ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Цяла година живеем ден за ден, но в края й, щем не щем, без да сме счетоводители, започваме да правим своята равносметка: какво се случи, какво – не, в какво успяхме, какво проспахме, пропиляхме ли тези 12 месеца или резултатът е равен, нула на нула...
Честно казано, съмнявам се, че повечето днешни българи са способни на подобен честен размисъл. На честен диалог със себе си. Мнозинството у нас предпочита да ближе греяната си ракия и да не се самонатоварва с предновогодишни изводи и заключения.
Трапезната стихия е по-силна от потребността да останем насаме със собствената ни съвест, ако я имаме.
За какво да разговаряме със себе си ли? За своите малки и големи грешки, за грешните ни помисли към ближния, за седемте смъртни гряха, които бъркаме с десетте Божи заповеди... За неумението ни да се погледнем отстрани и да се съзрем през очите на Бога – мънички, четирикрайнички, тичкащи насам-натам, обсебени от делничното, от преходното, от грижите за физическото оцеление, но не и за духовното изцеление. Затова на повечето от нас, освен телата, и душите са затлъстели.
Кандилцето на съпричастието
на състраданието, на съболезнованието ни към човека до нас липсва на задушевната ни трапеза. Живеем живота си без мисъл за следващото изпитание, а е казано: „Щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна!“
Добре, живеем за удоволствие на телесата си, но защо без нужната вътрешна хигиена, наречена морал, почтеност, чест, нравственост, читавост... Как тогава ще се отървем от Гнева и Чревоугодничеството, от Алчността и Леността, от Завистта и Високомерието?
Вярно, вече 25 години липсата на справедливост и праведност в правовата ни държавица издевателстват в душевна територия – но кой ни е обещал, че животът тук ще е по-справедлив от смъртта, че на нас ни се полагат еднакви по вкус и размери порции радост, скръб или удоволствия?
В собствената си духовна територия ние сме си господари и слуги, пазачи и крадци, поети и тълпи. Тук имаме пълна свобода да изберем собствената си роля. Защото е казано: изпитанията на земята съществуват, за да бъдат изкупени като грехове. Днес обаче много българи се молят да им бъдат опростени не греховете, а борчовете, кредите, паричните им задължения, сякаш
банкерите са богове
и са склонни да опрощават грешките ни в аритметиката...
Но на каква аритметика се кланяме? Калкулираме ли надеждата в собствените си усилия да бъдем полезни на себе си? Или я караме както си знаем – в цената на домашните лютеници не слагаме нито грам стотинка собствен труд. Не защото трудът ни е безценен, а защото не си го ценим. Само в прозявката си търсим, но не намираме принадената стойност на усилието.
И друго е казано: всеки от нас потъва
и ще потъва според вярата си. И според ниското ниво на безнадеждието си, лишено от съвършенството на съживителното смирение. Но мнозинството у нас и по света страда от
множествена склероза на духа
агресивният ни потребителски ум бяга като дявол от тамян от своя разум, превръща цивилизацията ни в цинична цигания, създава ни самочувствието, че ще надживеем живота.
А изводите от днешната световна рецесия са прости като просено зрънце – всяка материална криза прави душата ни по-одухотворена. Но колцина от нас точно днес са способни да бъдат духовни? Готови сме
да вдигнем ръка и да ударим
Защото човечеството не знае как да преодолее бедността на безсъзнателното поведение.
Кризата дойде, за да промени начина ни на живот – едни да сепне, други да стресне, трети да уплаши и паникьоса. Да ни подсети, че скромността краси същността на човека, че емоционалното ни разхищение води до опустошение, че обратната страна – умственото успокоение, е мозъчно залояване, че дишането по инерция не ни спестява грижата има ли достатъчно гориво в резервоара на бясното ни битие...
Кризата е натрупано самодоволство, липса на надникване в утрешността, тя е избухлива смес от безхаберие, безпорядък, безнаказаност...
Древните римляни казват – ако искаш мир, готви се за война
Бяхме ли вътрешно готови за тази мирновременна война, в която сме уж внезапно въвлечени? И в която участваме без никакво желание. Но пак изчакваме примирието да ни се подари, както винаги. И пак сме извън историческата аритметика.
Няма колективно спасение. Спасението винаги е индивидуално. Не чакайте някой да ви помогне и да спаси днешната ви кръстоска от няколко ваши живота. За тълпата животът е един единствен. И окончателен. За одухотворения и озарения животът е вечен.
Затова няма милост към бедния духом. Тази финансова криза изхруска материалното, но духовното не го пипа и с пръст... Но не става – хем да си в стихията на потребителската алчност, хем да не девалвираш до непълноценна нула...
Идат нови избори. Но ние сме същите. Изборите не бива да са хазартна рулетка, за да залагаме само на червено или само на черно. Да даваме цялото си доверие на сляпо за цели четири години управление. И оценяваме кухите обещания емоционално, а не прагматично, с акъла си, ако го имаме. Знам, държавният ни резерв от личности е разграбен и отиваме да избираме, без да имаме кой знае каква възможност за собствен избор. Но не сме малки деца, за да вярваме в залъгалки.
И не казвайте, че надеждата умира последна. Надеждата никога не умира. А само онези, които не вярват в себе си и позволяват на друг да мисли вместо тях...
