Изборът на Гонзо за шеф на БФС ясно показа защо е зле държавата ни - срича от трибуната, съблича се по слипове и това го прави близък до народа
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Изборът на Гонзо начело на българския футбол пределно ясно показа защо е зле държавата ни. Коварното притегляне на ниското равнище е обхванало почти всички сфери на публичния живот. Все мърморим, негодуваме, пишем гневни статуси, дори на протести излизаме, че и за изчегъртване се заканваме, но дойде ли моментът, неизменно гласуваме за още от същото.
В случая с Гонзо като че ли за пръв път се разделихме не на левскари и цесекари, а по съвсем друга линия, сходна с политическата. Бербатов е постигнал много, втори е по успехи след Стоичков, ясно му е как се работи в най-силните във футбола държави, говори езици, има контакти – да, да, да. Но някак си бил прекалено възпитан, не говорел глупости, а това го правело недостъпен и непредпочитан. Друго си е Гонзо да засрича от трибуната, а на терена да се съблече по слипове. Това означавало, че е близък до народа, че е частица от него. Подобно разбиране намери своя най-концентриран израз в класическата фраза на друг футболист, макар и от по-ниските нива на този спорт, но пък с най-дълъг стаж като премиер в годините на прехода: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“.
Известно е, че както „добрият цар“ Борис III, така и „човекът от народа“ Тодор Живков, често и непринудено общуват с „обикновения българин“. Но не само не го произнасят, но дори и през ум не им минава, че жанрът на тези многобройни срещи е „простият говори с простите“. Нещо повече – и двамата създават около себе си широк кръг от интелектуалци, и не толкова да ловуват заедно, както на мнозина им се струва, а да „купят“ нещо от тях, да извличат поуки, водещи до по-добри управленски решения. Сега такива общности, гравитиращи около първите мъже и жени на държавата, няма. Интелектуалците се отдръпнаха от политиката, останаха само упреквани в любов към чашката книгоиздатели и провинциални читалищни секретари, също опиянени, но не от алкохола, а от никога неподозирания шанс да си правят селфита в министерския кабинет. Почти няма кой да се опълчи срещу маскираното като близост с народа опростачване.
В началото на прехода, може би по инерция от предишни времена, реакция имаше. Тогава политически симпатии се печелеха с внушението: „Аз съм един от вас!“ Мнозина, понякога и моя милост, следвахме този водещ мотив съвсем буквално. В първите си депутатски месеци посещавах некостюмиран партийни събрания и срещи с избиратели, но постепенно осъзнах, че това не се одобрява. Започнаха дори и в очите да ми казват, че депутатът трябва да има „вид“. Хората усещат, че си от тяхната „кръвна група“ не защото си отишъл при тях по дънки и пуловер, а по съвсем други белези.
Близост с народа е примерно да увеличиш детските, майчинските и пенсиите, както и да осигуриш безплатни детски ясли и градини, което бе сторено преди две години под натиска на червените депутати. Като загрижено за „редовите граждани“ би се проявило онова мнозинство, което най-после би се решило да замени плоския данък с прогресивно данъчно облагане и така да намали неравенствата в обществото. Неделима част от повечето избиратели би било това правителство, което ще предпази България от въвличането й във войни и от заливането й с мигранти, бягащи от родните си места съвсем не по наша вина. Изброяването може да продължи, но дори от тези няколко примера става ясно, че не може близостта с народа да се съзира все в простотията и даже в простащината.
Впрочем, може, но не бива. Нищо добро не ни носи.
Иво Атанасов, специално за ПИК
