрацията, а на модерната държава изобщо нито една държава не е в състояние да се справи в ситуация като сегашната.
Само държавата има право да налага ред. Дори и с принудителни мерки. Тя е длъжна пред гражданите да установява и поддържа легитимен публичен ред. Ако гражданите не виждат готовност от страна на държавата да установява, поддържа и налага публичен ред, те могат да решат сами да го направят. А това само би увеличило представата за настъпващ хаос.
Защитата на публичния интерес в момента изисква приетите мерки да бъдат гарантирани с прилагането на санкции за тяхното нарушаване. Ако няма санкции, всъщност не можем да говорим изобщо за някакви предпазни мерки. Няма значение колко гръмогласно ще се оплакват санкционираните. Има съд, към който могат да се обърнат, ако смятат, че правата им са нарушени. Няма значение и какво точно ще коментират „къмпингуващите“ в различни „палаткови лагери“ из центъра на София. Глобите трябва да се плащат, дори ако е необходимо чрез полагането на труд. Всяко нарушение трябва да бъде санкционирано, защото в противен случай представата за върховенство на закона може да остане само любимо клише на хора, които предпочитат да възприемат себе си като истински защитници на правото.
Време е да бъде наложен публичен ред. Конкретните измерения на отделните предпазни мерки, както и определянето на техния ефект; необходимото време за тяхната оценка и следващите стъпки в управлението на кризата; възстановяването на капацитета на болничните заведения и подготовката им за следващите месеци – всичко това зависи от решителността, с която ще бъде наложено следването на предпазните мерки. Санкциите трябва да бъдат публично оповестени и всички трябва да бъдат наясно с това, че те ще бъдат налагани. Всеки трябва да знае каква е цената на нарушението, за да понесе отговорност за собственото си поведение.
Мнозинството от хората у нас са готови да спазват съвестно новите изисквания. Обществената принуда към спазване на правилата не се отнася за тях. Но тя трябва да бъде наложена с цялата решителност и капацитет на съответните контролни институции. Именно сега всяко разколебаване или проява на фалшива „човещина“ би могло да ни струва много по-скъпо. Равенството пред закона означава неговото пълно прилагане спрямо всички. Това е начинът, по който модерната държава може да гарантира свободата и равенството, без които призивите за солидарност биха изгубили истинския си смисъл.
