ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Когато в България изпълнителната власт влиза в ръцете на сламени премиери, държавата неминуемо катастрофира. Сламени са всички онези премиери, които застават начело на Министерския съвет, без да са лидери на управляващата партия. А бурната ни нова история помни случаи, в които катастрофите са се случвали, дори когато са лидери, но сламени. И дори когато не са успели да станат премиери, но номинациите им за такива също са сламени.
В първите години след началото на демократичните промени в страната на 10 ноември 1989 г. начело на държавата стоят предимно сламени фигури, а това е свързано с най-катастрофалното обедняване на нацията и най-невиждания грабеж на държавни пари и активи.
Нека да видим кои министър-председатели на България не бяха лидери на управляващата партия и до какво доведе това. Първият такъв след промените през 1989 г. беше социалистът Андрей Луканов, престоял на премиерския пост едва 10 месеца - от 3 февруари до 7 декември 1990 г.
По това време обаче лидер на БСП беше Александър Лилов, удържал поста в партията едва година повече от Луканов в държавата. Двамата по принцип рязко се разминаваха във философията си не само за бъдещето на столетницата, но и за пътя, по който трябва да тръгне държавата веднага след промените.
С днешна дата този уж кратък период, който на хората им се видя цяла вечност, се помни като "Лукановата зима", което прави пряка асоциация с обявени фалит на държавата заради спряното плащане на външните дългове, купонната система, празните магазини, режима на тока и всички онези радости, с които хората си мислеха, че са се сбогували, сваляйки БКП от властта. В крайна сметка Луканов бе свален от поста си след протести.
Веднага след Луканов властта пое т.н. "правителство на националното съгласие" на Димитър Попов. Макар да бе избран, а кабинетът му подкрепен от БСП, СДС и тогавашния БЗНС, Димитър Попов го играеше ничий. Или както и днес се води в аналите - безпартиен. За това колко е "ничий" говори фактът, че като съдия в СГС осъжда на смърт 26-годишния Тодор Дечев, който е обвинен, че е осквернил надгробния камък на покойната дъщеря на сваления пръв партиен и държавен ръководител Тодор Живков - Людмила Живкова.
Хората обаче са го запомнили със сакралната му фраза "За бога, братя, не купувайте", изречена от него часове преди празните магазини да осъмна с укривана до този момент стока и с космически цени. Истинското обедняване на нацията и разслояването й на много бедни и много богати започна точно тогава.
Периодът се сочи и като най-активен за раздаването на "червените куфарчета" или по-точно за износа на националния капитал и назначаването на бивши комунисти за родни капиталисти. Тоест, личната катастрофа на повечето български граждани и грабежът на националното богатство започна точно тогава.
На премиерския пост Беров е наследен от новия лидер на СДС Филип Димитров. Да, лидер. Но на коалиция. Да, държи юздите на изпълнителната власт. Но партийната продължава да е под силното влияние на първия демократично избран президент на България с мощната подкрепа на ДПС на изборите Желю Желев.
По времето на Филип Димитров страната ни влиза в гъста спирала от скандали, инспирирани от кабинета му, довели до война с медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически сили. И до обвинителната пресконференция на Желев срещу кабинета на Филип Димитров, станала известна като "Боянските ливади", тъй като е дадена на тази територия. Както и до глупостта на самия Димитров след преодолян вот на недоверие да поиска вот на доверие и да бъде свален от власт именно със съдействието на ДПС.
След Филип Димитров, правителството е поето от поредния сламен човек, който също се води безпартиен. Но за сметка на това е издигнат на поста с подкрепата на БСП и ДПС, където остава необезпокояван цели 2 години - от декември 1992 до октомври 1994 г. Любен Беров.
И за радост на мутрите, рекетьорите, дебеловрати възпитаници на спортни училища и школи и целокупната престъпна общност, която стъпка в калта всички опити за прохождането на малък бизнес и почерни живота на купища обикновени хора, дръзнали да се прехранват със собствени сили. И обслужващия ги във всяко отношение персонал във вид на чалгаджии, чалгаджийки и мъжеловки. Периодът остана известен в най-новата ни история като "разцвета на мутрите".
Между другото точно в този период се роди и т.н. "мутренска култура", чиито ярък последовател и изразител стана днешния лидер на най-голямата политическа сила ИТН Слави Трифонов, запазил до ден днешен белезите на основните й проявления.
След Беров държавата отново попадна в ръцете на премиер, който е и лидер на управляващата партия. Но той също беше сламен човек. И изгоря като слама, подпалена от собствените си съпартийци само 2 години, след като спечели властта.
Това беше Жан Виденов, който твърдо спази червената традиция и докара държавата не само до пълен крах, но и до 24-дневна национална стачка, която блокира цялата страна. Периодът също носи наименование със злокобен привкус - "Виденовата зима".
Под това се подразбира масови фалити на банки, в които потънаха спестяванията на гражданите, хлебна криза заради изнесеното зърно, долар с летяща равностойност, достигаща двуцифрени числа, заплати, които в момента на получаването за трицифрени, а след половин час - едноцифрени и други радости на социалистическото управление.
Виденов беше лидер и премиер, но също сламен. Монтиран на поста от стъкларската работилница за кадри на Александър Лилов. И заобиколен от стари червени акули, разделили столетницата на "червени бабички" и "червени мобифони". Вътрешнопартийните войни свалиха Виденов след 2 години управление и национална катастрофа.
Последваха 15 години спокоен политически живот, възстановяване и стабилизиране на държавата с правителства, чиито министър-председатели бяха и лидери на спечелилите партии - на Иван Костов и ОДС, на Симеон Саксобургготски и НДСВ, на Сергей Станишев и тройната коалиция, на Бойко Борисов и ГЕРБ.
Да, и тогава имаше опити за вътрешнопартийни преврати срещу лидера и премиера - и срещу Костов, и срещу Станишев. Но властта остана стабилна, защото бяха стабилни и мнозинствата им в парламента. А България дърпаше напред, защото премиерите, които управляваха, бяха лидери и на управляващите партии с мнозинства в парламента. И въпреки неуморните опити, нямаше кой и как да саботира реализирането на програмите им.
Докато не удари часът на новият сламен човек. Премиерът Пламен Орешарски. Който не само не беше лидер на спечелила партия, нито на втората по големина, която го излъчи, но и до днес се води безпартиен. Орешарски бе кукла на конци и не следваше ничия програма, а само изпълняваше нареждания.
Годината, в която състави правителство беше фатална - 2013-а. Фатално се оказа и решението на излъчилия го парламент за избора на депутата от ДПС Делян Пеевски за шеф на ДАНС. По-нататъшния едногодишен период на управлението на Орешарски остана в историята като време на бунтове и стихии и непрекъснати възгласи по улиците "Оставка!". Разбира се, не тези възгласи свалиха Орешарски от власт, а ДПС. Внезапно. Оттегли подкрепата си.
И България се върна към стабилността си за още 7 години - с премиер, лидер на управляващата партия - Бойко Борисов и ГЕРБ. Макар и с коалиционни управления, но с ясни партии и ясни лидери, каквато беше тази с патриотите. И каквато не беше тази с т.н. Реформаторски блок, който затова и не съществува.
Оттогава живеем в епохата на сламените хора и политици. Като се почне от обитателя на президентството Румен Радев, който до ден днешен не е ясно от кого точно бе монтиран там, но бе избран с гласовете на БСП, ДПС и малко от т.нар. "градска десница".
Минем през монтирането на креатурите на Радев и забегналите олигарси по улиците и Слави Трифонов в политиката, който може да е перфектният шоумен, но на този терен е сламен човек. Както и споменатите негови колеги от провалените 45-о и 46-о Народно събрание. И през правителствата от сламени хора, които Слави предлага и все неуспешно - и на бившия царист Николай Василев, и на незнайния славист Пламен Николов. Единият - оттеглен, другият - самоотеглен.
Нито един от тях не е лидер на партията на Слави Трифонов, а самият той, бидейки лидер, дори не се явява на избори и не присъства в парламента.
Същите сега се пробутват в лицето на нежния и ококорен Асен Василев и авера му Кирил Петков.
И държавата скача от криза в криза - и политическа, и икономическа, и здравна, и затъва ли затъва все по-безизходно в тях - от избори на избори и от провал към провал.
Защото сламените хора нито могат да вземат решения сами, нито могат да ги налагат на когото и да било, нито могат да управляват партия, камо ли държава, нито някой иска да ги чува и да се съобразява с тях, независимо колко енергично и гръмогласно се договарят помежду си.
Гражданите знаят, че това са сламени хора и лесно горят. И са изтласкани на предни позиции именно за да бъдат изгорени в нужния момент. Затова не залагат на тях. Няма да заложат на тях и на парламентарните избори, независимо колко следващи и по-следващи ще има.
Докато по терена на държавата тичат сламени хора, хората ще бягат от тях като от огън. За да не изгорят заедно с тях. И докато не видят лидери на партии, които ще мога да бъдат и премиери и да управляват, а не да премятат копи сламени политици насам-натам и да превръщат държавата на вили и могили.
