"Ел Мундо" с покъртителен разказ за героизма и смъртта на украинския танкист Евгений Киктенко
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Миришеше на тютюн, на войници, които от много време не са били под душа, на консерви, на нездравословна влага. Но при руска артилерийска атака това убежище и тази компания бяха най-добрите в света, пише Алберто Рохас, специалният пратеник в Харков на испанския в. „Ел Мундо“.
Всяка бомба, падаща върху горния етаж, разтърсваше всичките му стени и отделяше пръст и циментов прах от тавана.
В тази дупка от червени тухли спяха Евгений, Андрий и Виктор, трима приятели украинци, танкисти от 92-ра механизирана бригада.
Нямаше значение дали е нощ или ден, защото руснаците не си почиваха в непрестанните си бомбардировки. За един новопристигнал беше ужасяващо, но те бяха свикнали със снарядите така, както полицаят е свикнал със сирената на колата си.
Първата част от тази история се случи на 31 май във военна зона. Те трябваше да се отправят към фронта, както правеха почти всеки ден, но мисията им беше отменена в последния момент.
Вместо да се качат в пленения си руски танк Т72, те го паркираха под едно дърво и прекараха сутринта в землянка на два километра от фронта, пишейки съобщения с приятелки и приятели, които не са виждали от месеци.
Около 11:30 ч. ги посети пишещият журналист, когото посрещнаха с бронираната му кола и се отнесоха към него с учтивост и интерес.
Тогава руснаците започнаха артилерийската си атака срещу току-що освободеното село, в което се намирахме, и трябваше да слезем под земята, докато спре градушката.
Със спектралната светлина на заредена от слънчева светлина крушка направихме интервютата. Андрий беше командир на танка, Виктор – водачът, а Евгений – мерач-стрелец. Заедно те съставят екипажа на „Грозника“, както наричат своя танк Т72. Никой от тях не е навършил 25 години.
Оттогава 92-ра механизирана бригада участва не само в освобождаването на цялата северна граница с Русия, но и се превърна в тарана, който прогони войските на нашественика от цялата област Харков.
В юмрук от 15 основни бойни танка, Виктор, Евгений и Андрий, заедно с техните колеги танкисти, прокараха линиите до Луганск.
С отнетите от врага танкове в бригадата бяха докарани нови превозни средства, а ветераните, въпреки младостта си, бяха преразпределени с новобранци.
24-годишният Евгений, един от най-добрите стрелци в групата си, с няколко поразени вражески танка, стана най-старият от друг екипаж, докато Виктор и Андрий останаха в същия танк.
НА ВОЙНА В ТАНКА
Войната в танк може отвън да изглежда по-безопасна, отколкото във всяка друга армейска част, тъй като напредвате под стоманена обвивка.
Реалността не е такава: танкът е изправен пред множество опасности, като артилерийски огън, директен огън от друга бойна машина, поразяване от мина или удар от дрон.
Когато нещо успее да пробие бронята му, то често задейства вътрешните муниции, причинявайки експлозия и изгарянето на екипажа до смърт.
Втората част от историята е от миналия септември с текстово съобщение на мобилния телефон, когато въпросният журналист се чува отново с тях.
92-ра не само освобождава района на Изюм, но се насочва към Купянск, смазвайки руснаците: „Те бягат с какво ли не, с мотоциклети и с автомобили „Лада“, които са откраднати от местните“, каза Евгений.
Но не всички нашественици избягаха. Екипажите се изправиха срещу страховитите руски парашутни бригади, елитни войски, подкрепяни от танкове.
„Окопаха се близо до танка ми и дори можех да им видя лицата. Техните танкове изостанаха назад, оставяйки ги изолирани, нещо, което никога не бихме направили с нашата пехота.“
Въпреки че и тези парашутисти в крайна сметка избягаха, танкът на Евгений Киктенко стъпи на две мини този ден и той беше ранен.
Накрая, на 25 септември, той загина заедно с водача и командира си в битката при Петропавловка, вече много близо до Купянск, когато снаряд уцели бронираната им кола номер 230.
Неговият талисман, кафява котка, която пътуваше с тях, също загина вътре в украинския танк.
Генерал Валерий Залужний, главнокомандващ на всички украински армии, написа в Twitter този ден: „Цената на победата са животите на най-добрите войници. Ние няма да предадем тази извоювана с кръв земя на врага. В памет на онези, които се върнаха от битката върху бронята, като Евгений Киктенко“.
БРАТЯ ПО СИЛАТА НА КРЪВТА
Но истинското морално въздействие беше сред връстниците му. Много рано Евгений остана без родители. Неговите баба и дядо са отгледали него и сестра му, но и те са починали, когато те са били още деца. За този стрелец 92-ра Механизирана бригада беше семейството му.
Всъщност нито един от тези войници не е виждал роднините си от 24 февруари, когато започна инвазията. Те са братя по силата на кръвта, и връзките, създадени на бойното поле, са по-здрави от стоманата на бойните им танкове.
Репортерът ги потърси на позициите им в Купянск без успех. Този ден те се преместиха на друго място. Тази седмица успяхме да се свържем с Андрий, който не иска да говори за смъртта на своя другар, защото споменът за това е кошмарен за него.
„Руснаците се провалят, това е очевидно. Избягаха от Харков. Това не е само заради нашата работа с танковете, това е общ резултат на всички части на украинската армия.
Освобождението на Херсон също ни вдъхнови. Но светът трябва да знае, че ние плащаме много висока цена с живота на нашите другари.“
– Уморихте ли се от толкова месеци война?
– Разбира се, но ще се борим до победа. Не можем да разочароваме надеждите на украинците.
Ранен съм, имам силно мозъчно сътресение. Но времето, прекарано в болницата, се възползвах не само да се възстановя, но и да се оженя. След няколко седмици се връщам на фронта.
– Как минава денят ти сега?
– Имаме нужда от военна техника, защото прекарваме деня в непрекъснат ремонт на старите ни бойни машини Т64. По-модерните Т72 и Т80 бяха пленени от руснаците и ние също ги използвахме.
Когато първият репортаж с тях беше публикуван в този вестник, Русия беше претърпяла унищожаването на 750 танка. Сега броят им е 1520.
Специалната 92-ра бригада е унищожила доста от тях, но цената е запълването на гробищата на Украйна с млади хора като Евгений.
Приятелката му Марина Калантаева си спомни на погребението му неговите последни думи, преди да замине за фронта: „Не знам кога ще се срещнем отново, но никога не съм носил значката, която всички войници носят на врата си, за да се идентифицират. защото това е знак, че човек гледа само смъртта, а аз няма да умра, защото героите никога не умират“.
